Капан за сънища

време Дудитс седеше на задната седалка съвършено спокойно с жълтата кутия на скута си.

Хенри, защо Дудитс каза, че Джоунси искал война?

Хенри се опита да му изпрати отговора мислено, но Оуен вече не чуваше. Петната от бируса по лицето му бяха побелели и като се почеса разсеяно по бузата, по ноктите му останаха цели снопчета. Кожата отдолу изглеждаше напукана и зачервена, но не приличаше на болна. „Като настинка — удивляваше се Хенри. — Всъщност е не по-страшно от настинка.“

— Не каза „война“, Оуен.

— Вооаа — съгласи се новият им спътник на задната седалка. Наведе се да огледа голямата зелена табела, на която пишеше „Южно шосе № 95“. — Оонси ииаа вооаа.

Оуен сбърчи чело; мъртвите власинки бирус се посипаха като пърхот. — Какво…

— Вода — преведе Хенри и се пресегна да потупа кокалестото коляно на Дудитс. — Опитва се да каже, че Джоунси иска вода. Само че не Джоунси я иска. Другият я иска. Онзи, когото Джоунси нарича „господин Сив“.

16

Робърта влезе в стаята на Дудитс и се зае да събира разхвърляните дрехи — направо побесняваше от навика му да ги захвърля където му попаднеше, но като че ли отсега нататък тази грижа щеше да й бъде спестена. Едва ли бе разтребвала и пет минути, когато краката й се подкосиха и се наложи да седне на стола до прозореца. Накъдето и да погледнеше, все й се набиваше на очи леглото, на което синът й напоследък се залежаваше все по-дълго и по-дълго. Мътната светлина на утрото, която падаше върху възглавницата и огряваше кръглата вдлъбнатина от главата на Дудитс, бе неизразимо жестока.

Хенри сигурно смята, че бе разрешила на Дудитс да ги придружи, защото вярва, че по някакви причини бъдещето на целия свят се крепи единствено на надеждата да открият Джоунси, и то скоро. Но това не бе истинската причина. Позволи му да замине, защото това бе неговото желание. Болните на смъртно легло получават бейзболни шапки с автограф, но получават и позволение да заминат със старите си приятели.

Но й бе много трудно.

Загубата бе ужасно тежка.

Тя притисна към лицето си купчината тениски, за да не вижда леглото, но миризмата им не й даваше покой: ухаеха на шампоан „Джонсън“ и сапун „Дайъл“, но най-силна и най-страшна бе миризмата на крема с арника, с който мажеше гърба и краката му при болки в мускулите.

В отчаянието си се опита да го открие — къде ли е отишъл с двамата мъже, които дойдоха и го отведоха като мъртъвците, от които се страхуваше — но не го намери.

Скрил се е от мен. През годините се радваха (наистина най-вече се радваха) на специфична телепатия, която не се различаваше съществено от способността на майките на изключителните деца да четат мисли (думата „медитация“ непрестанно се повтаряше в групите за подкрепа, които с Алфи хосещаваха някога), но тя бе изчезнала. Дудитс бе прекъснал връзката, което означаваше, че очаква да се случи нещо ужасно.

Знае, че ще се случи.

Робърта вдъхна миризмата на тениските и отново се разрида.

17

Курц се чувстваше добре (общо взето), докато стигнаха до червените бариери, препречващи пътя, и сините полицейски лампи, които проблясваха в мрачната утрин; патрулните коли бяха паркирани около прекатурен влекач, подобен на мъртъв динозавър. Най-отпред стоеше полицай, така увит в дрехи и шалове, че лицето му въобще не се виждаше, и им махаше да отбият към изхода от магистралата.

— Мамка му! — изсъска Курц. Трябваше да се насили да не извади пистолета и да открие огън, стреляйки напосоки. Знаеше, че ще бъда фатално — около закъсалия камион се навъртаха още ченгета, но въпреки това изпитваше непреодолим подтик да го направи. Бяха толкова близо! Почти бяха стигнали, в името на разпънатия Исус! И така да ги забавят! — Мамка му, мамка му, мамка му!

— Какво да правя, шефе? — попита Фреди. Седеше зад волана абсолютно невъзмутимо, но и той бе приготвил оръжието си — автоматична карабина — в скута си. — Ако дам газ, май ще успеем да завием вдясно. Ще изчезнем за шейсет секунди.

Курц повторно се насили да не му отвърне: „Добре, Фреди, дай газ, а ако някой от тия синьодрешковци ти се изпречи на пътя, го размажи.“ Фреди може и да се промъкне… но може и да не успее. Курц вече се бе убедил, че младежът не бе толкова добър шофьор, за какъвто се мислеше. Като твърде много пилоти той се заблуждаваше, че уменията му в небето се пренасят едно към едно на земята. Дори да минат, ще бъдат обречени. Вече бе загубил властта си, отнел му я бе онзи страхливец Рандал, който бе отменил операцията.

„Трябва да направя необходимото — помисли си. — Нали за това ми плащат луди пари.“

— Бъди послушен и карай, накъдето ти показва. Като излизаш от магистралата, искам да му се ухилиш и да размахаш палец, сякаш му пожелаваш успех. После продължаваш на юг и при първа възможност се връщаме на магистралата. — Въздъхна. — Всемогъщи Боже. — Приведе се толкова близко до Фреди, че успя да различи побеляващите власинки бирус в дясното му ухо. После пошепна като страстен любовник. — А ако ни издъниш, моето момче, ще те гръмна в тила. — Опря дулото в точката, където започваше твърдата част на черепа. — Точно тук.

Безизразното като на индианец лице на Фреди въобще не трепна.

— Да, шефе.

Курц сграбчи за рамото почти изпадналия в кома Пърлмътър и го заразтърсва, докато клепачите му най- сетне трепнаха и се отвориха.

— Остави ме, шефе. Искам да поспя.

Курц опря дулото на пистолета в слепоочието на бившия си помощник:

— Нищо подобно. Стани и прегърни света, мъжки. Време е за сводка.

Пърли измуча, но все пак се поизправи. Отвори уста да каже нещо и върху канадката му падна един зъб. Изглеждаше съвършен. „Мамо, виж, няма нито един кариес.“

Пърли съобщи, че Оуен и новото му приятелче са все още в Дери. Много добре. Фантастично! Петнадесет минути по-късно, когато хъмвито отново се озова на магистралата, положението вече не изглеждаше толкова розово. Намираха се на около два километра от мястото, което им трябваше.

— Пак тръгна ха — съобщи се Пърлмътър със слаб, изтерзан гласец.

— Дявол го взел! — Трепереше от ярост — болезнена и силна ярост, насочена към Оуен Ъндърхил, който се бе превърнал в олицетворение (поне за Ейб Курц) на цялата жалка, провалена операция.

Пърли нададе стон на крайно, безнадеждно отчаяние. Коремът му отново се надигаше. Той го притискаше с ръце, облян в пот. От болка инак незабележителното му лице бе станало почти красиво.

Изпусна поредната пръдня, която сякаш нямаше край. Звукът напомни на Курц на дяволиите, които преди хиляди години по време на един летен лагер сглобяваха от консервени кутии и навосъчен канап. Викаха им бикодрънки.

Смръднята, която изпълваше джипа, бе всъщност миризмата на червеният зловреден тумор, който растеше в органичната пречиствателна станция на Пърли — като приключи с отпадъчните вещества, премина на качествена храна. Пфу! И все пак можеше да се отчете известно подобрение — Фреди се поправяше, а Курц така и не се беше заразил (може би имаше имунитет срещу риплито — във всеки случай свали маската и я захвърли с безразличие още преди петнадесет минути). А Пърли, макар и болен, бе ценен — разполагаше с доста добър радар в корема. Ето защо Курц го потупа по рамото, пренебрегвайки вонята. Рано или късно онова нещо ще изскочи навън и Пърли ще престане да бъде полезен, но Курц нямаше намерение да се тревожи предварително.