Капан за сънища

сметка, че телепатията е скромен дар от необикновения й син и тя я използва толкова отдавна, че вече дори не си дава сметка какво прави… като Бобъра — приятелят на Хеинри — с клечките за зъби. Способността й да чете чужди мисли не беше всеобхватна като тази на Хенри, но все пак я имаше и Оуен никога не се бе чувствал толкова щастлив, че е казал истината.

— Той не е бил болен от левкемия.

— Имаше рак на белия дроб. Госпожо Кавел, наистина е крайно време да…

— Трябва да му дам още нещо.

— Робърта, не можем… — намеси се Хенри.

— Само секундичка, само секундичка. — Тя хукна към кухнята.

Оуен за пръв път изпита страх и промълви:

— Курц, Фреди и Пърлмътър… Хенри, не мога да разбера къде са! Изгубих ги!

Хенри бе отворил книжната кесия и надничаше вътре. Онова, което бе най-отгоре, буквално прикова погледа му. Отговори на Оуен, но гласът сякаш долиташе от далечния край на неразкривана — по дяволите, неподозирана — досега долина. Значи на истина съществува — вече го знаеше със сигурност. Пропастта на годините. Нямаше намерение и не можеше да твърди, че въобще не е подозирал за съществуването на подобни обекти, но за Бога, как е възможно да е знаел толкова малко?

— Тъкмо отминаха изход 29. Делят ни трийсет километра. Дори по-малко.

— Какво ти става?

Хенри бръкна в кафявия плик и извади подобния на паяжина плетен предмет, който висеше над леглото на Дудитс, а преди смъртта на Алфи бе окачен над неговото легло.

— Дудитс, откъде имаш това? — попита, но естествено знаеше отговора. Този капан за сънища бе по- малък от онзи в голямата стая в Бърлогата, но инак негово копие.

— Бо-ъъра — отвърна Дудитс. Не отделяше очи от Хенри нито за миг. Сякаш не можеше напълно да повярва, че приятелят му е тук. — Бо-ъъра ии паати. За мооя оолееда минаатаа сеемица.

Оуен вече надвиваше бируса и способността му да чете мисли бързо отслабваше, но лесно разбра думите на Дудитс — „Бобъра ми го прати. За моята Коледа миналата седмица.“ Увредените от синдрома на Даун се затрудняваха с възприятието за време и Оуен подозираше, че за Дудитс миналото се свежда до миналата седмица, а бъдещето — до следващата седмица. Рече си, че ако всички мислеха по този начин, в света щеше да има много по-малко мъка и ненавист.

Хенри още остана втренчен в малкия талисман, после го прибра в кафявия плик, в този момент дотича Робърта. Дудитс се ухили до уши, като видя какво му е донесла.

— Ууби-Дуу! — извика той. — Ууби-Дуу! — Сграбчи кутията за сандвичи и разцелува майка си.

— Оуен — с блеснали очи съобщи Хенри, — имам една изключително добра новина.

— Кажи.

— Ония гадове ще се позабавят — току-що се натресоха в едно ремарке точно на изход 28. Което ще ги забави с десет, може би дори двайсет минути.

— Слава Богу. Трябва да се възползваме. — На закачалката висеше огромно синьо пухено яке с надпис „РЕД СОКС УИНТЪР БОЛ“, извезан с алени букви на предницата. — Това твоето яке ли е, Дудитс?

— Мое! — с усмивка кимна той. — Мое яке. — Оуен се пресегна да го свали и Дудитс изтърси: — Тии вияа каа намееиииме Ооузи. — Разбра и го полазиха тръпки. „Ти видя как намерихме Джоузи.“

Дудитс го е видял. Но дали снощи, или в онзи далечен ден преди деветнайсет години? Нима дарбата му позволяваше по някакъв начин да пътува във времето?

Той почти се зарадва, че моментът не е подходящ за подобни въпроси.

— Бях решила да не му давам кутията, но размислих.

Робърта се взря в жълтия предмет в ръцете на сина си — той го премяташе от ръка на ръка, борейки се с огромното яке, което също му беше подарък от Бостън Ред Сокс. На фона на яркосинята дреха и още по- искрящата жълта кутия лицето му изглеждаше невероятно бледо. — Знаех си, че заминава. А аз оставам. — Очите й изпитателно се взираха в лицето на Хенри. — Наистина ли няма да ме вземете с вас?

— Ако дойдеш може да загинеш пред очите му — отвърна психиатърът, ненавиждайки жестоката фраза, както и това колко добре го бе подготвил животът да натиска правилните копчета. — Искаш ли синът ти да стане свидетел на смъртта ти, Робърта?

— Не, разбира се. — После сякаш размисли и добави, наранявайки го до дъното на душата му: — Мътните те взели.

Отмести Оуен и бързо закопча якето на сина си. После го хвана за раменете и се втренчи в него. Мъничка, но силна жена-птичка. Стоеше пред високия си блед син, който буквално се губеше в гигантското яке. Бе престанала да плаче.

— Бъди послушен, Дуди.

— Ообъъъ, Ама.

— Да слушаш Хенри.

— Ообее, Ама. Уушаа Ени.

— И не си разкопчавай якето.

— Ообее. — Слушаше я, но вече започваше да гуи търпение, искаше да тръгва — всичко това страшно напомняше на Хенри за миналото: разходки за сладолед и до игрището за миниголф (Дудитс бе необикновено добър в тази игра и само Пит съумяваше да го бие, при това с огромно старание), или на кино; и вечно „Да слушаш Хенри“ или „Да слушаш приятелите си“; вечно „Бъди послушен, Дуди“ и „Ообъъъ, Ама“.

Измери го с поглед.

— Обичам те, Дъглас. Ти винаги си бил добър син и аз ужасно много те обичам. А сега ми дай целувка.

Той я целуна; Робърта не можа да се въздържи и помилва страната му, обрасла с пясъчноруса брада. Хенри не издържаше на тази гледка, но не можеше да откъсне очи, безпомощен като муха в паяжина. Този талисман предпазваше, но наистина беше капан.

Дудитс разсеяно я целуна още веднъж, местейки поглед от Хенри към вратата. Бързаше да тръгва. Защото знаеше, че преследвачите на Хенри и неговия приятел са близо ли? Защото предстоеше приключение, като онези, които бяха преживели петимата заедно едно време? Или и двете? Да, може би и двете. Робърта го целуна за последен път.

— Робърта — попита Хенри, — защо не си ни казала, че е болен? Защо не ни се обади?

— А вие защо не дойдохте нито веднъж?

Можеше да я попита: „А защо Дудитс не ни извика?“, но щеше да излъже. От март насам, когато Джоунси претърпя злополуката, Дудитс постоянно ги викаше. Замисли се за Пит — седнал насред снега край преобърнатия скаут, пие бира и безброй пъти изписва „ДУДИТС“ в снега. Дудитс, който умира, изоставен на пустинен остров в земята на Никога-Никога; Дудитс, който изпраща послания, но среща само мълчание. Най-сетне един от тях бе дошъл, но само за да го отведе с торба хапчета и старата жълта кутия за сандвичи. Капанът за сънища не знае що е милост. От самото начало, още от най-първия ден на запознанството си, му мислеха само доброто и винаги го бяха обичали най-искрено. За да се стигне накрая до тук.

— Грижи се за него, Хенри. — Тя потърси погледа на Оуен. — И ти. Грижете се за сина ми.

— Ще се опитаме — промълви Хенри.

15

От Диърборн Стрийт нямаше накъде да се завие — всички пресечки бяха затрупани със сняг. В бързо светлеещата утрин кварталът приличаше на градче, потънало в северната тундра. Оуен включи на задна скорост и джипът полетя заднишком по улицата, тромаво поднасяйки насам-натам грамадната си задница. От време на време високата броня се удряше в някой погребан под снега автомобил и се чуваше звън от строшено стъкло; после прелетяха през вкоравената ледена стане на кръстовището с главната улица и описвайки опасен завой, се намериха на Канзас Стрийт, която водеше към магистралата. През цялото това