Капан за сънища

Той затвори очи и си представи факсмашина като онзи в кабинета му във факултета по история, пожелавайки си тя да се появи в дрешника. Чувствайки се досущ като Аладин, който потърква вълшебната лампа (но за разлика от него май имаше право на неограничен брой желания, стига само да не се разсейва), си представи още топ хартия и черен молив марка „Блак Бюти“. После влезе в дрешника да провери как се е справил.

На пръв поглед завидно добре… само дето моливът беше доста особен — чисто нов, с непокътнат подострен графит, но изгризан отгоре. Така и трябваше да бъде, нали? „Блак Бюти“ беше любимата марка моливи на Бобъра, и то още от времето, когато бяха в началното училище на Уичъм Стрийт. Останалите използваха по-обикновените жълти моливи „Ебърхард Фейбърс“.

Факсът изглеждаше съвършен — стоеше на пода под куп закачалки и едно яке (яркооранжева канадка, която майка му му купи за първата им ловна експедиция и го накара да й обещае — с ръка на сърцето — че няма да я сваля „нито за миг, докато е навън“) и окуражително бръмчеше.

Разочарованието дойде, когато той коленичи пред апарата и прочете съобщението: „ОТКАЖИ СЕ, ДЖОУНСИ! ИЗЛЕЗ!“

Вдигна слушалката и чу запис на гласа на господин Сив: „Откажи се, Джоунси, излез. Откажи се, Джоунси, из…“

В този момент екнаха удари, силни като гръмотевици, които го накараха да изкрещи и да скочи на крака. Първата му мисъл бе, че господин Сив е решил да нахлуе с взлом и е пратил яките момчета от компютърната игра „Суот“ да разбият вратата.

Само че шумът не идваше от вратата. Източникът бе прозорецът и в известен смисъл това бе по-лошо. Господин Сив беше спуснал щорите, които очевидно бяха стоманени. Не стига, че Джоунси беше затворник, ами вече бе изолиран от света.

От вътрешната страна на щорите имаше надпис, който ясно се четеше през стъклото: „ОТКАЖИ СЕ! ИЗЛЕЗ!“. Малко напомняше на онзи епизод от „Магьосникът от Оз“, когато в небето се появява надпис „ПРЕДАЙ СЕ, ДОРОТИ“. НА Джоунси му се прииска да се засмее, но не можа. Преживяването не беше смешно, а направо кошмарно.

— Не! — извика. — Вдигни ги! Вдигни ги, мътните те взели!

Отговор не последва. Джоунси замахна с ръце с намерението да счупи стъклата и да заудря по металните капаци, после си каза: „Да не съм луд? Той точно това иска! Разбия ли стъклата, в същия миг щорите ще изчезнат и господин Сив ще бъде о мен. Тогава с теб е свършено, приятелче.“

Долавяше движение и боботене на двигател. Къде ли се намират? Уотървил? Огъста? Още по на юг? Надали, в противен случай господин Сив щеше да смени снегорина с по-бързо превозно средство. Но все някога ще излязат от зоната, и то скоро. Защото пътуваха на юг.

„Все едно съм мъртъв — помисли си Джоунси и опечалено се втренчи в спуснатите щори с подигравателното послание. — Все едно вече съм мъртъв.“

14

Накрая именно Оуен хвана Робърта за раменете, като крадешком погледна часовника, осъзнавайки, че всяка минута доближава Курц с по един километър — и й обясни, че трябва да вземат Дудитс със себе си независимо колко е болен. Хенри не знаеше дали е способен да изрече фразата „От Дудитс зависи съдбата на човечеството“ дори при тези обстоятелства. Но Ъндърхил, който през целия си живот с оръжие бе защитавал родината си, я изрече.

Дудитс не изпускаше Хенри от прегръдката си, а зелените му очи радостно блестяха. Те поне не се бяха променили. Нито пък усещането, което се създаваше, когато човек беше с Дудитс — че всичко е съвсем наред или в най-скоро време ще бъде.

Робърта гледаше Оуен, видимо остарявайки с всяка негова дума.

— Да — повтаряше тя, — да, разбирам, че искате да намерите Джоунсн — да го хванете — но какво цели тоя? И като е дошъл тук, защо не го направи тук?

— Госпожо, не мога да дам отговор на всички тези въпроси…

— Воаа — ненадейно изтърси Дудитс. — Оунси иска воаа.

Война? — с тревога се обърна Оуен към Хенри в мислите си. — Каква война?

Остави — отвърна Хенри и в този миг гласът в съзнанието на Оуен почти престана да се чува, вече долитайки съвсем слабо; Трябва да тръгваме.

— Госпожо Кавел! — Оуен отново нежно хвана ръцете й. Хенри много обичаше тази жена, макар да бе постъпил доста жестоко, като почти я беше забравил през последните десетина години; причината за обичта му бе лесно обяснима. Добротата на тази жена се излъчваше от цялото й същество. — Трябва да тръгваме.

— Не. Моля ви, недейте! — Сълзите й рукнаха. На Оуен му идеше да й каже „Недейте, госпожо. И без това всичко е отвратително. Недейте, моля ви.“

— Преследва ни един човек. Много лош човек. Трябва да сме изчезнали, преди да е стигнал дотук.

Сгърченото от мъка лице на Робърта се промени, изпълни се с решителност:

— Добре тогава. Щом трябва, направете го. Но ще ви придружа.

— Не! — възкликна Хенри.

— Да! Да, мога да се грижа за него… да му давам хапчетата… ще взема и глицериновите тампони…

— Ума, ии тоо туу.

— Не, Дуди, не!

— Ума, ии тоо туу! Нама таано! — „Няма страшно“. Дудитс все повече се възбуждаше.

— Наистина, нямаме повече време — припираше Оуен.

— Робърта, моля те! — настояваше Хенри.

— Искам да дойда! — извика тя. — Той е единственото, което имам!

— Ама — започна Дудитс. В гласа му нямаше нищо детинско. — Ии… тоо ТУУ.

Тя го изгледа и още повече се състари.

— Добре. Само минутка. Требва да ви дам нещо.

Влезе в неговата стая и се върна с голям книжен плик, който връчи на Хенри:

— Това са хапчетата му. Към девет часа взима преднизон. Иначе получава хрипове и го болят гърдите. Може да му дадете перкосет, ако поиска, но той вероятно ще поиска, защото студът навън ще му причинява болка.

Изгледа Хенри с тъга, но не и с упрек. Изведнъж той съжали, че не е доловил в погледа й упрек. Бог му е свидетел, никога не се бе чувствал толкова ужасно. Не само защото Дудитс беше болен от левкемия, а защото е бил болен толкова време, без никой от тях да разбере.

— Ето и лимоновите тампони, но почиствайте само устните му, защото венците му много кървят и от киселото го болят. Вътре има и памук, ако му потече кръв от носа. А, катетъра… Виждаш ли го на рамото му?

Хенри кимна от превръзката стърчеше пластмасова тръбичка, която извика у него странно чувство за dѐjа̀ vu.

— Дръж го завито, когато сте навън… Доктор Бриско ми се смее, но аз все се страхувам, че през него влиза студът… достатъчен е шал… или дори носна кърпичка… — Риданията отново я надвиха, накъсвайки думите й.

— Робърта… — започна Хенри, но погледът му вече не се отделяше от часовника.

— Аз ще се грижа за него — обеща Оуен. — Грижех се за баща ми до деня на смъртта му. Знам предназначението на преднизона и перкосета. Както и на по-сериозните стероиди и по-силните болкоуспокояващи. Накрая вече му давах марихуана, метадон и чист морфин, който действа по-добре от хероина.

Морфинът, който е най-мощния двигател на смъртта, неин неизменен спътник.

Почувства как дребната жена се промъква в мислите му — изпита гъделичкащо усещане като допира на боси стъпала, които пристъпват толкова леко, че почти не докосват пода. Усещането не бе неприятно. Робарта се опитваше да разбере дали онова, което бе казал за баща си, отговаря на истината. Даде си