Капан за сънища

Давеше си сметка, че е заразен с бируса на този свят. Всичко започва с емоциите, после се проявяват сетивните усещания (вкусът на храната, несравнимото дивашко удоволствие да блъскаш главата на пътния полицай в стената — и как глухо отеква, туп-туп), които постепенно прерастват в нещо, което Джоунси наричаше „висша мисловна дейност“. На Сивия му се струваше като поредната игра на думи, както да наричаш лайното „преработена храна“, а геноцида — „етническо прочистване“. Но мисленето бе неотразимо привлекателно за същество, което съществуваше само като вегетативен разсъдък — нещо като свръхинтелигентно несъзнание.

Преди да го заключи, Джоунси му предложи да зареже мисията и да се отдаде на удоволствията на човешкия живот. Вече долавяше у себе си подобно желание: досегашната му хармонична същност — безсъзнателният интелект, така да се каже — започваше да се раздробява и да заприличва на хор от спорещи гласове: едни искаха едно, други — друго, трети пък настояваха за хикс на квадрат, делено на игрек. При други обстоятелства подобна какафония би му се сторила ужасяваща — и подлудяваща. Но сега му харесваше.

Беконът бе едно от тези удоволствия. И още „секс с Карла“, което съгласно картотеката на Джоунси представлява сюблимно удоволствие, пораждащо както сетивни, така и емоционални усещания. И още бързо шофиране, партия билярд в бара „О’Лиърис“ край Фенуей Парк, бира, рок концерти, изпълненията на пати Лъвлес, която пее: „Виновно е твоето лъжливо, ледено, измамно, изменчиво, подло, жалко и страхливо влюбено сърце“ (каквото и да означава това). И още зелените поля, които изплуват от мъглата през ранна лятна утрин. И, разбира се, убийството.

Осъзнаваше, че ако не приключи задачата час по-скоро, има опасност въобще да не я изпълни. Вече не беше бирум, а господин Сив. С колко ли време разполага, преди да се превърне в Джоунси?

„Това няма да се случи“ — помисли си. Натисна газта докрай и макар че субаруто не беше автомобил с кой знае какви възможности, скоростта се увеличи. Кучето на задната седалка изджавка… и зави от болка. Господин Сив мислено затърси бирума, който се развиваше в тялото на животното. Растеше бързо. Ако не и прекалено бързо. Направи му впечатление и друго — контактът с бирума не му достави удоволствие и не породи радостта, характерна за срещи между свои. Онзи разум бе хладен… враждебен…

— Извънземен — промърмори гласно.

Помъчи се да го успокои. Когато хвърли кучето във водохранилището, бирумът трябва да е все още в него. Ще му е нужно време да се адаптира. Кучето ще се удави, но другият организъм ще живее известно време, хранейки се с плътта на животното, докато му дойде времето. Но най-напред трябва да стигне до там.

Беше съвсем близо до целта.

Пътуваше на запад по междущатско шосе № 90 край малки градчета („нацвъкани като лайненца“, както с умиление си мислеше Джоунси) — Уестбъро, Графтън и Дороти Понд (вече наближаваше, оставаха му шейсетина километра) и се питаше с какво да занимава своето ново, неспокойно съзнание, за да не му направи някой номер. Отново се помъчи да се свърже с Дудитс, но не успя — Джоунси бе откраднал тъкмо тези спомени. Най-сетне се спря на професията на Джоунси — преподавател по история — и най-вече на неговата специалност, която криеше зловещо очарование. Между 1860 и 1865 г. Америка се бе разделила на две както колониите от бирус към края на всеки цикъл от растежа си. За разпада на Американския съюз можеха да се изтъкнат редица причини, главната от които бе свързана с „робството“, но това бе поредната от онези думи, с които лайната и повръщаното се наричат „преработена храна“. Думата „робство“ не означава нищо. „Правото на самостоятелност“ — също. „Запазването на съюза“ бе пълна безсмислица. В общи линии бяха направили онова, което умееха най-добре: бяха „побеснели от гняв“, което в действителност бе същото като „да ти хлопа дъската“, ала бе неговата социално приемлива форма. О, но в какъв мащаб?

Господин Сив тъкмо разглеждаше съдържанието на стотици кашони с изумителни оръжия — картечи, гюлета на верига, куршуми Миние54, оръдия, гюлета, байонети, мини — когато мислите му бяха прекъснати от тих гласец.

бекон

Прогони мисълта от съзнанието си, макар че стомахът на Джоунси къркореше. Добре ще му дойде порция бекон — беконът е мазен и хлъзгав и предизвиква примитивно физическо удоволствие, но моментът не е подходящ. Може би ще хапне, когато се отърве от кучето. Ако му останеше време, преди да пристигнат останалите, ще се натъпче с бекон. Но сега не е моментът. Подминавайки изход № 10 — оставаха само две отклонения — отново насочи мисълта си към Гражданската война, към войниците в сини и сиви униформи, които търчат сред облаци дим, крещят, взаимно се пробождат с байонетите, удрят враговете си по главите с прикладите на пушките, при което се разнасят онези приятни звуци туп-туп, а…

бекон

Стомахът му отново изкъркори. Устата на Джоунси се напълни със слюнка и той си заприпомня порцията в „Разстройване“: синя чиния с препечени хрупкави месца, които се ядат с пръсти и които на допир са твърди като вкусна, мъртва плът…

Не бива да мисля за това.

Гневен вой на клаксон накара господин Сив да подскочи, а Хлапак се разквича. Автомобилът се бе отклонил в съседното платно, което според картотеката на Джоунси служеше за „изпреварване“, наложи се бързо да се върне в лентата за такива като него, за да направи път на огромен камион, който летеше с непостижима на малкото субару скорост. Изплиска с кал предното стъкло на „мъничето“, за миг лишавайки Сивия от всякаква видимост, при което той помисли: „Само да те пипна, ще ти пръсна тъпата тиква, ще ни убиеш, бе, престъпник такъв, туп-туп, ще разкажа играта на…“

сандвич с бекон

отекна като изстрел в главата му. Опита се да се пребори с тази мисъл, но тя притежаваше съвършено нова, нечувана сила. Нима това е Джоунси? Естествено че не — Джоунси не е толкова силен. Стори му се, че изведнъж се е превърнал в гигантски стомах — празен, жадуващ за храна. Каза си, че може да спре и да засити глада. В противен случай има опасност колата да излети право в

 САНДВИЧ С БЕКОН!
 И МАЙОНЕЗА!

Господин Сив нададе нечленоразделен вой, без да осъзнава, че му текат лиги.

18

— Чувам го! — ненадейно възкликна Хенри. Притисна юмруци към слепоочията си, сякаш се опитваше да облекчи непоносимо главоболие. — Леле, как боли! Тоя направо умира от глад.

— Кой? — попита Оуен. Преди малко бяха пресекли границата с Масачузетс. Дъждът падаше като сребърна, полюшвана от вятъра завеса. — Кучето ли? Или Джоунси? Кой?

— Оня. Господин Сив. — Обърна се към Оуен и в очите му се четеше отчаяна надежда. — Май ще спре! Да мисля, че спира.

19

— Шефе.

Курц тъкмо се унасяше в дрямка, когато Пърлмътър с усилие се извърна и заговори. Бяха преминали през бариерата, където се заплащаше пътната такса на Ню Хампшър — Фреди Джонсън нарочно се устрои в платното за плащане чрез автомат срещу точна сума (опасяваше се, че вонята, която се разнася от джипа, счупеното задно стъкло и оръжията неминуемо ще направят впечатление на касиера в будката).

Курц любопитно изгледа обляното в пот, изпито лице на Арчи Пърлмътър. Нима това е същият онзи безличен тесногръд бюрократ, който не се разделяше с куфарчето и бележника си, с вечно зализаната си