фука е призрачен кон, който похищава пътешествениците. Използвам думата за обозначаване на операция, която трябва да бъде хем суперсекретна, хем съвсем явна. Парадокс, а? Добрата новина е, че от 1947 година насам, когато от военновъздушните сили за пръв път откриха останки от извънземен космически кораб, се съставят планове за бъдещи действия при подобна шибана ситуация. Лошата новина е, че бъдещето дойде и че трябва да се справим с помощта на леваци като теб. Ясно?
— Да, съ… да.
— Дано ти е влязло нещо в главата. Задачата ни, Пърлмътър, е да работим бързо и мъжки, без глезотии. Ще изринем лайната и ще излезем от мръсотията чисти и… усмихнати.
Устните му се разтегнаха в подобие на усмивка, която му придаде вид на сатир, а на Арчи му се прииска да изкрещи. Курц беше върлинест човек с приведени рамене, наглед типичен чиновник, който прекарва дните си зад бюрото. Ала в него имаше нещо ужасяващо. Донякъде впечатлението се създаваше от празния му поглед и от вдървената му поза, ала не заради това хората му го наричаха Страшилището Курц. Пърлмътър нямаше представа какво му вдъхва такъв неописуем страх и не искаше да знае. Единственото му желание беше разговорът час по-скоро да приключи, и то без неприятни последствия. „
Зловещата усмивка на Курц помръкна, оголените му зъби се скриха зад стиснатите устни.
— Следиш ли мисълта ми?
— Да.
— Ние с теб на една кауза ли служим? В един и същи кенеф ли пикаем?
— Да.
— Какви ще бъдем след приключване на акцията, Пърли?
— Чисти…
— Именно. И още какви?
В продължение на една ужасяваща секунда отговорът му се изплъзваше, сетне като по чудо дойде в съзнанието му:
— Усмихнати, сър.
— Ако още веднъж ми кажеш „сър“, ще ти се стъжни!
— Съжалявам — измънка Арчи. И това беше самата истина.
По пътя се зададе жълт училищен автобус и едва не се преобърна, докато шофьорът се мъчеше да заобиколи хеликоптерите. Отстрани с тлъсти черни букви беше написано „Училище «Милинокът»“. С автобуса пътуваха Оуен Ъндърхил и хората му, съставляващи така наречения отряд А. сякаш камък падна от сърцето на Пърлмътър — беше работил заедно с Ъндърхил и му се доверяваше.
— До довечера ще пристигнат и докторите — продължи Курц. — Тук буквално ще гъмжи от медицински персонал. Ясно?
— Ясно.
Докато крачеше към автобуса, който бе спрял пред единствената бензинова колонка пред магазина на Гослин, Курц погледна джобния си часовник. Наближаваше единайсет.
— Ето какво ще правиш, хлапе… поне засега. Ще ги наблюдаваш, ще слушаш лъжите им и ще отбелязваш всяко рипли, което забележиш. Знаеш какво е рипли, нали?
— Да.
— Добре. И за нищо на света не ги докосвай!
— Не, за Бога! — възкликна младежът, сетне се изчерви.
Шефът му се поусмихна. И този път усмивката му бе изкуствена като предишното страховито озъбване.
— Умник си ти, Пърлмътър. Разполагате ли с маски?
— Току-що ги доставиха. Дванайсет опаковки, ще докарат и о…
— Добре — прекъсна го шефът му. — Всяко рипли да се фотографира. Необходима е пълна документация. Веществено доказателство А, веществено доказателство Б и така нататък. Ясно?
— Да.
— Най-важното е нито един от нашите… гости да не се изплъзне, нали така?
— Не, разбира се! — Арчи искрено беше потресен от предположението.
Устните на Курц отново се разтегнаха, полуусмивката се превърна в познатото страховито озъбване на акула. Безизразните му очи се втренчиха в младежа, но сякаш не го виждаха, а се бяха втренчили в… например в центъра на земното кълбо. Пърлмътър се запита дали след приключване на операцията някой ще напусне отцепения район. С изключение на самия Курц, разбира се.
— Изпълнявай заповедта, гражданино Пърлмътър. От името на правителството ти нареждам да изпълниш задачата.
Арчи Пърлмътър проследи с поглед шефа си, докато онзи вървеше към автобуса, от който слизаше Оуен Ъндърхил — нисък и набит човек, същинско буренце. Никога досега не беше изпитвал това облекчение да види гърба на някого.
2
— Здрасти, шефе — усмихна се Ъндърхил. И той беше издокаран със зелен гащеризон, но също като Курц носеше оръжие в кобур под мишницата си. С автобуса бяха пристигнали около две дузини мъже, повечето от които още не бяха слезли, а довършваха обяда си.
— Какво нагъват момчетата? — поинтересува се Курц. Беше с една глава по-висок от новодошлия, който пък беше поне с трийсетина килограма по-тежък от него.
— Кралски хамбургери… Брей, още не мога да повярвам, че се добрахме дотук. Мислех, че старата таратайка ще се разпадне по пътя. Йодър твърдеше, че ще успеем и се оказа прав. Искаш ли сандвич? Май са поизстинали, но там сигурно ще се намери микровълнова фурна. — Той кимна към магазинчето.
— Ще пасувам. Зле съм с холестерола.
— А оная ти работа как е?
Преди шест години по време на игра на тенис Курц беше получил разтежение на слабините. Не сериозно, разбира се, поне Ъндърхил мислеше така, но човек никога не беше наясно какво се върти в главата на Курц. Лицето му неизменно беше безизразно като на играч на покер, мислите му препускаха със светлинна скорост, непрекъснато кроеше нови планове и променяше предишните. Мнозина го смятаха за луд. Оуен Ъндърхил не знаеше дали имат право, но беше наясно, че човек трябва да е предпазлив, когато си има работа с него. Много, много предпазлив.
— Нищо ми няма на оная работа — отсече Курц, с театрален жест стисна топките си и удостои подчинения си със страховитата си усмивка на акула.
— Радвам се.
— А ти как я караш, мъжки?
— Оная ми работа е супер — отвърна Оуен, при което шефът му избухна в смях.
По пътя отново се зададе превозно средство — този път беше чисто нов „Навигатор“, с който пътуваха трима яки мъжаги с оранжеви ловни облекла. И тримата зяпаха хеликоптерите и войниците в зелени гащеризони. Вниманието им беше привлечено най-вече от картечниците. Гледаха втрещено, сякаш си мислеха: „Божичко, войната във Виетнам се повтаря в северен Мейн!“ Скоро и те щяха да бъдат затворени при другите в ареста.
Линкълнът, чиято задна броня беше окичена с лепенки с надписи: „Гордостта на синия дявол“ и „Този автомобил спазва правилата на движението“ спря зад автобуса и към него се втурнаха половин дузина мъже. Тримата пътници — известни адвокати или богати банкери, които освен дебели портфейли положително имаха проблеми с холестерола и които се изживяваха като опитни ловджии, все още си въобразяваха (илюзиите им много скоро щяха да бъдат разбити), че живеят в мирно време. Скоро щяха да се озоват в обора (или в заграждението за добитъка, ако предпочитаха чистия въздух), където техните кредитни карти не важаха. Нямаше да им отнемат мобилните телефони, които тук бяха напълно безполезни,
