Капан за сънища

кръста и хълбоците й снегът се втвърдяваше като тъмночервена коричка.

Пот спря, подпря се на лакти, макар че ръцете вече го боляха от пълзенето — и я заразглежда, макар че вече не изпитваше особен интерес към нея; във всеки случай гледката не го развълнува повече от стрелката на часовника, която се въртеше наобратно. Искаше му се само да разпали огъня и да се стопли. Друг път ще размишлява за жената. Например следващия месец, когато ще си седи в собствената си дневна с чаша горещо кафе в ръка, а коляното му ще бъде гипсирано.

Най-сетне се добра до дървата. Бяха останали само четири цепеници, но доста големи. Хенри може и да се върне, докато догорят, а преди да тръгне да търси помощ, ще събере още. Милият Хенри, който отказваше да смени старомодните си очила с рогови рамки с меки контактни лещи или да се подложи на операция с лазер.

Съзнанието на Пит се опита да извика спомена за преобърнатия джип и лъхащия в купето аромат на одеколон, какъвто Хенри всъщност не бе използвал, но той прогони мисълта. „Хайде да не ходим там“ — както казват децата. Стига вече с тия призрачни миризми и спомени за Дудитс. И без това му беше дошло нанагорно.

С мъка нахвърля дървата едно по едно в огъня, като всеки път изтръпваше от болката в коляното, но се зарадва на облака искри, които летяха като обезумели светулки към нагънатия ламаринен покрив на заслона, където угасваха.

Хенри скоро ще се върне. Беше се вкопчил в тази мисъл. Хенри скоро ще се върне, само трябва да гледа огъня и да се крепи с тази мисъл.

„Не, няма да се върне. Защото в Бърлогата става нещо. Свързано с някакъв си…“

— Рик — изтърси гласно, взрян в пламъците, които тъкмо облизваха цепениците.

Помагайки си със зъби, изхлузи ръкавиците си и протегна ръце към огъня. Раната на дясната длан, където се беше порязал от строшените бирени бутилки, бе доста дълбока. Ще му остане белег, но какво от това? Какво е един белег, като имаш верни приятели? А те са приятели, нали така? Н-да. Старата банда от Канзас Стрийт, Пурпурните пирати с пластмасовите мечове и лазерните играчки- пистолети като на героите от „Междузвездни войни“. Някога бяха извършили героично дело… дори две, ако се брои спасяването на малката Рикънхауър. Тогава даже публикуваха снимките им във вестника, тъй че какво са няколко белега? И какво от това, че може би веднъж — условно казано — бяха убили човек? Защото, ако имаше някой, който заслужава да бъде убит…

Насили се да прогони този спомен.

Но виждаше Дирята. Независимо дали това му харесваше или не, я виждаше, при това не му се беше явявала толкова ясно от години. Виждаше и Бобъра… внезапно чу гласа му:

„Джоунси, братче, тука ли си?“

— Не ставай, Бобър — промърмори, загледан в избуяващите пращящи пламъци. Огънят се бе разгорял, топлината го удряше право в лицето и го приспиваше. — Стой на място и не мърдай. Просто… нали знаеш, не мърдай, че да не ти влезе нещо отзад.

Какво точно означаваше всичко това? „Какви са тия дрън-мрън?“ — както казваше самият бобър, когато бяха деца — съвършена безсмислица, която обаче ги подлудяваше от смях. Пит долавяше, че стига да иска, би могъл да разбере, защо Дирята се виждаше съвсем ясно. Мярнаха му се сини плочки, синя найлонова завеса за баня, яркооранжева шапка — шапката на Рик; долавяше, че лесно може да научи и останалото. Не знаеше дали това се случва в бъдещето, в миналото или в настоящия миг, но ако искаше, можеше да…

— Не искам — отсече и прогони сцената от съзнанието си.

На земята се въргаляха няколко вейки и съчки. Пит ги хвърли в огъня и погледна към жената. В отвореното й око вече не се четеше заплаха. Беше премрежено като око на мъртва сърна. Божичко, колко кръв… сигурно е получила кръвоизлив. Ри това много силен. Сигурно затова е седнала насред пътя, за да е сигурна, че някой ще я види. И наистина я видя, но вижте как свърши всичко. Горката тъпачка. Горката тъпачка, не й проработи късметът.

Пит се поизмести наляво, пресягайки се към парчето брезент, а като го хвана, бавно се задвижи напред. Беше послужило като импровизирана шейна, а сега щеше да се превърне в саван.

— Съжалявам, Беки, или както там се казваш, ужасно съжалявам. Но дори да бях останал, пак нямаше да ти помогна, нали не съм доктор, ами прост продавач на коли. Ти си си била…

„… обречена от самото начало“ — бе завършекът на мисълта му, но думите застинаха в гърлото му, като я видя отзад. Дъното на джинсите й буквално беше експлодирало, сякаш като е освободила всичките си газове, е минала на динамит. Ветрецът развяваше парцаливите останки от плата. Отдолу плющяха раздраните краища на другите катове дрехи: във всеки случай поне два чифта дълги гащи — плътни памучни и копринени. По крачолите на джинсите и гърба на канадката й беше плъзнало някакво плесенесто или по-скоро гъбично образувание. Като че ли беше червеникаво-златисто или само изглеждаше така под светлината на огъня.

Отвътре бе излязло нещо. Нещо…

„Да. Нещо, което в този миг ме наблюдава.“

Пит извърна поглед към гората. Животинското преселение бе свършило. Той бе сам.

„Само дето не съм.“

Не, не беше сам. Тук имаше нещо, което никак не се чувстваше добре на студено, и което предпочиташе топли, влажни места. Но…

„Но прекалено е пораснало. И е останало без храна.“

— Тук някъде ли си?

Предполагаше, че като извика, ще се почувства много глупашки, но не позна. Изписа само смъртен страх.

Втренчи се в плесента, която се проточваше от гърба на Беки — Беки, Беки се казваше — и се губеше зад ъгъла на заслона. В следващия миг долови дращене по ламаринения покрив. Изви врат, проследявайки с поглед посоката на звука.

— Махай се — прошепна. — Махай се и ме остави на мира. И без това… и без това съм преебан.

Изшумоля поредното едва чуто дращене — нещо се изкатери по-нагоре. Нямаше да чака дълго, може би не можеше да чака дълго — във всеки случай не и на покрива, където щеше да замръзне като във фризер. В този миг направи ужасяващо откритие — толкова се бе заплеснал по бирата, че забрави да вземе проклетите пушки.

Хрумна му да изпълзи в дъното на заслона, но това можеше да се окаже грешка, все едно да се озовеш в задънена улица. Вместо това сграбчи горящия клон, който току-що бе хвърлил в огъня. Не го измъкна от пламъците — още беше рано, но се подготви да замахне с него.

— Ела ми сега! — изрече задъхано. — Май си падаш по горещото, а? Имам тук нещичко горещо за теб. Заповядай да си го вземеш. Много е вкусничко, мамка ти!

Онова на покрива се е притаило и не помръдваше. Пит сграбчи импровизираната факла и я размаха над огъня. После я отпусна сред рояк искрици.

— Ела, бе, изрод. Много съм вкусен и те чакам.

Нищо не нарушаваше гробната тишина. Но Пит бе сигурен, че нещото е там. И няма да чака дълго.

3

Минутите отлитаха. Пит нямаше представа колко време е минало — часовникът му беше спрял. От време на време получаваше странни прозрения както навремето, когато дружаха с Дудитс (те растяха, а Дудитс си оставаше все същият и се виждаха все по-рядко — сякаш променящите се тела и мозъци постепенно губеха способността да долавят странните сигнали, които малкият излъчваше). Сега изпитваше почти същото усещане, но не съвсем. Намесваше се и някакъв нов елемент. Може би бе свързан със светлините в небето. Сигурен бе, че Бобъра е мъртъв и че с Джоунси е станало нещо ужасно, но не знаеше точно какво. Каквото и да се бе случило, знаеше, че и Хенри го усеща, макар и смътно — сякаш го виждаше как се е потопил мислите си и си повтаряше: „Онче-бонче, онче-бонче…“

Пламъкът пълзеше по клона и се доближаваше до ръката му, а Пит се питаше какво ли ще прави, ако