Капан за сънища

— Помогнете мииии! Не мога да изляза! Моля, помогнете мииии!

И през ум не им минава да се обърнат за помощ към някой възрастен, например към полицай Нел, който отговаря за квартала. Почти са обезумели от желанието си да я спасят, чувстват се отговорни за нея. Не позволяват на Дудитс да влезе в тръбата (поне дотолкова са запазили разума си), но само се споглеждат и пристъпват в зейналата паст, изпълнена с мрак; държат се за ръце и се движат в индианска нишка — най- отпред е Пит, следван от Бобъра и Хенри, а Джоунси като най-тежък е на опашката, да служи като „котва“.

Предпазливо пристъпват сред мрака, изпълнен с вонята на застояла вода (долавя се и друга миризма на нещо невероятно отдавнашно и зловещо), след като изминават два около метра, Хенри намира в калта едната гуменка на Джоузи и машинално я напъхва в джоба си.

След няколко секунди Пит изкрещява:

— Стоп!

Виковете и риданията на Джоузи се чуват съвсем отблизо, той дори я вижда да седи в подножието на наклона, покрит с влажни листа. Гледа към тях, в полумрака лицето й е като размазано бяло петно.

Четиримата разтягат веригата, образувана от ръцете им, въпреки възбудата си действат много предпазливо. Джоунси запъва стъпалата си в някакво голямо парче бетон. Момичето протяга ръка… но не достига протегнатата длан на Пит. В мига, в който започва да им се струва, че ще претърпят поражение, Джоузи успява да се изкатери малко по-нагоре. Пит се вкопчва в китката й, която е изранена и покрита със засъхнала кал.

— Хванах те! — изкрещява победоносно. — Хванах те!

Изтеглят я внимателно към отвора на тръбата, където чака Дудитс — в едната си ръка държи найлоновата чанта, в другата — двете кукли — и вика на Джоузи да не се безпокои, защото БарбиКен са у него. Проблесват слънчеви лъчи, лъхва ги чист въздух, докато помагат на Джоузи да излезе от тръбата…

15

В хъмвито бяха монтирани две радиостанции, но нямаше телефон. Въпреки това пронизителния звън на телефон разкъса яркия спомен, който свързваше двамата мъже, и ги изплаши до смърт.

Оуен подскочи като човек, който се е стреснал от дълбок сън, и за миг изпусна волана; колата се запързаля, сетне тромаво се завъртя около оста си като танцуващ динозавър.

— Мамка му!

Помъчи се да овладее волана, който обаче се въртеше с ужасяваща лекота като щурвал на платноход с повреден рул. Хъмвито се плъзна обратно по единственото тясно платно, което беше останало от южното платно на магистралата, и накрая се блъсна странично в снежния насип, образуван на мястото на осовата линия; конусообразните лъчи на фаровете осветяваха следите от гумите на колата, които бързо се запълваха със сняг.

Зъъър! Зъррр! Зъъър!

Невидимият телефон отново звънеше.

„Звукът е въображаем — помисли си Ъндърхил. — Мисля, че го чувам, но всъщност е въображаем.“

На седалката помежду им лежеше пистолет „Глок“. Хенри го взе, в този миг настойчивото звънене секна. Той притисна цевта до ухото си, докато стискаше в шепата си ръкохватката.

„Разбира се — каза си Оуен. — Обяснението е логично. Просто го търсят по глока, това е всичко. Случва се често, няма нищо необичайно.“

— Ало? — каза Хенри. Ъндърхил не чу какво казаха от другата страна, но видя как лицето на спътника му грейна: — Джоунси! Знаех, че си ти!

„Че кой друг да бъде? — запита се Ъндърхил. — Опра Уинфри ли? “

— Къде… — Хенри се заслуша, сетне попита: — Дудитс ли му трябва, Джоунси? Затова ли… — Отново се заслуша. — Водонапорната кула ли? Защо… Джоунси! Джоунси, чуваш ли ме? — той още секунда подържа пистолета до ухото си, после го изгледа, като че не разбираше какво представлява. Остави го обратно на седалката. Усмивката му беше помръкнала. — Затвори… Мисля, че е издебнал отсъствието на другия, който сега се е върнал. Джоунси го нарича господин Сив.

— Приятелят ти е жив, но ти май не се радваш — подхвърли Оуен. Бе го прочел в мислите на спътника си, но, разбира се, вече не се налагаше да обяснява. Отначало Хенри беше щастлив като всеки човек, на когото скъп приятел се обажда по глока, но сега радостта му беше помрачена. Каква ли е причината?

— Той… по-точно се намират южно от Дери. Спрели са да вечерят в крайпътния мотел за шофьори на камиони „Спокойствие“. Джоунси го нарече „Разстройване“, както му викахме като деца. Според мен дори не се усети какво е казал. Стори ми се, че се страхува до смърт.

— За себе си ли? Или за нас?

Хенри мрачно изгледа Ъндърхил:

— Страхуваше се, че господин Сив възнамерява да убие един щатски полицай и да вземе колата му. Мамка му! — Той удари с юмрук коляното си.

— Но приятелят ти е жив, нали?

— Да — печално промълви Хенри. — Той е неуязвим. Дудитс… навярно вече разбираш какво представлява той.

Не. Съмнявам се, че и ти осъзнаваш истината, Хенри… но може би все пак съм разбрал нещичко.

Хенри също премина към телепатичната форма на разговор — беше му много по-лесно:

Дудитс ни промени. Приятелството ни с него ни промени. След злополуката, която Джоунси претърпя в Кейнбридж, той повторно се промени. В миналогодишния брой на „Лансит“ прочетох статия, в която се описваше колко често се променят мозъчните вълни на хора, за миг преминали в отвъдното. В случая с Джоунси това означава, че господин Сив може да го използва, без да го зарази или да изтощи силите му… и не е в състояние да го асимилира. Поне засега.

— Да то асимилира ли?

Да го погълне. Наречи го както щеш, но се свежда до едно и също.

После добави на глас:

— Можеш ли да измъкнеш колата от снега?

Предполагам.

— Тъкмо от това се страхувах — мрачно промълви Хенри.

Оуен се обърна към него, под светлината на уредите на таблото лицето му бе придобило зеленикав оттенък.

— Мамка му, какво ти става?

Господи, нима не разбираш? Колко пъти да ти го обяснявам?

— Джоунси още живее в онзи, другия.

За трети или четвърти път, откакто двамата бяха поели на път, Оуен беше принуден да прескочи пропастта между рационалното разрешение, подсказвано от разума, и емоционалното, което му диктуваше сърцето.

— О, разбирам — промърмори. — Той е жив. Разсъждава и е жив. Дори се обажда по телефона! — Замълча, сетне тежко въздъхна: — Господи!

Не му оставаше друго, освен да се захване с измъкването на колата от снежния насип. Подкара на първа скорост и превозното средство се премести с няколко сантиметра, после и четирите колела се завъртяха. Даде на задна, при което се разнесе зловещо изскърцване, но задницата на колата се беше озовала върху утъпкан сняг, което беше и целта на Ъндърхил. Знаеше, че при втория опит хъмвито ще се измъкне от снега като коркова тапа от бутилка. Ала за миг се поколеба, преди да отпусне спирачката. Боботенето на мощния двигател, който работеше на празни обороти, разтърсваше цялото купе. Навън вятърът се зъбеше и виеше, завихряйки снежни дяволчета, които се пързаляха надолу по пустата магистрала.