Капан за сънища

да бе тук… даже по-добре някое от момчетата. Те отдавна вече не бяха момчета, разбира се — само Дудитс оставаше момче, синдромът на Даун го бе превърнал в Питър Пан и скоро щеше да отпътува за страната на Никога.

— Ида, Дуди! — извика тя и хукна към неговата стая, но докато прекосяваше хола с разтуптяно сърце, изпитвайки познатите ревматични болки в таза, изведнъж се почувства остаряла. Тя никога нямаше да отпътува за страната на Никога.

— Мама идва, мама идва!

Дудитс плачеше, та се късаше. Първия път, когато венците му прокървиха, след като си изми зъбите, плака, но никога не пищеше, а така не беше ревал от дете — надавайки тези налудничави стонове, които сякаш разкъсват мозъка. Туп-туп, туп-туп, туп-туп.

— Дуди, какво има?

Влетя в стаята и се втренчи в него, до такава степен убедена, че е получил кръвоизлив, че отначало действително й се привидя кръв. Но после осъзна, че той се поклаща в подвижното си болнично легло, облян в сълзи. Очите му грееха с все същия изумруден блясък, но беше мъртвешки блед. Косата му бе окапала — прекрасната му руса коса, с която й напомняше на Арт Гарфънкъл на млади години. Слабата зимна светлина, която струеше през прозореца, се отразяваше в голото му теме, от шишенцата, строени на нощното шкафче (съдържаха какви ли не таблетки против инфекции и против болки, но нито едно лекарство, което да спре или поне да забави процесите в тялото му), в изправената отстрани метална стойка за системи.

На пръв поглед нямаше причина за почти гротескната болка, изкривяваща лицето на Дудитс.

Тя седна до него, сграбчи неуморно удрящата се по завивките ръка и я притисна до гърдите си. Дланта му беше студена като лед. Робърта помнеше как едно време, още като ученичка в гимназията, четеше „Дракула“ и изпитваше някак приятен страх, прерастващ в ужас, когато си легнеше, изгасеше лампите и спалнята й се изпълваше със сенки. Успокояваше я мисълта, че вампирите не съществуват, но вече не смяташе така. Със сигурност съществуваше поне един вампир, далеч по-ужасен от трансилванкия граф — името му бе не Дракула, а левкемия, и никакви оръжия не можеха да нанесат смъртоносен удар в сърцето му.

— Дудитс, Дуди, кажи миличък, какво има?

Сгушен в прегръдките й, той отново нададе писък и този път Робърта мигновено забрави за Джеферсън Тракт, косата й настръхна и кръвта й се вледени.

— Оо-ъъ уу-ааа! Оо-ъъ уу-ааа!

Нямаше нужда да го кара да повтори или да изрече по-ясно — цял живот го бе слушала и прекрасно разбираше:

„Бобъра умря! Бобъра умря! О, мама, Бобъра умря!“

Девета главаПит и Беки

1

Пет, който лежеше в засипания със сняг коловоз, крещя, докато остана без дъх; после се опита да преодолее болката, да намери някакъв разумен компромис. Не успя. Ненадейна и умопомрачително силна, тази болка не допускаше никакви компромиси. Не бе и подозирал, че съществува подобно непоносимо страдание — да бе знаел, несъмнено щеше да остане при жената. При Марси, макар че тя не се казваше Марси. Почти се досещаше как се казва, но какво значение има? В момента се намираше в беда, парализиран от пулсиращата кошмарна болка в коляното, от която се обливаше в пот.

Трепереше сред снега, захвърлил встрани найлоновата торба с надпис „Благодарим ви, че избрахте да пазарувате при нас“. По едно време се пресегна да провери дали не са останали една-две здрави бутилки, но като помръдна, коляното му сякаш се разкъса, причинявайки му болка, в сравнение с която досегашните мъки изглеждаха незначителни. Изпищя за последен път и загуби съзнание.

2

Като се свести, не можа да определи колко време е минало — съдейки по светлината, надали е било много, но краката му се бяха вкочанили, дланите също започваха да се сковават от студа, макар да носеше ръкавици.

Лежеше на хълбок, до него найлоновата торба се въргаляше всред замръзваща кехлибарена локва разтопен сняг. Болката в коляното бе позаглъхнала — сигурно и то се беше вдървило от студ — и Пит установи, че способността му да мисли се е възобновила. Което бе много добре предвид обстоятелствата. Предстоеше му да се върне при заслона, при това без чужда помощ. Ако останеше да чака Хенри да се върне с моторната шейна, има голяма вероятност да се превърне в ледена Питулка — ледена Питулка с голяма торба строшени бири, благодарим ви, че пазарувахте при нас, шибан алкохолик такъв, много ви благодарим. Пък трябва да мисли и за жената. Нищо чудно да вземе да умре, и то само заради пиячката на Пит Мур.

Извърна погнусен поглед от торбата. Нямаше как да я запрати в горите — не можеше да рискува отново да събуди позадрямалата болка в коляното. Затова я зари със сняг, както правят кучетата, и запълзя по снега.

Явно коляното му все пак не се беше вкочанило. Стиснал зъби, пит пълзеше на лакти, като се оттласкваше със здравия си крак, а косата му падаше в очите. Не се виждаха никакви животни — паническото бягство явно беше приключило, бе останал сам и в тишината отекваше само задъханото му пъхтене и сподавените болезнени стонове. Под мишниците и по гърба му се стичаше пот, но не чувстваше вкочанените си крайници.

Замалко щеше да се откаже, но по следата на пътя зърна в далечината огъня, който бяха запалили с Хенри. Едва пламтеше, но още не беше съвсем угаснал. Пит запълзя натам и всеки път, когато засегнеше навехнатото си коляно и кракът му се раздираше от болка, се утешаваше с мисълта за благословената топлина на огъня. Движението му причиняваше неописуема болка, но за Бога, толкова искаше да стигне до заслона. Нямаше никакво желание да замръзне насред снега.

— Ще успея, Беки — мърмореше си той. — Ще успея, Беки. — Бе изрекъл името й поне десет пъти, докато се усети, че го знае.

Като наближи заслона, спря да провери колко е часът и се намръщи. Часовникът му показваше единайсет часа, което бе пълен абсурд — помнеше, че го погледна, преди да тръгне от скаута, а тогава показваше дванайсет и двайсет. Задържа поглед върху циферблата и откри причината за възникналото смущение. Голямата стрелка описваше неравномерни, конвулсивни подскоци в обратна посока. Не се изненада особено от откритието си. Любопитството му към необикновените феномени се бе изпарило. Вече дори кракът не бе основната му грижа. Умираше от студ и докато пропълзяваше последните петдесет метра до угасващия огън, по цялото му тяло пробягваха конвулсивни тръпки.

Жената не беше на мястото, на което я беше оставил. Лежеше оттатък огъня, сякаш бе изпълзяла към натрупаните съчки, но не й бяха достигнали силите.

— Здрасти, мила, прибрах се — изпъхтя Пит. — Имах малко неприятности с коляното, но се върнах. Обаче ти си виновна за проклетото коляно, Беки, тъй че въобще не ми мрънкай, разбра ли? Беки — нали така се казваш?

Може би, но тя не отвърна. Лежеше неподвижно и се пулеше насреща му. Пак се виждаше само едното й око, но дали одевешното или другото, Пит не знаеше. Пък и вече не му се струваше толкова страшно, може би защото в момента имаше други грижи. Например огънят. Вече угасваше, но отдолу имаше доста жарава. Ще го стъкне отново с много съчки и ще си лежи тук с новата си приятелка Беки (само че по посоката на вятъра, за Бога, че тия газове бяха отврат). И ще чака да дойде Хенри. Не за пръв път Хенри ще го измъкне от кашата, дето я е забъркал.

Изпълзя към жената и купчинката съчки зад нея — доближи достатъчно, за да усети характерната миризма на етер — и разбра защо погледът й вече не го тревожеше. Беше угаснал… тя — също. Около