Капан за сънища

Русокосата рязко дръпна шапката му. Оредяващата му руса коса сякаш се бе сгъстила и като че бе боядисана в червено.

— Ей сега ще ви обясня, сър — промърмори Арчи Пърлмътър, но в гласа му липсваше убедителност. — Работата е там, че… Нали разбирате… — Той млъкна.

Курц любезно му се усмихваше, но отново беше сложил маската си, изпод която усмивката му изглеждаше някак зловеща; изражението му беше като на педофил, който подмамва дете с обещанието да го почерпи с торта.

— Пърли, не се бой, няма страшно. Ще предприемем малка екскурзия, това е всичко. Необходимо е да намерим някого, когото познаваш…

— Оуен Ъндърхил — прошепна Пърлмътър.

— Точно така, мъжки. — Курц се обърна към русокосата Джослин: — Донеси му бележника, Макавой. Сигурен съм, че ще се поуспокои, ако държи любимия си бележник. После можеш да продължиш ловуването — предполагам, че изгаряш от нетърпение да се върнеш в гората.

— Да, шефе.

— Почакай, искам да видиш един номер, който научих навремето в Канзас.

Той със замах хвърли картите, които се разлетяха във всички посоки, понесени от бурния леден вятър, проникващ през отворената врата на караваната. Само една попадна в шапката, но беше асо пика.

7

Господин Сив държеше листа с менюто, погледът му любопитно пробягваше по редовете, но понятията — например руло „Стефани“, печено пиле, печени картофи, шоколадова торта — не му говореха абсолютно нищо. Джоунси се досети, че онзи не само не познава вкуса на храната, ами не знае какво представлява вкусът. Което беше съвсем естествено. В края на краищата неговият похитител беше само спора с висок коефициент на интелигентност.

До масата се приближи сервитьорката; главата й бе увенчана от висока кула тупирана руса коса. Надписът на табелката, прикрепена към внушителния й бюст, гласеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В «СПОКОЙСТВИЕ». АЗ СЪМ ВАШАТА СЕРВИТЬОРКА ДАРЛИЙН“.

— Здрасти, сладур, какво да бъде?

— Бъркани яйца с бекон, ама да бъде препържен.

— Да донеса ли и препечени филийки?

— Предпочитам чалапинки.

Русокосата вдигна вежди и го изгледа иззад бележника си. Полицаят, чиято кола снегът вече засипваше, седеше на бара, отхапваше от сандвича си и разговаряше с готвача, отговарящ за аламинутите.

— Извинете, грешка на езика. Донесете ми папачинки.

Веждите й се повдигнаха още повече. Въпросът, който проблесваше в съзнанието й като неонов надпис над витрината на бар, гласеше: „Този тип наистина ли заваля думите, или ме поднася?“

Джоунси, който усмихнато наблюдаваше сцената от своя прозорец, най-сетне се смили.

— Искам палачинки — каза господин Сив.

— Ъ-хъ. И аз така си помислих. А кафе ще желаеш ли?

— Да, ако обичате.

Сервитьорката рязко затвори бележника си и се отдалечи. Сивият моментално се озова пред заключената врата на канцеларията и гневно я удари с юмрук:

Какво правиш? Как го правиш, след като си затворен тук?

Джоунси разбра, че похитителят му не само е разгневен, но е много изплашен. Защото плановете му отиваха по дяволите, ако човешкото същество, което бе обсебил, можеше да се намесва и да му пречи.

Не зная — отвърна съвсем искрено. — Не си го слагай на сърцето, хапни си и заради мен. Чисто и просто ти скроих номер.

Защо? — Сивият още загребваше с пълни шепи от езерото от чувства на „домакина“ си и против волята си изпитваше удоволствие. — Защо го направи?

Да речем, че ти го върнах, задето едва не ме изпече — отвърна Джоунси.

Тъй като бурята беше прогонила обичайните клиенти на ресторанта, Дарлийн почти светкавично донесе поръчката. На Джоунси му се искаше да опита да възвърне за по-дълго контрола над устата и гласните си струни, та да изрече нещо шокиращо (например: „Дарлийн, може ли да те ухапя по косата?“), но устоя на изкушението.

Русокосата му поднесе чинията, изгледа го неуверено и се отдалечи. Сивият, който през очите на Джоунси се взираше в яркожълтата купчинка бъркани яйца и препечените парченца бекон (всъщност не бяха препържени, а почти овъглени според дългогодишната традиция на „Спокойствие“), също се чувстваше неуверен.

Яж — подкани го Джоунси; любопитно наблюдаваше сцената и се питаше дали беконът и яйцата ще причинят смъртта на господин Сив. Вероятно нямаше да се случи, но поне щяха да накарат проклетият похитител да си изповръща червата. — Хайде, хапни си. Bon appѐtit, мамка ти!

Онзи се консултира с картотеката на „домакина“ си, за да разбере как да си служи с приборите, набоде на вилицата миниатюрно парченце от бърканите яйца и го сложи в устата на Джоунси.

Онова, което последва, беше едновременно невероятно и много забавно. Сивият излапа всичко на няколко хапки, като спираше само за да полива палачинките с имитация на кленов сироп. Харесваше му вкусът на всичко, най-вече на бекона.

Месо! — възкликна. На Джоунси му се стори, че чува гласа на чудовището от наивните филми на ужасите, заснети през трийсетте. — Месо! Месо! Това е вкусът на месото!

Беше смешно… но и ужасяващо, все едно ехтеше викът на новоизлюпен вампир.

Господин Сив се огледа да провери дали го наблюдават (щатският полицай вече усърдно похапваше черешов сладкиш), грабна чинията и облиза мазнината, използвайки езика на Джоунси, след което облиза и сиропа от пръстите си.

Дарлийн се върна, отново наля кафе в чашата му, погледна празните чинии и възкликна:

— Браво на теб, ще ти пиша червена точка. Да ти донеса ли нещо друго?

— Още бекон — отговори господин Сив. — Консултира се с картотеката на Джоунси, за да използва правилната терминология, и добави: — Двойна порция.

Да се задавиш дано! — пожела му Джоунси, макар да не вярваше, че ще извади чак толкова голям късмет.

— Почакай да стъкна печката — каза русокосата. Сивият не знаеше какво означават думите й, но този път не направи справка. Изсипа в чашата с кафето две пакетчета захар, отново се огледа да не би да го наблюдават и поръси върху езика си съдържанието на третото пакетче. Джоунси притвори очи, докато Сивият се отдаваше на удоволствието, предизвикано от сладостта.

Можеш да се храниш така винаги когато пожелаеш — провикна се през вратата. Вече знаеше как се е чувствал Сатаната, когато е завел Исус на планинския връх и го е изкушавал, предлагайки му целия свят. Не е изпитвал удовлетворение, нито угризения на съвестта — просто си е вършел работата, предлагайки стоката на клиента.

Не, не е вярно. Всъщност изпитваше удовлетворение, предизвикано от напредъка си. Засега не оставяше дълбоки рани, но поне боцкаше похитителя си. Принуждаваше го да тръпне от желание.

Предай се — продължи да го увещава. — Стани земен жител. Дълги години ще имаш удоволствието да изучаваш чувствата ми и да им се наслаждаваш. Няма опасност да се притъпят — още не съм чукнал четирийсетака.

Господин Сив не отговори. Озърна се, видя, че никой не го наблюдава, наля кленов сироп в кафето си, шумно отпи голяма глътка и с нетърпение зачака втората порция бекон. Джоунси въздъхна. Все едно принуждаваше мюсюлманин, спазващ забраните, наложени му от вярата, който някак си се е озовал на почивка в Лас Вегас.