Капан за сънища

но натискането на бутона за повторно набиране на номера временно щеше да отвлече вниманието на господата от случващото се около тях.

— Сигурен ли си, че районът е отцепен така, че и пиле да не прехвръкне? — попита Курц.

— Така мисля.

— Още ли си схватлив като едно време?

Оуен сви рамене.

— Колко души се намират в зоната?

— По наши изчисления са около осемстотин. В зона А и Б са не повече от стотина.

„Прекрасно — помисли си Курц. — Стига някой да не се е изплъзнал. Дори един-двама да са избягали, заразата няма да се разпространи, но ще закъсаме с репортерите. Тези дни е почти невъзможно да яздиш коня фука. Наоколо се навъртат прекалено много типове с видеокамери, прекалено много хеликоптери на телевизионни станции кръжат в небето. Дебнат ни прекалено много любопитни очи.“

— Да влезем в магазина — промърмори. — Подготвят ми специална каравана, но още не са привършили.

— Un momento! — Ъндърхил хукна обратно към автобуса. Върна се тичешком — носеше мазен хартиен плик, през рамото му беше преметнат касетофон на ремък.

Курц кимна към плика със сандвича:

— Тия мазнотии са сигурна смърт.

— Човече, започваме нова „Война на световете“, а ти се притесняваш за холестерола си!

Един от новопристигналите ловци разгорещено настояваше да се обади на адвоката си — вероятно беше банкер, който не е свикнал с него да се отнасят като с простосмъртен. Курц отведе Оуен към магазина. „Прожекторите“ се бяха върнали, светлините им, пронизващи гъстите облаци, подскачаха и танцуваха като герои от анимационен филм на Дисни.

3

В „супермаркета“ на Гослин миришеше на чеснов салам, бира, горчица и сяра. „Вонята на сяра или е от варените яйца, или от пръдните на дъртака — помисли си Курц. — А може би е комбинация от двете.“ Долавяше се и слаба миризма на етилов спирт — беше тяхната миризма и вече беше навсякъде. Човек би си казал, че миризмата е плод на въображението му, че усещането е предизвикано от страх, но Курц не беше обременен с въображение и не знаеше що е страх. Беше реалист и си даваше сметка, че операцията ще нанесе непоправими поражения на околната среда в периметър от минимум петдесетина километра. Няма как — понякога се налага да изстържеш с шкурка мебел и да започнеш отново.

Седна зад бюрото и отвори едно от чекмеджетата. Вътре имаше картонена кутия с надпис „Хим. Маски — 10 бр.“. „Браво на Пърмътър“ — помисли си и отвори кутията, която съдържаше десет прозрачни маски от онези, които предпазват устата и носа. Подхвърли една на Ъндърхил, друга нахлузи сам, като сръчно нагласи прилепващите ластици.

— Наложително ли е да ги носим? — попита Оуен.

— Един Бог знае. Не се чувствай привилегирован — само след един час всички ще бъдат с маски… с изключение на онези в ареста, разбира се.

Оуен безмълвно нахлузи маската, а шефът му се облегна назад и подпря глава на плаката с инструкции по безопасност на труда, прикрепен на стената.

— Мислиш ли, че от това чудо има полза? — попита Ъндърхил. Гласът му се чуваше съвсем ясно, прозрачната маска дори не се замъгляваше от дъха му. Наглед нямаше пори или филтри, но той установи, че изобщо не затруднява дишането.

— Предпазва от ебола, от антракс и от новия вирус, причиняващ холера. Може би са ефикасни и против рипли… кой знае? Ако ли не, с нас е свършено, войнико. Всъщност може би вече сме прецакани. Но стрелките на часовника се въртят, играта вече започна. Предлагам да прослушаме касетата, която безсъмнено е в онуй чудо, дето го носиш през рамо.

— Не се налага да прослушваме целия запис, но смятам, че трябва да чуеш туй-онуй, за да разбереш за какво става дума.

Курц кимна и завъртя показалеца си във въздуха („Досущ бейзболен съдия, който обозначава хоумрън“ — помисли си новодошлият) и се настани по-удобно на стола на Гослин.

Ъндърхил постави касетофона на бюрото и без да откъсва поглед от шефа си, натисна бутона за възпроизвеждане. Безизразен механичен глас произнесе:

— Предаване, засечено от Националната служба за сигурност. Честота 62914А44. Строго секретна информация. Време на засичане 0627, 14 ноември, 2001. Записът започва след сигнала. Ако нямате разрешение от първо ниво, моля незабавно натиснете бутона „стоп“.

— Моля! — изкиска се Курц. — Нали не смяташ, че думичката „моля“ ще спре онези, които не разполагат със специално разрешително?

Настъпи тишина, последвана от сигнала, после се чу женски глас:

— Едно, две, три. Моля, не ни причинявайте болка… не ни наранявайте. Ne nous blesses pas. — В продължение на една-две секунди отново се възцари тишина, сетне се чу гласът на младеж: — Пет, седем, единайсет. Безпомощни сме. Nous sommes sans dèfense. Моля ви, не ни причинявайте зло, безпомощни сме. Ne nous faites…

— Майчице, все едно е урок по френски по системата на Берлиц, излъчван от оня свят! — промърмори Курц.

— Разпознаваш ли гласовете? — поинтересува се Оуен.

Шефът му поклати глава и му направи знак да замълчи.

Следващият глас беше на Бил Клинтън:

— Тринайсет. Седемнайсет. Деветнайсет. — Последната дума прозвуча като „дивитнайси“ заради арканзаския му акцент. — Тук няма никаква зараза. Il n’y a pas d’infection ici. — След нова двусекундна пауза чуха гласа на Том Брокоу: — Двайсет и три. Двайсет и седем. Двайсет и девет. Умираме. On se meurt, on crève. Умираме.

Ъндърхил натисна бутона „стоп“ и попита:

— Ако не си познал женския глас, ще ти кажа, че е на актрисата Сара Джесика Паркър. Вторият, който говори, е Брад Пит.

— Кой е пък този?

— И той е филмов актьор.

— А-ха.

— След всяка пауза чуваме различен глас. Всички са на известни личности и ще бъдат разпознати от хората, живеещи в района. Ще чуем още гласовете на Алфред Хичкок, Пол Харви, Грант Брукс, Тим Семпъл, който е известен местен хуморист, и още стотици, някои от които още не сме разпознали.

— Стотици други ли? Че колко е дълъг този запис?

— Всъщност става въпрос за излъчване, което започнахме да заглушаваме от осем сутринта. Това означава, че част от него не е записана, но бас държа, че ако някой случайно го е слушал, му се е сторило като безсмислено бръщолевене. Ако ли пък е разбрал… — Той сви рамене, сякаш казваше: „Няма начин да го поправим“. — Предаването продължава да се излъчва. Сравнението показва, че гласовете са автентични. Тия типове като нищо могат да вземат хляба на известния имитатор Рич Литъл.

Бръмченето на хеликоптерите се чуваше съвсем ясно през тънките стени. Освен чу го чуваше, Курц го усещаше. Усещаше го през дървените греди, през закачения на стената лист със секретна информация и през сивкавото парче месо, съдържащо предимно вода. Звукът сякаш подканяше: „Хайде, хайде, хайде… Побързай, побързай, побързай…“ Кръвта му да почваше да откликва, но въпреки това той седеше неподвижно и се взираше в Оуен Ъндърхил. Мислеше за Оуен Ъндърхил. „Бързай бавно“ — гласеше познатата поговорка. Тя придобиваше особена важност, когато имаш вземане-даване с хора като Ъндърхил. Ама че нахалство — да го пита уж загрижено за разтежението в слабините! „Веднъж