Капан за сънища

светещ зелен екран със сръчността на опитен метеоролог, който очертава границите на фронт с ниско атмосферно налягане). Вирусът бързо загиваше, при това без абсолютно никаква намеса от страна на учените и военните специалисти, мобилизирани в района.

— Макар да нямаме пълна яснота в този критичен момент — говореше президентът на милионната публика, която го слушаше със затаен дъх (по разбираеми причини с най-стаен дъх го слушаха намиращите се в онази част на Нова Англия, която попадаше в Североизточния коридор) — вярваме, че нашите посетители са пренесли вируса на Земята, както се случва пътешествениците дапренесат насекоми с багажа или продуктите, закупени в чужбина. Обикновено това е грижа на митническите власти, но, разбира се — Големият бял баща се усмихна ослепително — нашите гости не са минали през митнически контрол.

Да, има заболели. Предимно военен персонал. Повечето от заразените (вирусът представлявал гъбично образувание като микозите по краката, обясни Големият бял баща) лесно се преборват с него без външна намеса. Районът е под карантина, но хората извън конкретната зона не ги грози никаква опасност, повтарям, никаква опасност.

— Ако се намирате в Мейн и сте напуснали домовете си — продължи президентът, — ви съветвам да се върнете. По думите на Франклин Делано Рузвелт няма от какво да се страхуваме освен от страха.

Той не спомена избиването на сивите пришълци, взривения кораб, задържаните ловци, пожара в магазинчето на Гослин, въстанието. Не спомена за кучешкия край на бойците от отряда Импириъл Вали на Галахър (мнозина бяха на мнение, че те действително са кучета, може би дори много по-лоши от кучета). Не обели думичка за Курц и за преносителя на заразата Джоунси. Представи на аудиторията точно толкова информация, колкото да прекърши гръбнака на паниката, преди да е излязла от контрол.

Повечето хора послушаха съвета му и се върнаха по домовете си.

Естествено за някои това бе невъзможно.

За някои възможността за завръщане у дома въобще не съществуваше.

8

Малката процесия напредваше на юг под смраченото небе, водена от ръждивочервеникавото субару на Мари Търджън от Личфийлд, което тя никога повече нямаше да види. Хенри, Оуен и Дудитс я следваха на деветдесет километра разстояние, с близо петдесет минути закъснение. След кратък престой на отбивката на стои и двайсет километра от Джоунси и господин Сив или на трийсетина километра от основната си цел.

Ако не бяха надвисналите облаци, от ниско летящ самолет спокойно би могло да се наблюдават едновременно трите превозни средства — субаруто и двата военни джипа „Хъмър“; беше 11:43 стандартно източно време и президентът тъкмо завърши речта си с думите „Бог да ви благослови, братя американци, и Бог да благослови Америка.“

Джоунси и господин Сив вече наближаваха моста Китъри-Портсмът в Ню Хампшър; Хенри, Оуен и Дудитс се намираха при изход № 9 на отклонението за Фалмът, Къмбърланд и Джерусалемс Лот; Курц, Фреди и Пърлмътър (коремът му отново се бе надул — той се бе отпуснал на седалката, като стенеше мъчително и изпускаше смрадливи газове може би като критичен коментар към речта на президента) наближаваха отклонението за шосе № 295 към Боуднъм, недалеч на север от Брънсуик. Предполагаемият дозор би различил трите автомобила съвсем ясно, понеже мнозинството пътници бяха спрели да гледат по телевизията успокоителното обръщение на президента.

Черпейки информация от възхитително подредената памет на Джоунси, господин Сив се отклони от шосе № 95 и сви по шосе № 495 веднага след като прекоси границата между Ню Хампшър и Мейн… но направляван от Дудитс, който виждаше следите на Джоунси като ярка жълта диря, първият джип „Хъмър“ щеше да го последва. При Марлбъро господин Сив се отклони от шосе № 495 и се насочи по междущатско шосе № 90 — една от централните пътни артерии на Америка в посока изток-запад. В района на Бей Стейт този път бе известен като „Голямата магистрала“. Съгласно картотеката на Джоунси изход № 8 бе означен с табели „Палмър, Масачузетски университет, Амхърст и Уеър“. Куобин се намираше на десет километра от Уеър.

Трябваше да стигне до шахта № 12 — така поне казваше Джоунси, а Джоунси не би могъл да излъже, колкото и да му се искаше. При язовир Уиндзър, в южния край на водохранилището Куобин имаше клон на Масачузетската агенция по водите. Джоунси ще го отведе до там — с останалото господин Сив ще се справи и сам.

9

Джоунси не можеше повече да седи зад бюрото — чувстваше, че ако не стане, ще заплаче на глас. После несъмнено ще се разхълца, след което неминуемо ще се разциври, а разциври ли се веднъж, като нищо съвсем ще превърти и ще хукне навън да се хвърли на врата на господин Сив, готов да бъде унищожен.

„Пък и къде ли сме сега? — питаше се той. — Дали стигнахме Марлбъро? Дали излязохме от 495 на 90? Май сме някъде там.“

Нямаше начин да разбере със сигурност — прозорците бях напълно закрити от щорите. Вдигна поглед към стъклата… и не можа да сдържи усмивката си. Нямаше друг изход. Надписът „ОТКАЖИ СЕ, ИЗЛЕЗ“ бе изчезнал и на негово място се бе появил друг, напълно в тон с мислите му: „ПРЕДАЙ СЕ, ДОРОТИ“.

„Това е мое дело. Обзалагам се, че ако поискам, мога да разкарам тия смотани щори.“

И какво от това? Господин Сив ще ги подмени с нови или просто ще намаже стъклата с черна боя. Ако иска да попречи на Джоунси да вижда какво става навън, все ще измисли как да му закрие гледката. Работата е там, че господин Сив контролира външната му обвивка. Пред очите му главата на пришълеца експлодира и се разпадна на спори — доктор Джекил стана господин Бирус — и Джоунси го погълна. Сега господин Сив е…

„Той е болка — разсъждаваше Джоунси. — Господин Сив ми е болното място в мозъка.“

Тази мисъл породи протест и Джоунси дори различи свързано опровержение: „Напротив, тъкмо обратното — ти се измъкна, ти избяга“ — но бързо го изтика от мислите си. Това е плод на измислена псевдо-интуиция, на когнитивна халюцинация, подобна на миражите в пустинята, когато на жадния пътник се привиждат несъществуващи оазиси. Той е заключен тук. А господин Сив е на свобода, тъпче се с бекон и командва парада. Позволи ли си да се заблуждава, Джоунси би бил същински първоаприлски глупак, но през ноември.

„Трябва да го забавя. Ако не успея да го спра, дали не мога поне да му объркам плановете?“

Изправи се и закрачи покрай стените. Пълната обиколка на стаята възлизаше на трийсет и четири стъпки. Безумно къса обиколка. Но помещението със сигурност бе по-просторно от средноголяма затворническа килия — за ония от Уолпол, Данвърс и Шоушенк направо е върхът на сладоледа. Джоунси броеше крачките, но същевременно се питаше колко ли им остава до изход № 8.

„Трийсет и едно, трийсет и две, трийсет и три, трийсет и четири.“ Ето че отново се оказа зад стола. Време е за втората обиколка.

До Уеър не остава много… не че ще спрат там. За разлика от рускинята господин Сив прекрасно знаеше къде отива.

„Трийсет и две, трийсет и три, трийсет и четири, трийсет и пет, трийсет и шест.“ Отново се озова зад стола, готов за поредната обиколка.

Когато навършиха трийсет години, с Карла вече имаха три деца (четвъртото се роди скоро, още нямаше годинка) и изобщо не се надяваха скоро да се сдобият с лятна вила, дори със скромно бунгало като онова на Осбърн Роуд в Северен Уеър. После във факултета на Джоунси настъпи сеизмично разместване на пластовете. Негов добър приятел стана декан и Джоунси стана доцент три години по-рано от очакваното и в най-смелите си мечти. Увеличението на заплатата бе значително.