Капан за сънища

за камиони;от въртенето на огромния волан мускулите на Джоунси трепереха от напрежение) и със задоволство отбеляза, че там една до друга са гарирани четири машини като неговата. Вмъкна се на крайното свободно място и изключи двигателя.

Потърси Джоунси, но той се беше спотаи в своята смущаваща безопасна зона.

— Какво си намислил, друже? — промърмори господин Сив.

Отговор не последва… но Джоунси се ослушваше.

— Какво правиш?

Отново мълчание. Наистина, какво ли толкова би могъл да прави? Беше заключен, вече не виждаше света. И все пак не биваше да го забравя… както не можеше да забрави съблазнителните му предложения извънземният да се откаже от задачата си да посее семето и просто да се радва на живота на земята. Тази мисъл непрестанно изплуваше като пъхнато под вратата писмо от Джоунсиевия рай. Подобни послания съгласно архива на Джоунси се наричаха „рекламни лозунги“. Те са кратки и конкретни. Най-новият гласеше: „БЕКОНЪТ Е ЕДВА НАЧАЛОТО“. Господин Сив му вярваше. Още в болничната стая (каква болнична стая? каква болница? коя е тази Марси? кой иска инжекция? ) бе разбрал, че животът на Земята е прекрасен. Но повелята бе изначална и безпрекословна: трябва да засее семето в този свят и да умре. А пък ако междувременно му се отвори възможност да похапне малко бекон, толкова по-добре.

— Кой е Ричи? От отбора на Тигрите ли беше? Защо го убихте?

Никакъв отговор. Но Джоунси слушаше. Много внимателно. Присъствието му направо подлудяваше господин Сив. Все едно беше (сравнението бе взето от речниковия запас на Джоунси) рибена костица, заседнала в гърлото. Не е толкова голяма, че да те задави, но е напълно достатъчна да те „тормози“.

— Късаш ми нервите, Джоунси. — Нахлузи ръкавиците, които бяха принадлежали на собственика на колито.

Този път получи отговор.

Чувствата ни са взаимни, друже. Тъй че що не вземеш да се разкараш някъде, където ще ти се зарадват? Що не идеш да разиграваш тоя театър на някой друг?

— Не мога. — Господин Сив протегна ръка към кучето, което с облекчение подуши ръкавиците, пазещи миризмата на стопанина му. Господин Сив мислено му заповяда да стои кротко, после слезе от снегорина и закрачи към алеята покрай ресторанта. Отзад сигурно има „служебен паркинг“.

Хенри и другия са по петите ти, задник такъв. Дишат ти във врата. Тъй че не си давай много зор. Остани тук, колкото ти се стои. Поръчай си тройна порция бекон.

— Те не ме усещат — издишайки облачета пара, отсече господин Сив (усещането как студеният въздух нахлува в устата и гърлото и изпълва дробовете бе несравнимо, толкова ободряващо — дори миризмата на бензин и дизел бе прекрасна). — Ако аз не ги усещам, значи и те не ме усещат.

Джоунси се изсмя — действително се изсмя. Господин Сив се закова на място до контейнера за боклук.

Правилата се промениха, приятелю. Те се отбиха да вземат Дудитс, а Дудитс вижда Дирята.

— Не знам какво означава това.

Разбира се, че знаеш, задник такъв.

— Престани да ме наричаш така! — тросна се Сив.

Може и да престана, стига да не се държиш с мен като с тъпак.

Господин Сив отново закрачи — да, зад ъгъла наистина бяха паркирани няколко коли, нагъсто скупчени една до друга, все стари и очукани.

Дудитс вижда Дирята.

Прекрасно знаеше какво означава това — онзи, дето се казваше Пит, притежаваше същото умение, същия талант, макар че при него едва ли се проявяваше толкова ярко както у този смущаващ субект Дудитс.

На господин Сив никак не му допадаше идеята да оставя следи, които Дудитс вижда, но разполагаше с информация, за която Джоунси не знаеше. Според Пърли, Хенри, Оуен и Дудитс се намираха само на двайсет и пет километра южно от местонахождението на самия Пърли. Ако това е вярно, Хенри и Оуен са на седемдесет километра оттук, някъде между Пийтсфийлд и Уотървил. Господин Сив не бе съгласен, че това е „дишане във врата“.

Но все пак не биваше да се бави.

Задната врата на ресторанта беше отворена. От заведението излезе младеж с бели дрехи — „готварска престилка“, съгласно картотеката на Джоунси — който мъкнеше две големи торби с боклук и очевидно се бе запътил към контейнерите. Младежът се казваше Джон, но приятелите го наричаха Буч. Сигурно би било приятно да го убие, но Буч изглеждаше значително по-силен от Джоунси, освен това беше и по-млад и вероятно по-бърз. Пък и убийството имаше неприятни странични ефекти, най-неприятният от които бе колко бързо откраднатите автомобили стават неизползваеми.

Здрасти, Буч.

Буч спря и тревожно го изгледа.

Коя е твоята кола?

Всъщност не беше негова, а на майка му, което беше добре. Таратайката на самия Буч беше в гаража, акумулаторът беше изтощен. Беше взел колата на майка си — субару автоматик. Както би казал Джоунси, господин Сив пак бе хвърлил седмица.

Буч безропотно му връчи ключовете. Още беше нащрек („с блеснали очи и настръхнала козинка“ по думите на Джоунси, макар че Сивият не забелязваше младият готвач да има опашка), но съзнанието му сякаш се бе изпарило. „Напуснало е доброволно“ — рече си Джоунси.

После няма да помниш нищо — нареди господин Сив.

— Няма — съгласи се младежът.

А сега се захващай за работа.

— Разбира се. — Буч взе торбите с боклука и закрачи към контейнерите за смет. До края на работната смяна, когато установи, че колата на майка му е изчезнала, вероятно всичко щеше да е свършило.

Господин Сив отключи червеното субару и седна зад волана. На седалката намери половин пликче чипс. Лакомо запоглъща хрупкавите картофки и подкара колата към снегорина. Накрая облиза пръстите на Джоунси. Мазно. Вкусно. Като бекона. Качи кучето в новата си кола. Пут минути по-късно вече пътуваше по магистралата.

На юг, на юг и все на юг.

2

В мрака отекват викове, музика и смях; във въздуха се носи миризма на наденички на скара, шоколад и печени фъстъци; небето пламти в пъстри огньове. Всичко се слива в едно и придобива отчетлив образ, който сякаш носи автографа на самото лято — рок-енд-рол парчето, което гърми от високоговорителите, монтирани в Строфърд Парк специално за случая:

Маце, дай да те повозя
до Алабама със мотора.

Изведнъж излиза най-високият каубой на света — под пламналото небе над насъбралото се множество се извисява триметров Пекос Бил50, омацаните със сладолед дечица зяпват и се кокорят от изумление, а родителите се смеят и ги качват на раменете си, за да виждат по-добре. Пекос Бил размахва шапка и развява знаме с надпис „ДНИ НА ДЕРИ 1981 г.“.