Капан за сънища

Някакво раздрънкано субару спря пред магазина и от него тромаво слязоха двама старци. Единият стискаше черен бастун в ръката си, напукана от студа. И двамата носеха ловни якета на червени и черни карета, както и бейзболни шапки. Смаяно изгледаха войниците, които мигом ги заобиколиха, сякаш се питаха какво търсят толкова много непознати в гората, какво става тук, по дяволите? И двамата очевидно бяха прехвърлили осемдесетте, но за разлика от Курц проявяваха живо любопитство — личеше от позите им, от начина, по който накланяха глави. Сякаш задаваха въпросите, неизречени от него: „Какво искат от нас? Наистина ли ще ни причинят зло? Дали не грешим, като ги нападаме? Възможно ли е онзи, който сее вятър, да пожъне буря? Какво от предишните срещи с извънземни — светлините, падането на червената пепел, отвличането на земни жители, започнали през шейсетте — е предизвикало паниката на великите сили? Някой опитал ли се е да се свърже с тези същества?“

И последният въпрос, който беше най-важен: „Сивите пришълци приличат ли на хората? Възможно ли е да бъдат определени като разумни същества? Дали операцията не е хладнокръвно избиване?“

Безизразният поглед на Курц подсказваше, че тези въпроси не го вълнуват.

5

Снеговалежът вече не беше толкова обилен, небето сякаш изсветля. Точно трийсет и три минути след като спря излитането на машините, Курц даде нареждане за започване на операцията. Оуен предаде нареждането на Конклин, пилотите отново форсираха двигателите, около хеликоптерите „Чинук“ се завихриха облачета снежен прах и за миг машините заприличаха на призраци. Сетне се издигнаха над дърветата, групираха се след вертолета на водача Ъндърхил и се отправиха на запад към Кинео. Хеликоптерът на Курц „Киова“ летеше под тях, изнесен вдясно; внезапно в съзнанието на Оуен изникна сцена от филм с Джон Уейн — отряд конници със сини униформи препускат през прерията, придружавани от водач-индианец, който язди кон без седло. Хрумна му, че може би Курц продължава да чете вестника, може би преглежда хороскопа си: „Риби — днес няма да ви върви. По-добре си останете вкъщи.“

Върховете на боровете и елите под тях ту се появяваха, ту се скриваха сред снежната вихрушка. Снегът биеше по предното стъкло на чинука, снежинките се завихряха в призрачен танц и изчезваха. Машината подскачаше така, сякаш беше попаднала в барабана на пералня, но Оуен се притесняваше. Отново сложи слушалките. Сега звучеше изпълнение на друга група — може би Матчбокс Туенти. Не бяха върхът, но във всеки случай бяха по-добри от Пърл Джем. Той изтръпваше при мисълта, че отново ще чуе химна на отряда. Но щеше да го изслуша. Да, щеше да го изслуша докрай.

Хеликоптерите продължаваха да летят на запад, под тях сред ниските облаци ту се появяваха, ту се скриваха наглед безкрайните борови гори.

— Водач, тук е Синьо втори.

— Прието, Втори.

— Виждам нещо, което трябва да е „Синьо момче“. Чакам потвърждение.

В първия момент Ъндърхил не видя нищо, сетне го зърна и дъхът му спря. Едно беше да го гледаш на снимка — рамкирано изображение, което можеш да държиш, но действителността беше съвсем различна.

— Потвърждавам, Втори. Синя група, говори водачът. Останете в сегашните си позиции. Повтарям, останете на настоящите си позиции!

Един по един пилотите потвърдиха приемането на заповедта. С изключение на Курц, чиято машина обаче също остана на предишната си позиция. Вертолетите сякаш увиснаха във въздуха над сваления космически кораб. Към него водеше широка диря от повалени дървета, които сякаш бяха подрязани с великанска градинска ножица. В края на изкуствено създадената просека се бе ширнало блато. Мъртви дървета протягаха към побелялото небе изсъхналите си клони, сякаш искаха да разкъсат надвисналите облаци. В снега бяха отпечатани зигзагообразни следи, тук-там бялата покривка се беше размекнала и отдолу избиваше кал. На други места течаха тънки черни ручейчета, наподобяващи на капиляри и вени.

Космическият кораб — грамадна сивкава чиния с диаметър около четиристотин метра, се беше срутил върху прогнилите дървета в блатото и ги беше прекършил като сламки, разпръсквайки във всички посоки отломъци от стволове. Така нареченото Синьо момче (което изобщо не беше синьо) се беше приземило в далечния край на блатото, където се издигаше стръмен каменист хълм. Единият му край беше потънал в размекнатата почва. Гладкият му корпус беше покрит с кал и обсипан с отломки от дърветата.

Оцелелите пришълци се бяха скупчили около него и най-вече заснежените могилки около задната част; ако денят беше слънчев, щяха да се намират в сянката на катастрофиралия си кораб. Очевидно някой беше решил, че това е по-скоро троянски кон, отколкото претърпял злополука космически кораб, но оцелелите извънземни, които бяха голи и невъоръжени, изобщо не изглеждаха страшни. Курц беше казал, че са стотина, но според Оуен сивите човечета бяха най-много шейсет. Съзря поне дузина трупове в различни стадии на разложение, проснати върху заснежените хълмчета. Някои лежаха по корем в плитките локви с черна вода. Тук-там върху снега се открояваха червеникаво-златисти петна от плесента, наречена „рипли“… но не всички бяха еднакво ярки, осъзна Оуен, след като ги разгледа през бинокъла си. Някои бяха започнали да избледняват — дали от студа или атмосферните условия, а може би и от двете. Да, земната атмосфера се отразяваше пагубно не само на пришълците, но и на плесента, която бяха донесли със себе си.

Възможно ли е заразата наистина да се разпространи? Той дълбоко се съмняваше.

В слушалките му прозвуча гласът на Конклин:

— Водач, какво става?

— Нищо! Млъкне за малко!

Ъндърхил се приведе, пресегна се под ръката на пилота (който се казваше Тони Едуардс и беше много способно момче) и превключи радиото на обикновения канал. Изобщо не се замисли защо именно днес Курц беше споменал Босански Нови; изобщо не му хрумна мисълта, че допуска фатална грешка, че може би шефът му наистина е луд. Всъщност действието му беше почти машинално… или поне така му се струваше по-късно, когато отново и отново размишляваше върху случилото се. Едно превключване на бутона. Най- обикновено превключване, което завинаги щеше да промени живота му.

Чу съвсем ясно глас, който момчетата на Курц никога нямаше да разпознаят. Всички знаеха кой е Еди Ведър, но вероятно никога не бяха гледали предаването на Уолтър Кронкайт.

— … инфекция. Il n’y a pas d’ifection ici. — След две секунди заговори жена, гласът на която беше досущ като на Барбара Стрейзанд: — Сто и тринайсет. Сто и седемнайсет. Сто и деветнайсет.

Ънъдрхил разбра, че в определен момент бяха започнали отначало изреждането на простите числа. Докато по време на пътуването с автобуса прослушваше записа, различните гласове бяха стигнали до най- големите четирицифрени първични числа.

— Умираме — продължи жената с глас на Барбара Стрейзанд. — On se mort, on crѐve. — След кратка пауза заговори Дейвид Летърман: сто двайсет и седем. Сто…

— Разкарай тая гадост! — кресна Курц. Оуен го познаваше от години, но никога не го беше виждал ядосан. Сега обаче очевидно беше разтревожен, дори потресен. — Защо принуждаваш моите момчета да слушат тая щуротия? Искам обяснение, и то веднага!

— Само исках да проверя дали нещо не се е променило, шефе — кротко отвърна Ъндърхил.

Беше лъжа и, разбира се, Курц го знаеше — рано или късно щеше да го накара да си плати. Историята се повтаряше — все едно отново не беше изпълнил заповедта на шефа си да застреля малките босненчета, положението беше дори по-лошо. Но Оуен изобщо не го беше грижа. Майната му на призрачния кон! Този път искаше момчетата на Курц (които в Босна се наричаха „Небесна забивка“, сега — „Син отряд“, следващият път екипът щеше да има друго кодово название, но пак щеше да се състои от същите млади хора със сурови лица) да изслушат пришълците. Те бяха пристигнали на Земята от друга звездна система, може би дори от друга вселена или измерение и притежаваха знания, които можеха да предадат на земляните (не че на Курц му пукаше за някакви си познания). Нека поне веднъж чуят какво имат да им казват сивите пришълци, вместо да си пълнят главите с тъпите изпълнения на Пърл Джем, Алис ин Чейнс или Рийдж Ъгейнст дъ Машин; нека изслушат извънземните, които наивно вярват, че молбите им ще трогнат обитателите на тази планета.