Капан за сънища

на руски, на кирилица, или както там се нарича. Отначало двамата търсачи решават, че това е предсмъртно послание, но след като го дават за превод се оказва, че на листа са записани чисто и просто указанията как да стигне до водохранилището. Най-отдолу пише: „Като свърши пътят, все покрай брега.“ Както и бе постъпила, пътьом разсъбличайки се, сякаш без въобще да забелязва как клоните раздират кожата й.

Двамата търсачи стоят край отворената шахта, почесват се по главите и се вслушват в бълбукащата вода, която тече към кранчетата, чешмите, фонтаните и градинските маркучи на Бостън. Звукът отеква глухо и някак усойно, което има своето обяснение — шахтата е дълбоко четирийсет метра. Двамата мъже не разбират защо рускинята е избрала именно този начин, но съвсем ясно разбират какво се е случило и дори си я представят как седи на ръба, провесила крака в бездънния кладенец — също като женския силует на етикета на „Уайт Рок“, само че без дрехи. Хвърля последен поглед през рамо, може би да се увери, че портфейлът и паспортът все още са на мястото, където ги е оставила. Иска някой да узнае кое е бил човекът, отишъл си по този начин, в което има нещо ужасяващо и непоносимо тъжно. Хвърля последен поглед назад и се плъзва в цепнатината между открехнатия капак и стената на шахтата. Може би е стигнала носа си като дечурлигата, скачащи в обществения басейн. А може би не. Във всеки случай отнело е по- малко от секунда. Здравей мрак, стари мой приятелю.

11

Последните думи на стария господин Бекуит, преди да отпътува с пощенската камионетка, бяха: „На мен както ми го разказаха, ония в Бостън ще я пият в сутрешното си кафе към Свети Валентин. — После се ухили. — Аз лично вода не пия. Само бира.“

12

Джоунси обикаляше кабинета вече за дванайсети или за четиринайсети път. Поспираше за миг зад стола, разсеяно разтриваше хълбока си, после продължаваше да крачи и да брои — милият Джоунси с натрапчивите обсесии.

„Едно… две… три…“

Безспорно бе интересна история — чудесен пример за Страховита история от малкия град (също ката разказите за къщи с призраци, където са станали безброй убийства, или за ужасяващи пъти катастрофи) — и недвусмислено разкриваше плановете на господин Сив за Хлапак, злощастното коли, но какво от това, че знае накъде се е запътил господин Сив? В крайна сметка…

Отново се озова зад стола „четирийсет и осем, четирийсет и девет, петдесет“ — абе, чакайте малко! Не беше ли първата обиколка трийсет и четири крачки? Как така този път преброи до петдесет? Не влачеше крака и в никакъв случай не ситнеше като госпожица, тъй че как е…

„Ти я правиш по-голяма. Като я обикаляш, я разширяваш. Защото си неспокоен. В края на краищата това е твоята стая. Обзалагам се, че стига да поискаш, ще стане колкото балната зала в хотел Уолдорф-Астория… и никакъв господин Сив не може да те спре.“

— Нима е възможно? — прошепна Джоунси. Стоеше зад стола с ръка зад гърба, сякаш позираше за портрет. Не се нуждаеше от отговор на този въпрос — нали виждаше с очите си. Стаята действително се бе разширила.

Хенри наближаваше. Ако е взел със себе си и Дудитс, никак няма да им е трудно да проследят господин Сив — колкото и автомобили да смени — тъй като Дудитс виждаше Дирята. Дудитс ги отведе при Ршичи Гренадо насън, след години наяве им показа пътя до Джоузи Рикънхауър, а сега с лекота направляваше Хенри като хрътка, която води стопанина си право при дупката на лисицата. Единственият проблем бе огромната преднина, която имаше господин Сив. Делеше ги най-малко час. Може би дори и повече. Бутне ли веднъж господин Сив кучето в шахта № 12, всичко отива по дяволите. Теоретично има достатъчно време да се спре водата на Бостън — но ще успее ли Хенри да убеди някого да предприеме подобна сериозна и крайна мярка? Джоунси се съмняваше. Дори да успее, какво ще се случи с всички останали хора по пътя на водата, при които заразата ще стигне много по-скоро? В Уеър живееха шейсет и пет хиляди души. В Бостън заразената вода ще стигне чак след месеци, а тези хора ще се изправят пред проблема след няколко седмици. В някои случаи само след няколко дни.

Няма ли начин да забави този проклетник? Да даде на Хенри възможност да навакса?

Джоунси се загледа в капана за сънища и в същия миг долови промяна — в стаята прошумоля едва доловима въздишка, каквато уж се чувала по време на сеанси на медиуми. Но това въобще не беше призрак. Джоунси настръхна и очите му плувнаха в сълзи. В съзнанието му изплува стих от Томас Улф53: „о, бездомни, камък, листо, ненамерена врата“. Според Томас Улф човек никога не може да се завърне у дома.

— Дудитс? — прошепна Джоунси и косата му настръхна. — Дудитс? Ти ли си?

Мълчание… но като отмести поглед към бюрото, на което одеве се мъдреше единствено безполезния телефон, забеляза появата на нови вещи. При това не листа, камъни и изгубени врати, а дъска за крибидж и тесте карти.

Някой искаше да играе.

13

Вече постоянно боли. Мама знае, ще каже на мама. И Исус знае, ще каже на Исус. Няма да казва на Хенри, защото Хенри също го боли, Хенри е тъжен и уморен. Бобъра и Пит са в небесата и седят отдясно на Отеца, братче. Мъчно му е за тях — бяха добри приятели, играеха си с него и никога не му се присмиваха. Един път намериха Джоузи, един път видяха един много висок човек, дето беше каубой, а един път играха на играта.

И това е игра (Пит обичаше да повтаря: „Виж сега, Дудитс, няма значение дали падаш или пиеш, важно е как играеш“), само дето сега има значение, има значение, Джоунси казва, че има значение — не го чува много добре, но съвсем скоро ще заговори по- силно, съвсем скоро. Само да не го боли толкова. Дори болкоуспокояващото не помага. Боли го гърлото, целият трепери и го боли коремчето, все едно му се ака, само дето не му се ака, ами само го боли, а като кашля, от време на време плюе кръв. Спи му се, но Хенри и неговият нов приятел Оуен — дето беше с тях, когато намериха Джоузи — си повтарят: „Само да можехме да го забавим“ и „Само да можехме да го настигнем“; искат той да стои буден и да им помага, но той трябва да затвори очи, за да чува Джоунси, а те си мислят, че е заспал, и Оуен вика: „Дали да не го събудим — ами ако оня мръсник се отклони от магистралата“, а Хенри отвръща: „Нали ти казах, че знам къде отива, но като стигнем до междущатско шосе № 90, за всеки случай ще го събудя. Сега нека спи, изглежда толкова изморен, за Бога.“ После двамата си мислят: „Да можехме да го забавим онзи мръсник.“

Седи със затворени очи. Ръцете му са скръстени на гърдите. Диша бавно. Мама казва да дишаш бавно, като ти се докашля. Джоунси не е умрял, не е на небето с Пит и Бобъра, но господин Сив твърди, че го е заключил, а Джоунси му вярва. Джоунси е в кабинета, няма телефон, защото господин Сив е подъл и го е страх. И Джоунси го е страх, но скоро ще разбере кой всъщност е заключен.

Кога си говореха най-много?

По време на играта.

Играта.

Разтреперва се. Трябва да мисли усилено и от това много го боли, усеща как мисленето му изпива силите, последните му сили, но сега не си играят просто ей така, сега има значение кой ще падне и кой ще пие, затова Дудитс прави дъска и тесте карти, а Джоунси плаче и си казва: „о, бездомни“, но Дудитс Кавел не е бездомен, Дудитс вижда Дирята, Дирята води към кабинета, а този път Дудитс няма просто да забожда пръчиците на дъската.

Не плачи, Джоунси — изрича ясно: наум думите винаги звучат ясно, само тая глупава уста ги разваля. — Не плачи, не съм бездомен.

Затворени очи. Скръстени ръце.