Капан за сънища

Естествено. Часовниците бяха вън от строя. Дори джобният му часовник беше спрял. Като всички жертви на съвременния век бе забравил да го навие. На Курц, който винаги бе имал доста изострено чувство за време, му се струваше, че е към девет часа, което означаваше, че е спал два часа. Не беше много, но той не се нуждаеше от много сън. Чувстваше се по-добре. Със сигурност достатъчно добре, за да долови тревогата в гласа на Фреди.

— Какво има, мъжки?

— Пърли казва, че вече не ги чува. Оуен бил последният, но и той се изгубил. Вече се бил преборил с риплито, сър.

Курц мярна в широкото огледало за обратно виждане измъчената усмивка на Пърли, която сякаш казваше „метнах ли те?“.

— Какво става, Арчи?

— Нищо не става — отвърна Пърли, чийто разсъдък явно значително се бе избистрил. — Аз… шефе, бих пийнал малко вода. Не съм гладен, но…

— Мисля, че можем да спрем за вода — разреши Курц. — Ако имаме връзка, разбира се. Но ако вече не чуваме никого — нито този Джоунс, нито Оуен, нито Девлин — е, нали ме разбираш, мъжки. Такъв съм си аз, дори да умирам, пак впивам зъби до кокал, и дори тогава ще трябват двама доктори и пушка, за да ме накарат да пусна. Очаква те дълъг и жаден ден, докато с Фреди обикаляме пътищата на юг и търсим следа от тях… освен ако не ни помогнеш. Помогни ни, Арчи, и ще наредя на Фреди да спре още на следващата отбивка. Лично ще изтичам до денонощния да ти купя най-голямата бутилка минерална вода, която имат в хладилника. Как ти звучи?

Звучеше му примамливо — пролича само като примлясна и навлажни устни с език (риплито по страните и устните му процъфтяваше — повечето петна бяха с цвят на ягода, но имаше и по-тъмни като бургундско вино), но отново бе придобил онова потайно изражение. Стрелкаше очи насам-натам. Курц веднага разгада какво става. Пърли бе откачил, Бог да му е на помощ. Но може би човек трябваше сам да е луд, за да го разбере.

— Казах му Божията истина. Изгубих връзка с тях. — Опря пръст до носа си и отново му метна хитър поглед в огледалото.

— Веднъж като ги хванем, има голяма вероятност да те излекуваме, момко. — Курц го съобщи с възможно най-сухия тон, сякаш искаше да каже „казвам ти го просто за сведение“. — Та кого чуваш сега? Джоунси? Или онзи, новия — Дудитс? — Всъщност Курц го нарече „Дуд-Дутс“.

— Него не го чувам. Никой от тях не чувам. — Но изражението му подсказваше тъкмо обратното.

— Кажи и ще имаш вода. Но ако продължаваш да си правиш шега с мен, войниче, ще ти пръсна черепа и ще те захвърля насред снега. Прочети ми мислите и смей да кажеш, че не е така.

Пърли го изгледа кисело и съобщи:

— Джоунси и господин Сив още са на магистралата. Намират се близо до Портланд. Джоунси каза на господин Сив да заобиколи града по шосе № 295. Само дето не му каза, ами господин Сив е в главата му и като му потрябва нещо, просто си го взима.

Курц слушаше с нарастващо удивление, като междувременно правеше изчисления.

— Имат куче. Возят със себе си някакво куче. Казва се Хлапак. Него го чувам. То е… като мен. — Очите му отново срещнаха погледа на Купц в огледалото, но лукавството се бе изпарило. На негово място бе останало жалко безумство. — Мислиш ли, че наистина има шанс да… нали разбираш… да стана като преди?

Знаейки, че Пърли му чете мислите, Курц отговори много внимателно:

— Мисля, че най-малкото има шанс да те отървем от това бреме. Ако те поверим на лекар, който е наясно със ситуацията? Да, струва ми се напълно възможно. Голяма доза хлороформ, а като се събудиш… пуф! — Курц докосна връхчетата на пръстите си с устни, после се обърна към Фреди: — Ако са в Портланд с колко ни водят?

— Със стотина километра, шефе.

— Тогава дай газ, Бог да те поживи. Гледай да не хвръкнем в канавката, но ускори ход. — Сто километра. Ако Оуен, Девлин и Дуд-Дитс знаят онова, което знаеше и Пърли, значи още са по следите им.

— Арчи, дай да се разберем. Господин Сив е Джоунси…

— Да…

— А имат и куче, което може да им чете мислите, така ли?

— Кучето чува мислите им, но не ги разбира. То си става куче. Жаден съм, шефе.

„Слуша кучето като радиопредавател, мамка му“ — дивеше се Курц.

— Фреди, спри на следващата отбивка. По едно питие за всички. — Въобще не му се спираше — дразнеше се от мисълта да предостави на Оуен и километър преднина — но Пърлмътър му трябваше. При това в добро разположение на духа.

Наближаваха отбивката, където господин Сив смени снегорина със субаруто и където Оуен и Хенри спряха за кратко, понеже Дирята минаваше оттам. Паркингът беше претъпкан, но те събраха монети за автоматите пред вратата.

Слава Богу.

7

Независимо от възходите и паденията на така наречената „президентска администрация от Флорида“ (по този въпрос все още не е написано почти нищо), със сигурност може да й се признае едно: с речта си в онази ноемврийска сутрин президентът сложи край на Космическия страх.

Изказаха се различни мнения защо речта бе успешна („Не беше проява на политическа мъдрост, просто моментът беше подходящ“ — злорадстваше един от противниците), но речта определено бе успешна. Гладни за факти, хората, които вече бяха напуснали домовете си, се отбиваха в крайпътни заведения, за да гледат по телевизията речта на президента. Магазините за телевизори в търговските центрове се изпълниха с тълпи от хора, безмълвно втренчени в екраните. Бензиностанциите по междущатско шосе № 95 затвориха закусвалните и край притихналите заключени касови апарати бяха поставени телевизионни приемници. Баровете се изпълниха с посетители. Мнозина поканиха в домовете си непознатите, които искаха да чуят речта. Пътниците можеха спокойно да слушат прякото предаване по радиото, без да спират (както постъпиха Джоунси и господин Сив), но малцина избраха този вариант. Болшинството искаха да гледат в очите лидера на нацията. Противниците на президента твърдяха, че речта само прекъснала инерцията на паниката — един дори заяви, че „в конкретния момент и Порки Пиг51 да бе излязъл пред американския народ, пак щеше да постигне същия ефект“. Друг наблюдател изрази различно мнение. „Това бе върховната точка на кризата — коментира той. — Близо шест хиляди души бяха напуснали домовете си. Евентуална грешка от страна на президента щеше да два следобед да изведе по пътищата още шейсет хиляди души, а достигайки Ню Йорк, преселението би придобило десеторно по-големи размери, превръщайки се в най- голямата бежанска вълна от Дъст Боул52 насам. Американският народ, особено жителите на Нова Англия, се обърнаха към своя макар и не много убедително избран лидер с надеждата да им помогне… да ги успокои и да им вдъхне кураж. Той им отвърна с обръщение, което спокойно може да се определи като най-великата реч на американски президент на всички времена. Обяснението е елементарно.“

Независимо дали обяснението беше елементарно или не, и дали речта бе плод на социологически проучвания или на добри ръководни умения, тя бе точно онова, което Оуен и Хенри бяха очаквали да чуят… а Курц бе предугадил думите и смисъла до най-малката подробност. Бе изградена върху две основни идеи, които представляваха неоспорим факт и които имаха за цел да уталожат страха, надигащ се в гърдите на всеки американец през онова ноемврийско утро. Първата теза бе, че макар и да не са пристигнали с маслинови клончета и дарове, пришълците не проявяват тенденции към агресивно или враждебно поведение. Съгласно втората теза, макар да бяха донесли със себе си някакъв вирус, той бе изолиран в района на Джеферсън Тракт (президентът очерта географската местност на предназначения за целта