Капан за сънища

В убежището на Джоунси Дудитс играе играта под капана за сънища.

14

— Чувам кучето — съобщава Хенри. Вече е напълно изтощен. — Дето Пърлмътър го чува. И аз го хванах. Понаближихме. Господи, да можехме да ги забавим!

Заваля дъжд — Оуен се надяваше, че вече са се озовали достатъчно на юг, за да не обърне на лапавица. В огледалцето се виждаше отражението на Дудитс, отпуснат на задната седалка със затворени очи, скръстил мършавите си ръце на гърдите. Лицето му бе обезпокояващо прежълтяло, а от ъгълчето на устата му се стичаше тъничка струйка алена кръв.

— Твоят приятел не може ли някак да ни помогне?

— Мисля, че се опитва.

— Нали казваш, че спи.

Хенри се извърна към Дудитс, после погледна Оуен и отвърна:

— Не бях прав.

15

Джоунси разбърка тестето, изчисти две карти от своята ръка в купчинката карти, които не участват в играта, разгледа картите си и изчисти още две.

— Не плачи, Джоунси. Не пачи, не съм бездомен.

Той вдигна поглед към капана за сънища, почти сигурен, че думите са прозвучали от него.

— Не плача, Дудс. Това е шибаната алергия. Струва ми се, че искаш да играеш…

— Двойка — отвърна гласът от капана.

Джоунси хвърли двойка от ръката на Дудитс — доста добро начало — и отвърна със седмица от своята ръка. Общо девет точки. Между картите на Дудитс имаше шестица — въпросът е дали да не…

— Шест за петнайсет — обяви гласът. — Петнайсет за две. Цуни ме по ауспуха!

Джоунси не можа да се сдържи и се разсмя. Това бе самият Дудитс — няма грешка, но за миг прозвуча досущ като Бобъра.

— Добре, отбележи на дъската щом е така.

С изумление проследи как едната пръчица се издига, отплува над дъската и правно се спуска във втората дупка на Първата улица.

В този миг проумя.

— Значи през цялото време си можел да играеш, Дудс? Разместваше пръчиците както ти падне само защото на нас ни беше смешно. — При тази мисъл сълзите му отново рукнаха. През всичките тези години вярваха, че те хитруват заради Дудитс, а всъщност той е хитрувал заради тях. А и кой кого намери в онзи далечен ден зад депото на братята Тракър? Кой кого спаси?

— Двайсет и едно.

— Двайсет и едно за две — долетя отговорът от капана. Невидимата ръка отново повдигна пръчицата и я премести още две полета напред. — Той ме спира, Джоунси.

— Зная. — Джоунси изчисти тройка, а след като Дудитс обяви тринайсет, хвърли карта от неговата ръка.

— Но не и теб. Ти можеш да говориш с него.

Игра двойка и премести своята пръчица две дупки напред. Беше ред на Дудитс, който отбеляза една точка за последна ръка, с което накара приятеля си да си помисли: „Умствено изостаналият ме победи… да се не начудиш.“ Само че Дудитс ни най-малко не беше слабоумен. Бе изтощен до смърт и умираше, но в никакъв случай не бе слабоумен.

Продължиха раздаването и Дудитс поведе с огромна разлика. Джоунси събра картите и започна да ги разбърква.

— Каква му е целта? Какво друго иска освен водата?

„Да убива — мислено отвърна Джоунси. — Харесва му да убива хора.“ Но стига убийства. В името на Бога, стига убийства.

— Бекон. Много обича бекон.

Заразбърква картите… и в миг застина, защото Дудитс изпълни цялото му съзнание. Истинският Дудитс — млад, силен, готов за битка.

16

Дудитс изстена. Хенри се обърна и видя, че от ноздрите му отново ече кръв, алена като бирус. Лицето му се гърчеше в неистово усилие да се съсредоточи. Очните ябълки под затворените клепачи се въртяха.

— Какво му става? — разтревожи се Оуен.

— Не зная.

Дудитс мъчително се закашля. От устата му пръскаха капчици кръв.

— Събуди го, Хенри! За Бога, събуди го!

Хенри уплашено се втренчи в Оуен Ъндърхил. Вече наближаваха Кенебънкпорт — деляха ги не повече от трийсет километра от границата с Ню Хампшър или общо сто и осемдесет километра от водохранилището Куобин. В убежището на Джоунси висеше снимка на водоем — Хенри я бе виждал. Имаше фотография на лятната вила на приятеля му в Уеър, недалеч оттам.

Дудитс изкрещя: сред пристъпите на кашлицата повтори три пъти една и съща дума.

— Събуди го! Казва че го боли. Не чуваш ли…

— Не произнася думата „болка“.

— А какво казва? Какво?

— Казва „бекон“.

17

Съществото, което се самоопределяше като господин Сив — и възприемаше себе си в мъжки род — имаше сериозен проблем, но (той) поне го осъзнаваше.

„Който е предупреден, е въоръжен“, както би казал самият Джоунси. В кашоните бяха складирани стотици, ако не и хиляди подобни пословици. Някои от тях бяха съвършено непонятни за господин Сив, например „На чужд гръб и сто тояги са малко“ или „Ще пожънеш, каквото си посял“… но „Който е предупреден, е въоръжен“, много му харесваше.

Проблемът се състоеше в отношението му към Джоунси… самият факт, че чувства нещо, че имаше емоции, бе застрашителен. Можеше да си каже: „Джоунси е заключен и въпросът е решен — затворих го под карантина, както техните военни се опитаха да изолират нас. Следят ме — всъщност дори ме преследват — но като изключим вероятността да се повреди двигателят или да спукам гума, и двете хайки почти нямат шанс да ме настигнат. Имам голяма преднина.“

Това бяха факти — самата истина — но те не вълнуваха господин Сив. Съблазняваше го идеята да застане пред вратата на канцеларията, където бе заключен неприветливият му гостоприемник, и да кресне: „Добре те подредих, а? Разказах й играта на червената ти каручка.“ Какво общо имаше всичко това с някаква си каручка — била тя червена или не — Сивият не знаеше, но в арсенала от чувства на Джоунси подобна постъпка се равняваше на емоционален куршум от доста висок калибър и би породила дълбоко детинско задоволство. После ще изплези Джоунсиевия език („моят език“ — с неописуемо блаженство се поправи господин Сив) и ще му покаже среден пръст.

Що се отнася до преследвачите, изпитваше желания да смъкне панталоните на Джоунси и да ги поздрави с голия му задник. Подобна проява бе напълно безсмислена като „Ще пожънеш каквото си посял“ и „червената каручка“, но все пак идеята много му допадаше.