Капан за сънища

дръжката и дали може да се докопа до нея.

Онова нещо сякаш прочете мислите му — кой казва, че е невъзможно? — и запълзя по вратата; изведнъж валчестата дръжка помръдна, сякаш някой се опитваше да я завърти. Каквото и да бе това същество, притежаваше неимоверна сила. Джоунси стисна с две ръце топката. В един ужасен миг натискът продължи да се усилва и той бе сигурен, че онова ще успее да я завърти — на косъм бе да изпадне в паника и да побегне.

Но го възпря мисълта колко бързо се придвижваше гадината. „Ще ме настигне, преди да съм стигнал и до средата на дневната — рече си той, питайки се защо им е притрябвало толкова голяма стая. — Ако ме настигне, ще пропълзи нагоре по крака и право върху…“

Стисна валчестата дръжка с такава сила, че сухожилията на ръцете и шията му се изпънаха като въжета и се озъби от напрежение. Досети се, че ако все пак се опита да избяга, болката в хълбока ще го забави; беше си останал полуинвалид благодарение на пенсионирания професор, шибания изкуфял дъртак, дето въобще не трябваше да кара кола, много благодаря, господин професор, направо хиляди шибани благодарности; като не може нито да избяга, нито да удържа вратата, какво следва?

Ще го сполети съдбата на Бобъра, разбира се. Носът на Бобъра стърчеше набучен на зъбите му като шиш кебап.

Джоунси ужасено изстена, без да отслабва хватката си. За миг натискът се усили, после изведнъж престана. Иззад тънката дървена плоскост долиташе яростния вой на гадината. Долавяше се вонята на течност за карбуратор, подобна на миризмата на етер.

Джоунси се запита как ли онова се държи на вратата? Нямаше крайници, поне той не успя да забележи подобни органи, освен червеникавото подобие на опашка, тъй че как…

От другата страна долиташе приглушено пукане и съскане — точно пред лицето му, ако се съди по звука — и в този миг той разбра. Държи се на зъбите си. Откритието го изпълни с неописуем ужас. Това чудо е било в Маккарти, бе абсолютно сигурен. Развивало се е в тялото му като гигантска тения от филм на ужасите. Като тумор, само че със зъби. А когато е пораснало достатъчно и е било готово да премине към по- големи и по-вкусни неща, така да се каже, просто си е прогризало път навън.

— О, не, о, не — почти през сълзи промълви с разтреперан глас.

Дръжката започна бавно да се завърта в обратна посока. Джоунси буквално го виждаше как виси, залепено на вратата, впито в дървесината като пиявица, а опашката или пипалото му с примка накрая като бесило се увива около топката, и дърпа…

— Не, не, не — изпъхтя и се вкопчи във валчестата дръжка. Всеки момент щеше да я изпусне. Лицето и дланите му бяха облени в пот.

Пред ужасения му поглед във вратата се появиха малки подутини, показваше къде са впити зъбите на гадината и неуморно, безспирно работят, впивайки се все по-дълбоко. Скоро ще пробие вратата (ако, разбира се, преди това не изпусне топката) и в действителност ще се окаже лице в лице с острите костни игли, които бяха откъснали носа на приятеля му.

Което го накара да проумее: Бобъра е мъртъв.

— Ти го уби! — изкрещя на гадината, увиснала от другата страна. Гласът му трепереше от ужас и мъка. — Ти уби Бобъра!

Страните му горяха, а сълзите, които рукнаха по лицето му, бяха още по-горещи. Бобъра с черното кожено яке („Какви ципове имаш само!“ — бе възкликнала майката на Дудитс в деня, в който се запознаха); Бобъра, който на абитуриентския бал се натряска до козирката и скръстил ръце на гърдите си, заигра казашки танц; Бобъра, който на приема по случай сватбата на Джоунси и Карла сграбчи младоженеца и отривисто му зашепна: „Да бъдеш щастлив, братче. Щастлив за всички ни.“ Тогава за пръв път разбра, че Бобъра не е щастлив — за Хенри и Пит знаеше, при тях въпросът никога не е подлежал на съмнение, но Бобъра? А сега той бе мъртъв, с обезобразено, безносо лице, проснат във ваната върху проклетия Маккарти.

— Ти го уби, гад мръсна! — изкрещя на издутините по вратата — отначало шест, после девет, и като че ли вече цяла дузина, мамка му.

Чудовището сякаш се изненада от тази ненадейна ярост и натискът върху топката на вратата в посока, противоположна на часовниковата стрелка, пак отслабна. Джоунси напрегнато се огледа за предмет, който да му е от помощ, но не видя нищо и сведе поглед към пода. Изолирбандът се търкаляше в краката му, но каква полза от него? Дори да успее да се наведе и да го грабне, какво ще го прави? За да размотае лента, трябва да използва и двете си ръце, а за да я накъса на парчета ще трябва да използва зъбите си, но дори да разполагаше с достатъчно време, какъв е смисълът, щом едва удържа на натискът отвътре?

Топката отново се завъртя. Джоунси я задържа, но вече губеше сили — сякаш адреналинът в мускулите му се разграждаше и постепенно се преобразуваше в олово, потните му длани се хлъзгаха, на всичко отгоре го тормозеше и тоя проклета воня на етер, вече съвсем ясно осезаема и някак пречистена, без примеси на отпадъчни елементи и газове от тялото на Маккарти. Но как е възможно да прониква толкова силно иззад вратата? Как е възможно, освен ако…

За части от секундата преди металната пръчка, свързваща двете топки, да се прекърши и вратата да се отвори с трясък, на Джоунси му се стори, че наоколо изведнъж притъмня, като че ли някой се бе промъкнал зад гърба му и препречваше светлината и пътя към задната врата…

Металната пръчка се прекърши. Дръжката остана в ръцете на Джоунси и вратата се отметна под тежестта на увисналото на нея същество. Той изкрещя и изпусна топката, която отхвръкна встрани.

Обърна се и се озова пред сив човек.

Той — то — бе извънземно същество, но в известен смисъл му беше познато. Беше виждал негови изображения в стотици телевизионни предавания за „паранормални явления“, на първа страница на хиляди таблоиди (от онези, които крещят в лицето ти трагикомичните си сензации, когато си приклещен на опашката в супермаркета), във филми като „Извънземното“, „Близки срещи от третия вид“ и „Огън в небето“: господин Сив, неизменна част от досиетата Х.

Всички тези изображения имаха поне една вярна черта с оригинала — огромни черни очи, досущ като очите на гадината, която си бе прегризала тунел в задника на Маккарти, пък и устата се доближаваше до действителната — една загатната цепка, нищо повече — но сивата кожа беше сбръчкана и провиснала като на издъхващ от старост слон. От бръчките се процеждаше жълтеникаво-бяла, подобна на гной течност, каквато се стичаше като сълзи и от ъглъчетата на безизразните му очи. Течността образуваше петна и съсиреци по целия под на голямата стая, по килимчето под капана за сънища и чак до задната врата, през която съществото беше влязло. Откога ли е тук господин Сив? Дали е бил навън, когато Джоунси е тичал към задната врата, стискайки безполезната ролка изолирбанд?

Не знаеше. Знаеше само, че господин Сив е на умиране и че трябва да мине покрай него, тъй като онази гадина в банята току-що бе паднала на пода. Скоро ще е по петите му.

Марси — каза господин Сив.

Говореше съвършено отчетливо, макар че едва загатнатата му уста въобще не помръдна. Думата отекна в съзнанието на Джоунси, на същото онова място, където се вклиняваха риданията на Дудитс.

— Какво искаш?

Гадината вече се увиваше около прасците му, но той не я забелязваше. Почти не обърна внимание как онова се сви в босите, безпръсти крака на сивото човече.

Моля ви, престанете — отекна гласът на господин Сив сред мислите на Джоунси. Прещракването. Нещо повече — Дирята. Понякога я виждаше, понякога я чуваше — както онзи път гузните мисли на Дефюниак. — Не издържам повече, искам инжекция, искам Марси!

„Смъртта му призовава — рече си Джоунси. — Изпусна ме на улицата, изпусна ме и в болницата — макар и през една-две стаи — и оттогава все ме издирва. Най-сетне ме намери.“

В този миг главата на сивото същество се пръсна и от нея излетя червено-оранжев облак вонливи частици с дъх на етер.

Джоунси ги вдъхна.