Капан за сънища

друго. — Най-сетне съм го направил. Това е отговорът, разбира се. Самоубил съм се и сега съм в ада. Човекът-яйце ме чака в…

Ъндърхил го прегърна през кръста и му вдъхна от силата си.

Благо…

После ще ми благодариш. По-късно ще има време и да се наспиш. А сега не откъсвай поглед от топката.

Само че топка нямаше. През дълбоките преспи тромаво се клатушкаха Бърни, Дана, Том и Смити — безмълвни сомнамбули с гащеризони и канадки с качулки. Вървяха в индианска нишка на изток към Суони Понд оРоуд, където ги очакваше всъдеходът, а двамата заговорници се движеха в обратна посока към изоставения хъмви. Хенри се досети, че освен превозното средство младежите са изоставили сиренето и солените бисквити, и стомахът му изкъркори.

След малко силуетът на машината се очерта пред тях. Възнамеряваха да се отдалечат, без да включват фаровете, и да се придвижват безшумно, заобикаляйки проблесващите жълти светлинки от противоположната страна на магистралата. Ако имаха късмет, войниците от другия пост изобщо нямаше да ги забележат.

Представи си, че ни видят, възможно ли е да ги накараме да забравят? — попита Ъндърхил. — Да ги заразим… например с амнезия.

Хенри осъзна, че вероятно е възможно.

Оуен.

Какво?

Ако това се разпространи, всичко ще се промени. Абсолютно всичко!

Няколко секунди Ъндърхил размишляваше върху думите му. Очилатият не говореше за истината за кръвопролитието, от която толкова се страхуваха шефовете на Курц; имаше предвид способности, които се простираха много по-далеч от елементарното четене на мисли.

Знам — отвърна най-накрая.

5

Потеглиха на юг, следвайки пътя на бурята. Хенри Девлин тъпчеше в устата си солени бисквити, докато най-сетне изтощението прекъсна бушоните на пренапрегнатото му съзнание.

Трошиците останаха полепнали по устните му.

Заспа и засънува Джоузи Рикънхауър.

6

Половин час след избухването на пожара от обора на стария Реджи Гослин вече не бе останала само жарава, светеща като око на умиращ дракон сред бурната нощ, а черното езеро от разтопен сняг наоколо беше очната кухина. От гората източно от Суони Понд Роуд се чуваха изстрели от автоматични пушки; отначало стрелбата беше почти непрекъсната, сетне изстрелите се разредиха и позаглъхнаха, тъй като хората от Импирийл вали, предвождани от Кейт Галахър се бяха отдалечили, преследвайки избягалите затворници. Онова, което се разиграваше сред вековните гори, бе като лов на пуйки, само неколцина щяха да се спасят като по чудо. Макар и малцина, със сигурност щяха да разгласят истината за чудовищното избиване на хора и животни, да осведомят данъкоплатците за „подвизите“ на момчетата и момичетата на Курц, но в момента това изобщо нямаше значение.

Докато ловът продължаваше — и докато предателят Оуен Ъндърхил все повече се отдалечаваше от останките от Синя база — Курц и Фреди Джонсън се намираха в командния пост (на Фреди му хрумна предателската мисъл, че това вече не е никакъв команден пост, а най-обикновена каравана; усещането за могъщество и власт се беше изпарило) и хвърляха карти за игра в една шапка.

Курц, който вече напълно беше изгубил телепатичните си способности, но не и чувствителността си към настроенията на подчинените си (фактът, че сега имаше само един подчинен, не променяше нещата), изгледа Фреди и промърмори:

— Бързай бавно, мъжки — тази поговорка още е в сила.

— Да, шефе — апатично произнесе Джонсън.

Курц хвърли карта, на която беше изобразена двойка пика. Картончето изпърха във въздуха и попадна в шапката. Мъжът с прошарена коса доволно се изкиска като хлапе и се подготви за ново хвърляне. На вратата на караваната се почука. Фреди машинално се обърна по посока на звука, но шефът му го изгледа така зверски, че той отново се загледа в ръцете му. Курц хвърли нова карта, която се преобърна и кацна върху козирката на шапката. Той промърмори нещо под носа си, сетне кимна към вратата. Фреди мислено благодари на Бога и отиде да отвори.

На най-горното стъпало стоеше Джослин Макавой, която беше втората жена в специалния отряд на Курц. Русата й коса беше късо подстригана като на момче, лицето й сякаш бе издялано от камък. Държеше за ремъка израелска автоматична пушка. Фреди се запита откъде ли е взела оръжието, носенето на което противоречеше на устава, после си каза, че няма значение. Случилото се през последния час го бе накарало да направи преоценка на стойностите.

— Джос — подхвърли престорено шеговито, — какво правиш тук, палавнице?

— Доведох двама риплипозитивни. — Откъм гората отново проехтя стрелба, той видя как за миг погледът на жената се отклони в тази посока. Личеше, че изгаря от желание да се върне при останалите, докато играта не е приключила. Фреди познаваше това чувство.

— Доведи ги, момиче — нареди Курц. Още стоеше до шапката на пода (по който още личаха следи от кръвта на третия помощник-готвач Мелроуз) и държеше колодата карти, но в погледа му се четеше любопитство. — Да видим кого си намерила.

Джослин махна с пушката, а когато някакъв мъж отвън запротестира, тя изръмжа:

— Влизай веднага! И не ме карай да повтарям!

Първият, който влезе в караваната, беше много висок и чернокож. На едната му страна и на шията му имаше дълбоки прорези, които вече бяха запълнени с рипли. Червеникавата растителност беше поникнала дори в гънките на челото му. Фреди го познаваше по физиономия, но името му убягваше. Разбира се, Курц го знаеше. Навярно помнеше имената на всички, които са били под негово командване, били те живи или мъртви.

— Камбри! — възкликна „шефът“ и очите му засияха. Пусна в шапката картите за игра, приближи се до чернокожия сякаш с намерението да му подаде ръка, но вместо това козирува. Джийн Камбри му отвърна със същото. Изглеждаше сърдит и объркан. — Добре дошъл в Американския съюз на справедливостта.

— Хванах го да тича през гората заедно със затворниците, които трябваше да охранява — заяви Джослин Макавой. Лицето й беше безизразно, само гласът й издаваше презрението й.

— Че защо не? — обади се чернокожият и се обърна към човека, който само до преди няколко часа наричаше „шефе“. — И без това щеше да ме убиеш. Щеше да пречукаш абсолютно всички. Не се опитвай да лъжеш — чета мислите ти.

Курц изобщо не се притесни от обвинението. Потри ръце и дружелюбно се усмихна на Камбри:

— Ако си послушно момче, може би ще променя решението си. Сърцата са създадени, за да бъдат разбивани, а решенията — за да бъдат променяни — велика мъдрост, а? Кого още ми водиш, Джос?

Фреди изумено се втренчи във втория човек, който прекрачи прага, след миг му се прииска доволно да изръкопляска. Според скромното му мнение риплито не би могло да намери по-добра почва. От първия момент беше изпитал неприязън към този тип, който май всички не можеха да понасят.

— Сър… шефе… станала е някаква грешка… преследвах бегълците, когато тази… тази… извинете, но трябва да го кажа — когато тази надута мръсница ме принуди да прекратя изпълнението та служебните си задължения и…

— Беше заедно с тях — отегчено заяви Джослин Макавой. — Отгоре на всичко и задникът му е обрасъл с рипли.

— Не е вярно! — провикна се човекът, който още стоеше на вратата. — Долна лъжа! Съвсем съм чист! Сто процента…