Капан за сънища

В дъното на ресторанта беше прорязана арка, над която се мъдреше надпис: „ОБЩО ПОМЕЩЕНИЕ И ДУШОВЕ“. Отвъд имаше малък коридор, в който бяха монтирани телефонни автомати. Неколцина шофьори провеждаха дълги разговори — сигурно обясняваха на съпругите или на шефовете си, че няма да се върнат навреме поради внезапно разразилата се буря в Мейн, че се намират в мотел „Спокойствие“ южно от Дери и че вероятно отново ще потеглят на път най-рано следващия ден по обяд.

Джоунси се извърна от прозореца, през който се виждаше мотелът за шофьори, и погледна към бюрото си. Сред безпорядъка, който беше успял да създаде за толкова кратко време, стоеше синият телефон. Хрумна му безумната идея да се обади на Хенри, сетне се запита дали приятелят му е жив. Според него отговорът беше положителен. Сигурен бе, че ако се е случило най-лошото, щеше да усети преминаването на Хенри в отвъдното — например по сгъстяването на сенките в канцеларията. „Елвис е напуснал сцената — подмяташе Бобъра, когато видеше познато име на вестникарската страница с некролозите. — Шибан късмет, братче!“. Джоунси не вярваше, че Хенри е напуснал сцената, дори нещо му подсказваше, че приятелят му смята да излезе на „бис“.

8

Господин Сив не пукна от втората порция бекон, ала когато внезапно го сви стомахът, нададе гневен вик:

Отровил си ме!

Успокой топката — подхвърли Джоунси. — Налага се да освободиш малко място, приятелю.

Какво да освободя? Ти подиграваш ли… — Сивият млъкна и се присви.

Просто те съветвам да отидеш до едното място — кротко обясни Джоунси. — Да му се не види, нима след масовите похищения на хора през шейсетте не сте научили нещичко за анатомията на човека?

Вместо да отговори, господин Сив взе листчето със сметката, която Дарлийн беше оставила заедно с втората порция бекон.

Прибави към сумата петнайсет процента — продължи да го напътства Джоунси. — Прието е на сервитьорите да се оставя бакшиш — нещо като премия за обслужването.

Колко е петнайсет процента?

Джоунси въздъхна. Това ли са господарите на вселената, от които човечеството толкова се страхува благодарение на представата за тях, създадена от филмите? Излиза, че безмилостните междузвездни завоеватели не знаят как да ходят по голяма нужда и да изчисляват бакшиша!

Сивият отново се присви и безшумно пусна газове. Миризмата беше противна, но поне не вонеше на етер.

„Благодаря ти, Боже, за малките добрини“ — помисли си Джоунси, после отново се обърна към господин Сив:

Покажи ми сметката. — През прозореца на канцеларията погледна зеленото листче. — Остави долар и петдесет. — Като видя, че Сивият се колебае, побърза да добави: — Давам ти безценен съвет, приятелю. Дарлийн ще те запомни като най-щедрият клиент. По-малък ли е бакшишът, тя пак ще те запомни, но като най-голямата стипца.

Усети как похитителят рови из картотеката за значението на думата „стипца“, сетне го видя безропотно да оставя на масата банкнота от долар и две монети по двайсет и пет цента. Като уреди бакшиша, господин Сив тръгна към касата, покрай която се минаваше на път за тоалетната.

Щатският полицай продължаваше да се тъпче със сладкиша (но май вече не се хранеше толкова бързо, което беше доста подозрително) и докато минаваха покрай него, Джоунси усети как господин Сив, който все повече заприличваше на човешко същество, постепенно изчезна — отишъл бе да надникне в разума на ченгето. На негово място остана само черно-червеният облак, който управляваше различните системи на похитеното тяло.

С мълниеносна бързина Джоунси сграбчи телефонната слушалка. Поколеба се, но някакъв вътрешен глас му прошепна: „Набери 1–800-Хенри“.

За миг не се случи нищо… сетне в някакво друго другаде зазвъня телефон.

10

— Пит го предложи — измърмори Хенри.

Оуен, който седеше зад волана на хъмвито (превозното средство беше тромаво, но беше снабдено с вериги и се движеше гладко като моторница), любопитно го погледна. Спътникът му спеше дълбоко. Очилата му се бяха изплъзнали надолу и заплашваха да паднат от носа му. Очните му ябълки се въртяха под клепачите, които също бяха покрити с тънък слой бирус. Хенри сънуваше. „Какво ли?“ — запита се Ъндърхил. Вероятно бе способен да надникне в съзнанието на новия си приятел, но му се стори, че е прекалено извратено.

— Пит го предложи — повтори Хенри. — Той пръв я видя.

Въздъхна толкова тежко и уморено, че сърцето на Оуен се сви. Каза си, че за нищо на света не иска да узнае какво се случва в главата на спътника му. След около час щяха да бъдат в Дери. Дотогава бе за предпочитане Хенри да спи.

11

Зад сградата на гимназията в Дери се намира футболното игрище, на което някога Ричи Гренадо се перчеше с геройствата си, но вече от пет години той лежи в гроба, след като загина при катастрофа млад- зелен като някой провинциален Джеймс Дийн. След него се бяха появили други герои, ала и тяхната звезда бързо залезе. Пък и без това сега не е футболния сезон. Пролет е, а на игрището май са се събрали някакви грамадни червени птици с черни глави, наподобяващи на свраки-мутанти. Насядали са на сгъваеми столове, смеят се и разговарят, но гласовете им не заглушават гласа на директора Траск, който е застанал на подиума и говори по микрофона:

— И още нещо, преди да се разделим! Няма да ви поучавам да не хвърляте шапките си след приключването на церемонията. От дългогодишен опит знам, че ще е все едно да говоря на себе си…

Смехове, одобрителни подсвирквания, ръкопляскания.

— … но ви нареждам да ги ПАЗИТЕ И ДА ГИ ВЪРНЕТЕ НЕВРЕДИМИ, В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ ЩЕ ЗАПЛАТИТЕ СТОЙНОСТТА ИМ!

Разнасят се дюдюкания, няколко души пускат газове, най-звучната пръдня е на Бобъра Кларъндън.

Господин Траск ги оглежда и продължава:

— Младежи и девойки от випуск ’82, от името на цялото преподавателско тяло заявявам, че се гордея с вас. С това репетицията приключи, ето защо…

Въпреки че продължава да говори по микрофона, този път гласът му е заглушен от врявата; червените свраки се изправят, при което тогите им заплющяват, и отлитат. Утре по обяд ще отлетят завинаги; трите свраки, които се превиват от смях, докато вървят към паркинга, където Хенри е оставил колата си, не подозират, че остават броени часове до приключването на етапа на момчешкото им приятелство. Може би така е по-добре.

Джоунси сграбчва четириъгълната шапка на Хенри, нахлупва я върху своята и хуква към паркинга.

— Хей, задник, дай си ми я! — изкрещява очилатият Хенри и на свой ред грабва шапката на Бобъра, който изписуква като пиле и се спуска след него, като гръмко се смее. Тримата тичешком прекосяват затревеното игрище и прескачат скамейките за зрители, джинсите им се подават изпод издуващите си червени тоги. Пискюлите на двете шапки, които е нахлупил Джоунси, се полюшват в противоположни посоки, шапката на Хенри е прекалено голяма и закрива ушите му, Бобъра пък препуска гологлав, дългата му черна коса се развява, от устата му стърчи вечната клечка за зъби.

Продължавайки да тича, Джоунси се обръща да подвикне подигравателно на Хенри: Дай газ, господин