Капан за сънища

лента, ако не и цял път, настлан с жълти плочки, като пътя за Изумрудения град на Дороти.

— Ако завие нанякъде, нали ще ни кажеш?

— Кажа.

— Нали няма да заспиш?

Дудитс поклати глава. Некога досега не бе изглеждал толкова оживен, зелените очи искряха на изпитото му лице. Напомняха на електрически крушки, които понякога тайнствено грейват с удвоена сила точно преди да изгорят.

— Ако все пак ти се доспи, ми кажи и ще спрем да ти купим кафе. Трябваш ни буден.

— Ообее.

Хенри понечи да се обърне, стараейки се да не се напряга, но в този миг Дудитс изтърси нещо ново:

— Иин Ии исаа екоо.

— Така ли? — замислено отвърна Хенри.

— Какво? Това не го разбрах — намеси се Оуен.

— Казва, че господин Сив искал бекон.

— Това важно ли е?

— Не зная. Имаш ли нормално радио в тази трошка, Оуен? Искам да чуя новините.

Радиото беше под командното табло и сякаш бе монтирано съвсем наскоро. Явно не принадлежеше към оригиналното оборудване на колата. Оуен посегна да го включи, но в този миг се наложи да удари спирачки, тъй като един понтиак — с двойна предавка и лети гуми — се озова пред тях. Поднасяше от единия край на пътя, но в крайна сметка успя да се задържи на платното и полетя напред. Движеше се поне със сто километра в час и скоро се изгуби в далечината. Оуен го проследи с намръщен поглед.

— Ти си шофьорът, а аз съм само пътник — започна Хенри, — но ако той може да хвърчи така с летни гуми, защо и ние да не можем? Може би няма да е зле да понаваксаме.

— Джиповете са по-добре на кал отколкото на сняг. Повярвай ми.

— Все пак…

— А и най-много след десет минути ще го задминем. Готов съм да се обзаложа на бутилка хубаво уиски. Или ще се блъсне във външната мантинела и ще се претърколи надолу по склона, или ще се завърти на разделителната лента между двете платна. Ако извади късмет, ще падне на лявата си страна. Освен това — малка техническа подробност — ние сме бегълци от надлежно упълномощена инстанция, пък и не можем да спасим света, ако ни заключат в някой… За Бога!

Покрай тях прелетя форд „Експлорър“ — беше с двойна предавка, но сто и десет километра бяха твърде много в тези условия — вдигайки след себе си снежна пелена. Върху багажника на покрива се извисяваше нещо като планина, покрита със син брезент. Платнището не беше завързано особено старателно и се виждаше какво има отдолу — багаж. Повечето вещи сигурно скоро щяха да се разпилеят по пътя.

Ъндърхил включи радиото, в този миг ги задмина мерцедес, който хвърляше киша на всички страни. Оуен натисна бутона за автоматично настройване, отначало намери станция с класическа музика, второто попадение бе Кени Джи, но третия път улучи глас:

— … огромна ракетна батарея, мамка му!

Двамата с Хенри се спогледаха.

— Ааза амка муу оо раиоо — отбеляза Дудитс от задната седалка.

— Каза — потвърди Хенри, а като чу дълбокото придихание пред микрофона, допълни: — Освен това пуши пура.

— Не знам дали Федералната комисия по комуникациите ще бъде благосклонна — продължи музикалният водещ, след като издиша шумно и продължително — но ако онова, което чувам, е вярно дори наполовина, Федералната комисия е последната ми грижа. Плъзнала е междузвездна чума, братя и сестри, поне така се говори. Наречете го както щеше — Горещата зона, Мъртвата зона или Зоната на здрача, но при всеки случай гледайте да не пътувате на север.

Поредното шумно и продължително издишане.

— Марвин Марсианеца напредва, братя и сестри, така се чува от окръг Съмърсет и окръг Касъл. Епидемия, смъртоносни лъчи, живите ще завидят на мъртвите. По програма тук следва рекламен клип за гуми „Сенчъри“, но заеби ги тия лайна. — Чу се как нещо се счупи. Съдейки по звука, беше пластмасов предмет. Хенри бе смаян. Ето ти на — мракът, нашият стар приятел, само че не в мислите му, а в проклетия радиоефир, да му се не види! — Братя и сестри, ако в момента сте на север от Огъста, един малък съвет от вашия приятел Самотния Дейв от WWVE: насочете се на юг. И то незабавно. Следва малко насочваща музика.

Самотния Дейв от WWVE пусна Дорс, естествено. Джим Морисън пееше „Краят“. Оуен превключи на средни вълни.

Най-сетне намери станция, излъчваща новини. Тонът на говорителя не издаваше особена тревога, което бе положителен признак, освен това каза, че няма място за паника — още една добра новина. После пусна записи от изказвания на президента и на губернатора на Мейн, които в общи линии повтаряха същото: спокойно, хора, не се тревожете. Всичко е под контрол. Приятни, успокоителни слова, като болкоуспокояващо за нацията. Президентът щял да изнесе пред американския народ пълен доклад за събитията в единайсет часа сутринта, стандартно източно време.

— Речта, за която спомена Курц — отбеляза Оуен. — Само че са я изтеглили ден-два по-рано.

— За каква реч го…

— Шшшт! — Ъндърхил посочи радиото.

След като успокои слушателите, говорителят отново ги стресна, повтаряйки много от слуховете, които бяха чули от надрусания музикален водещ, само че с по-културни думи: епидемия, извънземни нашественици от космоса, смъртоносни лъчи. Следваше прогноза за времето: силни снеговалежи, последвани от дъжд и бурни ветрове, придружаващи нахлуването на топлия фронт (да не говорим за сеещите смърт марсианци). Чу се изщракване и информационният блок започна отначало.

— Ииж! — рече Дудитс. — Ее ии оодмииаа, поониите ии? — Сочеше през мръсното стъкло. Пръстът и гласът му трепереха. Всъщност целият трепереше и тракаше със зъби.

Оуен плъзна поглед към понтиака — наистина се беше завъртял на разделителната лента между северното и южното платно, но макар да не се беше преобърнал на покрива си, бе полегнал на една страна, наобиколен от безутешни пътници — после се обърна към Дудитс. Бе пребледнял като платно, трепереше и от носа му стърчеше напоен с кръв тампон.

— Хенри, той добре ли е?

— Не зная.

— Я си покажи езика.

— Не мислиш ли, че е по-удачно да не отклоняваш очи от…

— Ти не се грижи за мен, аз се справям. Покажи си езика.

Хенри изплези език. Оуен го огледа и сбърчи нос.

— Изглежда по-зле, но сигурно се оправяш. Тая гадост е побеляла.

— И на крака ми е побеляла. Както и по лицето и веждите ти. Просто извадихме късмет, че не е проникнало в белите дробове, стомасите или мозъка. — Замълча. — На Пърлмътър му е в стомаха. И вътре расте една от онези гадости.

— На какво разстояние се намират, Хенри?

— Бих казал на трийсет километра. Или по-малко. Тъй че ако може мъ-ъничко да ускориш… съвсе-ем мъничко…

Оуен го послуша, тъй като си даваше сметка, че и Курц ще даде газ, разбере ли, че всички се изнасят масово и вероятността да го погне цивилна и ли военна полиция значително намалява.

— Ама ти още чуваш Пърли. Бирусът ти вече загива, но ти продължаваш да държиш връзка. Дали е заради… — Той посочи задната седалка, където Дудитс се бе отпуснал омаломощен. Слава Богу, че вече не трепереше.

— Естествено. Притежавах нещо като неговата дарба много преди да започне този кошмар. Джоунси, Пит и Бобъра също, само че не си давахме сметка. Просто бе станало част от живота ни. —