Капан за сънища

— Дръж се — окуражи го нежно. — Просто му кажи пак да заспи.

— Шибан… идиот — изхълца младежът.

— Разбира се, какво кажеш, мъжки. — Наистина бе идиот. А Оуен наистина се оказа страхлив койот, но кой го пусна в кокошарника?

Тъкмо отминаваха изход 27. Курц погледна в пътя, въобразявайки си, че забелязва следите от джипа на Оуен. Нейде пред тях, отляво или отдясно на моста, се намира къщата, в която Оуен и неговият приятел се отбиха по незнайни причини. Защо?

— За да вземат Дудитс — обясни Пърлмътър. Коремът му отново спадаше и като че най-страшната болка утихваше. Поне за момента.

— Дудитс? Що за име е това?

— Не знам. Чувам го от майка му. Но самия него не го виждам. Той е различен, шефе. Сякаш е сивчо, не човек.

При тези думи Курц настръхна.

— Майката си мисли за този Дудитс сякаш е и мъж, и момче. — Това беше най-доброволното изявление на Пърли, откакто бяха потеглили.

— Сигурно е бавноразвиващ се — вметна Фреди.

Пърли плъзна поглед към него.

— Възможно е. Във всеки случай е болен. — Въздъхна. — Знам какво му е.

Курц отново го потупа по рамото.

— Горе главата, мъжки. А какво става с онези, дето ги преследват? Онзи Гари Джоунс и мнимият господин Сив? — Не че му пукаше, но е възможно посоката и бързината на движение на Джоунс — и Сив, ако такъв въобще съществува извън болното въображение на Оуен Ъндърхил — да повлияят на посоката и бързината на движение на самия Ъндърхил, Девлин и… Дудитс?

Пърлмътър поклати глава, после затвори очи и отново се облегна назад. Ненадейният прилив на енергия и интерес се бе изпарил.

— Нищо. Блокирани са.

— Може би въобще ги няма?

— А, има нещо. Долавям нещо като черна дупка. — После сънено добави: — Чувам ужасно много гласове. Идва подкрепление.

Пърлмътър сякаш ги извика с думите си — в този миг по междущатско шосе № 95 се зададе най- големият конвой, който Курц бе виждал през последните двайсет години. Начело на колоната като огромни слонове пълзяха два снегорина, които изтикваха снега с греблата си и оголваха пътя чак до асфалта. Следваха ги два камиона с пясък, които също се движеха в тандем. Назад започваше двуредна колона от бойни машини и тежка артилерия. Курц различи покритите с брезент познати силуети, натоварени върху плоски влекачи, които можеха да бъдат единствено ракети. Другите влекачи караха радари, далекомери и Бог знае още какво. Между тях пълзяха грамадни камиони с брезентови платнища, чиито гърбици изникваха заплашително на дневната светлина. С тях пътуваха не стотици, а хиляди мъже, готови за Бог знае какво — да започнат Третата световна война, да влязат в ръкопашен бой с двуглави чудовища или може би с интелигентни насекоми като онези от „Звездни рейнджъри“, чума, лудост, смърт, или Второ пришествие. Ако на север е останал някой от бойните отряди на Импириъл Вали на Кейти Галахър и провеждат някакви действия, дано час по-скоро да зарежат всичко и да тръгнат към Канада. Със сигурност няма да им е от полза да размахват ръце и да викат „Il n’y a pas d’infection ici“ — този трик вече не минава. Дълбоко в сърцето си Курц знаеше, че Оуен бе прав поне за едно — на север всичко свърши. Каквито и подкрепления да пристигат, вече няма никакъв смисъл.

— Ще го затворят завинаги — съобщи Пърлмътър. — Джеферсън Тракт току-що стана петдесет и първия щат. Но на полицейски режим.

— Хващаш ли Оуен?

— Да — разсеяно отвърна онзи. — Но няма да е задълго. И той оздравява. Телепатията отслабва.

— Къде се намира той, мъжки?

— Тъкмо подминаха изход 25. Делят ни може би двайсет и пет километра. Не повече.

— Да натисна ли газта? — попита Фреди.

Заради проклетия влекач не бяха успели да ги изпреварят и да ги причакат. Курц за нищо на света не искаше да пропусне следващата възможност, като катастрофира.

— Не — отвърна. — Засега няма да ги закачаме. — Скръсти ръце и зарея поглед из белия като чаршаф свят, който се простираше от двете страни на пътя. Снеговалежът беше престанал, а на юг пътищата сигурно бяха чисти.

Последните двайсет и четири часа бяха изпълнени със събития. Взриви извънземен кораб, бе предаден от човека, когото смяташе за най-подходящия наследник на своето място, изтърпя бунт и цивилно въстание, а на всичко отгоре бе отстранен от командването от някакъв си мухльо, който никога не бе чувал за изстрел, произведен поради гняв. Курц затвори очи. След малко се унесе в дрямка.

18

Джоунси се заседя умърлушен на бюрото си доста дълго. Поглеждаше ту онемелия телефон, ту капана за сънища, който висеше от тавана (и се поклащаше от едва доловимото течение), ту вдигаше глава към стоманените щори, с които оня мръсник Сив му затвори гледката към света. И този неизменен тътен, който отекваше в ушите му и чак го разтърсваше! Може би бумтеше пещ, която плаче за ремонт, но причината не беше тази. Бучеше двигателят на снегорина, който си проправяше път на юг. Господин Сив седеше зад волана, вероятно нахлупил шапка с надпис „Общински комунални услуги“, открадната от последната му жертва, и пришпорваше машината, напъвайки мускулите на Джоунси, слушайки СиБи радиостанцията, използвайки слуха на Джоунси.

Е, Джоунси, докога ще се самосъжаляваш?

Джоунси, който се бе изпружил на стола — и почти се унасяше в дрямка — подскочи. Гласът на Хенри. Това не беше телепатия — гласовете бяха замлъкнали, защото господин Сив беше заглушил всичките освен своя — а идваше от дълбините на собственото му съзнание. Във всеки случай здраво го жилна.

Не се самосъжалявам, просто съм блокиран! — Не му хареса отбранителния тон на тази мисъл — изречена гласно, несъмнено щеше да прозвучи като мрънкане. — Нямам връзка с външния свят, не виждам нищо, не мога да изляза. Не знам къде си, Хенри, но аз се намирам в изолатор.

Тоя да не ти е изпил мозъка?

— Млъквай. — Джоунси разтърка слепоочията си.

Да не ти е взел спомените?

Не. Разбира се, че не. Дори тук, зад двойно заключената врата, която го делеше от милиардите надписани кашони, още помнеше как размаза сопола на Бони Дийл в първи клас (шест години по-късно, на пролетната забава в седми клас, покани същата тази Бони на танц); как внимаваше, когато Леймар Кларъндън ги учеше да играят на карти (играта бе известна като „крибидж“ на необразованите и непосветените); как Рик Маккарти изникна насред гората и Джоунси го помисли за елен. Прекрасно помнеше. Което сигурно бе огромно преимущество, но той не се досещаше в какво се състои то. Може би бе твърде голямо и твърде очевидно.

Как можа да попаднеш в такава ситуация след всички криминалета, които си изчел — дразнеше го мисленият глас на Хенри. — Да не говорим за всичките научно-популярни филми за нашествия на извънземни, като почнеш с „Денят, когато Земята застина“ и свършиш с „Нападението на доматите-убийци“. И след всичко това да не можеш да разгадаеш тоя? Толкова ли не можеш по дима да откриеш коминчето?

Джоунси разтри слепоочията си по-силно. Това не е никаква телепатия, а собственото му съзнание, но защо не може да му запуши устата? Намира се в капан, тъй че какво значение има, по дяволите? Той е двигател без трансмисия, каруца без кон, мозъкът на Донован49, запечатан в контейнер с мътна течност, бълнуващ безполезни сънища.

Какво иска? Почни оттам.