Капан за сънища

Вдигна поглед към капана за сънища, който се полюшваше, тласкан от едва доловимите топли повеи. Долавяше грохота на снегорина, който бе достатъчно силен да накара картините по стените да се разтърсят. Тина Джийн Шлосинджър, ето как се казваше — и в тази канцелария уж висяла нейна снимка, на която изпод повдигнатата й пола се виждала катеричката й; колко ли подрастващи младежи са се помамили от тази химера?

Джоунси стана — буквално скочи на крака — и закрачи из кабинета, едва видимо накуцвайки. Бурята вече стихваше и хълбокът не го болеше толкова силно.

„Мисли като Еркюл Поаро — посъветва се сам. — Размърдай малките сиви клетки. Остави спомените, мисли само за господин Сив. Мисли логично. Какво иска той? “

Той се закова на място. Ама наистина, целта на господин Сив бе съвършено очевидна. Посети Водонапорната кула — най-малкото място, на което кулата се издигаше навремето — защото му трябваше вода. И то не каква да е вода, а питейна вода. Но Водонапорната кула вече не съществуваше, рухнала бе по време на голямата буря през 1985 г. — ха-ха, господин Сив, видя ли сега — а понастоящем Дери черпеше вода от север или от изток, при това не от едно място, пък и водоизточниците вероятно бяха недостъпни заради бурята. Тъй че след справка с наличните знания на Джоунси господин Сив се бе насочил отново на юг. Към…

Изведнъж всичко му се изясни. Краката му се подкосиха и той се строполи на пода, без дори да усети подновилата се болка в хълбока.

Кучето, наречено Хлапак. Дали е още тук?

— Естествено — прошепна. — Естествено, чак тук го надушвам. И то пърди като Маккарти.

Този свят бе враждебен към бируса, а жителите му се бореха срещу заразата с неподозирано ожесточение, извиращо от дълбоките недра на емоциите. Лош късмет. Но на последния оцелял извънземен му вървеше като по вода: като на зомбиран видиотен играч на зарове във Вегас, на когото му идват седмица след седмица: четворка, шестица, осмица, по дяволите, цяла серия. Най-напред намери Джоунси, вмъкна се в него и го завладя. После откри Пит, който го заведе където искаше, след последното „прожекторче“. После налетя на Анди Джанас от Минесота, който караше труповете на два елена, умъртвени от заразата. Животните не бяха от значение, но Джанас караше и разлагащия се труп на един от извънземните.

„Разлагащи се трупове — рееше се мисълта на Джоунси. — Разлагащи се трупове, от къде беше това?“

Няма значение. Защото следващата находка на господин Сив беше доджът с колито. И какво прави Сивият? Храни кучето с трупа? Навира му муцуната в разлагащата се тъкан ли? Не, много по-вероятно го е накарал да яде от него — „Хайде, моето момче, гризни си!“ Както и да се развиват говнестулките, процесът започва в стомаха, не в дробовете. За миг си представи Маккарти, изгубен в гората. Бобъра го пита: „Какво си ял? Мармотски дарадонки ли?“ Какво бе отвърнал гостът? „Храсти… някакви други неща… не съм много сигурен… бях толкова гладен, нали разбирате…“

Естествено. Гладен. Изгубен, уплашен и гладен. Не забелязва червените израстъци по листата на храстите и червените точици по зеления мъх, който е натъпкал в устата си, задавял се е, но го е поглъщал, защото някъде в кроткия си, изпълнен с „О, Боже“ и „Олеле, Божичко“ адвокатски живот е чел, че ако се изгубиш в гората, може да ядеш мъх, защото няма да ти навреди. Дали всеки от хората, които са погълнали бирус (миниатюрни, невидими частици, които се носят във въздуха), развива противни малки чудовища като онова, което разпра Маккарти и уби Бобъра? Сигурно не, във всеки случай вероятността е не по-голяма, отколкото вероятността за бременност вследствие на секс без предпазни мерки. Но Маккарти го бе прихванал… както и кучето, наречено Хлапак.

— Знае за къщичката — изрече Джоунси.

Разбира се. Виличката в Уеър на стотина километра западно от Бостън. Несъмнено знае историята за рускинята, всички я знаеха — Джоунси често я разказваше. Бе прекалено хубава, за да не я разкаже човек. Знаеха я в Уеър, в Ню Сейлъм, в Куливил и Белчъртаун, Хардуик, Пакардсвил и Пелам. Знаеха я във всички околни градчета. А какво, моля ви се, обграждаха всички те?

Куобин, ето какво. Водохранилището Кообин. Водоизточникът, който захранваше Бостън и околностите му. Колко хора пият вода от Кообин дневно? Два милиона? Три милиона? Джоунси не знаеше със сигурност, но безспорно бяха много повече, отколкото някога са пили от Водонапорната кула. Господин Сив хвърляше седмица след седмица, още едно хвърляне и ще обере банката.

Два-три милиона души. Господин Сив щеше да ги запознае с колито и неговият нов приятел.

Бирусът ще се разпространи, когато попадне в нова среда.

Двайсета главаКраят на преследването

1

На юг, на юг и все на юг. Когато господин Сив отмина отклонението за Галдинър — първият изход от магистралата след Огъста — снежната покривка изтъня и двете платна отново се разшириха. Време бе да замени снегорина с по-незабележимо превозно средство — вече не му вършеше работа, пък и Джоунси го заболяха ръцете от непривичното напрежение, което се изискваше за управлението на гигантската машина. Господин Сив пет пари не даваше за тялото на Джоунси (или поне така си казваше, но в действителност е много трудно да не изпитваш поне известна доза съчувствие към нещо, което ти предоставя неочаквани удоволствия като „бекон“ и „убийство“), ала то непременно трябваше да го пренесе на още около триста километра на юг. Подозираше, че за мъж на средна възраст Джоунси не е в особено добра физическа форма. От една страна, заради злополуката, но най-вече заради професията си. Джоунси беше „учен“. Вследствие на което доста пренебрегваше физическите упражнения, което смайваше господин Сив. Тези същества бяха съставени от шейсет процента емоции, трийсет процента сетивни усещания и десет процента разум („При това и десет процента са им много — размишляваше той, — но да бъдем великодушни.“). Да изоставиш обаче тялото си като Джоунси, му се струваше едновременно проява на упорство и на глупост. Разбира се, това не е негова грижа. Както и самият Джоунси. Вече не. Джоунси се бе превърнал в онова, което очевидно винаги бе искал да бъде: безплътно създание. Съдейки по реакциите му обаче, това състояние не му допадаше особено много.

Проснато на пода сред цигарени угарки, празни картонени чашки от кафе и опаковки от снакс, колито зави от болка. Тялото му се бе раздуло до гротескни размери и бе заприличало на варел за вода. Скоро ще изпусне газовете и коремът му отново ще спадне. Господин Сив бе установил връзка с бирума, който се развиваше в него, и можеше да регулира растежа му.

Кучето ще изиграе ролята на онова, което гостоприемникът му нарича „рускинята“. Постави ли животното където трябва, задачата ще бъде изпълнена.

Мислено затърси преследвачите. Хенри и неговият приятел Оуен съвсем бяха изчезнали — като радиостанция, която е престанала да излъчва — което го тревожеше. Още по-назад (тъкмо подминаваха изходите към Нюпорт, следователно онези се намираха на стотина километра северно от настоящото местоположение на господин Сви) ги следваше друга група от трима преследвачи, но ясен контакт имаше само с един от тях: Пърли. В този Пърли се развиваше бирум и господин Сив чуваше мислите му съвсем ясно. Преди това ловеше и друг от групичката — Фреди, но този Фреди се бе изгубил. Бирусът, с който бе заразен, беше загинал — така казваше Пърли.

Насреща му се изпречи зелена табела с надпис: „МЯСТО ЗА ПОЧИВКА“. Тук имаше „Бъргър Кинг“, който в картотеката на Джоунси фигурираше едновременно като „ресторант“ и „верига за бързо хранене“. Сигурно предлагат бекон — при тази мисъл стомахът му закъркори. Да, има много причини, поради които ще му е трудно да се раздели с това тяло. То криеше своите удоволствия — определено криеше страхотни удоволствия. Но сега нямаше време за бекон — беше време да смени превозното средство. Което трябваше да стане максимално незабележимо.

Отбивката се разделяше на два ръкава, съответно обозначени с табели „ЗА ЛЕКИ АВТОМОБИЛИ“ и „ЗА ТЕЖКОТОВАРНИ АВТОМОБИЛИ И АВТОБУСИ“. Господин Сив вкара огромния оранжев снегорин на паркинга