Капан за сънища

Гласът на Курц се разнесе сред пращене, предизвикано от атмосферните смущения:

— Има ли някаква промяна? — Зеленият му хеликоптер поддържаше предишната си позиция. От вихъра, предизвикан от витлата му, боровото дърво под него се огъваше сякаш под напора на силен вятър. — Има ли, Оуен?

— Не — отговори Ъндърхил. — Никаква, шефе.

— Тогава разкарай тия бръщолевения. Не виждаш ли, че пада мрак, да му се не види!

Оуен помълча, сетне преднамерено натъртено изрече:

— Слушам, сър.

6

Курц седеше изпънат на дясната седалка, все едно беше глътнал бастун, както обичат да се изразяват авторите на романи и на филмови сценарии. Макар че вече притъмняваше, носеше слънчеви очила, въпреки това пилотът Фреди не се осмеляваше да го погледне, а скришом го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Очилата бяха от онези, които закриват не само очите, но и част от лицето, поради което не можеше да се види в каква посока гледа Курц. Човек не можеше да се довери на посоката, в която беше обърната главата му.

Вестник „Дери Нюз“ беше сгънат на скута му, виждаха се заглавията, написани с големи черни букви: „ЗАГАДЪЧНИ СВЕТЛИНИ В НЕБЕТО. ИЗЧЕЗВАНЕТО НА ЛОВЦИ ПРЕДИЗВИКВА ПАНИКА В ДЖЕФЕРСЪН ТРАКТ“. След малко взе вестника и започна да го сгъва, мислейки си как ще скрои шапка на Оуен Ъндърхил — с кариерата беше свършено. Вероятно онзи си въобразяваше, че ще му се размине с дисциплинарно наказание, наложено от Курц, тъй като се намираха при полеви условия, след което ще му бъде даден втори шанс. Само че не си даваше сметка (което може би беше добре — „Непредупредените са невъоръжени“ — гласеше обратната версия на баналната поговорка), че тази операция е неговият втори шанс. Втора възможност, която обикновено Курц не даваше на никого… и сега горчиво се каеше за слабостта си. Хубав номер му беше погодил Оуен, и то след разговора в магазина на Гослин, и то след като го беше предупредил!

— Кой заповядва тук? — разнесе се гласът на Ъндърхил — говореше по микрофона, който го свързваше само с шефа му.

Курц беше неприятно изненадан от яростта, която го обзе. До голяма степен гневът му беше предизвикан от най-обикновено човешко любопитство — първото чувство, което изпитват новородените. Да, Оуен му беше погодил мръсен номер, когато беше включил записа на извънземните към слушалките на момчетата от отряда; искал бил да разбере дали има промяна в предаването, така ли? Що не вземе да си я натика тази лъжа отзад? Ъндърхил беше много способен и Курц му се доверяваше още от времето, когато бяха в Камбоджа в началото на седемдесетте, но сега щеше тъпкано да му го върне. Поводът беше номерът с радиоемисията, но истината беше друга. Имаше му зъб не заради историята с хлапетата в Босна, нито заради записа с бръщолевенията на сивите кретени. Не заради неподчинението, нито дори заради принципа. Имаше му зъб, задето беше прекрачил границата. Неговата граница. Границата на Курц.

Пък и това непрекъснато повтаряне на думичката „сър“, и то с надменен тон!

— Шефе? — За пръв път в гласа на Оуен се прокрадна страх. Имаше защо да се страхува, мръсното копеле. — Кой командва…

— Фреди, включи ме към общата честота — нареди Курц на пилота.

Вертолетът му, който беше много по-лек от бойните хеликоптери, внезапно подскочи, понесен от пристъпа на ураганния вятър. Двамата изобщо не забелязаха случилото се.

— Чуйте какво ще ви кажа, момчета — подхвана Курц и се втренчи в четирите бойни машини, които приличаха на стъклено водни кончета, кръжащи под гъстите облаци. Недалеч сред блатото стърчеше катастрофиралият космически кораб, а съществата, съставляващи екипажа — Бог знае каква беше функцията им — се бяха скупчили около него. — Наострете ушите си, момчета. Татко ще ви каже нещо поучително. Чувате ли ме?

— Да, да, прието, чуваме те — един подир друг потвърдиха членовете на отряда. Неколцина изтърсиха забранената думичка „сър“, но им беше простено — има голяма разлика между нахалството и неволната грешка на езика.

— Не ме бива по говоренето, а по други неща, но искам да знаете, че онова, което виждате, не отговаря на истината. Виждате шейсетина очевидно безполови хуманоиди, които се мотаят голи, както техният бог ги е създал, и си казвате… някои от вас сигурно ще си кажат: „Горкичките извънземни — толкова са беззащитни, голи са и невъоръжени, молят се за помощ, застанали до тяхното междугалактическо возило. Кой мръсник, кое чудовище ще остане безучастно, след като чуе плачовете и молбите им?“ Знаете ли какво, момчета? Аз съм този мръсник, това чудовище! Аз съм постиндустриален, постмодерен фашист, когото го бива само да воюва и пет пари не дава за разни лигавещи се извънземни, слава на Бога! Аз съм Ейбрахам Питър Курц, бивш служител на военноморските сили на САЩ, аз командвам тази операция, аз съм лейтенант Кели, чиято мисия е избиването в ресторанта „При Алис“.

Дълбоко си пое въздух, без да откъсва поглед от хеликоптерите, кръжащи над неговата машина.

— Приятели, длъжен съм да ви осведомя, че сивите пришълци ни създават неприятности от началото на четирийсетте, а пък моя милост си има вземане-даване с тях от края на седемдесетте, затова знайте, че ако някой върви към вас с вдигнати ръце и разправя, че се предава, това съвсем не означава, слава на Бога, че не си е заврял в задника шашка динамит. Онези книжни плъхове, дето се мислят за много умни, разправят, че извънземните са започнали да се появяват, след като сме пуснали атомните и водородните бомби, че са били привлечени от нашата планета както нощните пеперуди са привлечени от светлината на лампата. Не знам дали е вярно, не съм по мисленето. Както се казва, на когото Бог е дал мозък, той да мисли. Запомнете, че тия наглед безобидни сивчовци са по-опасни от вълк, затворен в кокошарник. Залавяли сме мнозина от тях, но нито един не оцеля. Когато умрат, труповете им бързо се разлагат и оставят следи като онези, които виждате долу, петната, които наричате плесента на „рипли“. Случва се и да избухват. Чухте ли какво казах? Избухват! Плесента, която разпространяват… а може би именно тя ги контролира, мнозина учени подкрепят тази теория — бързо загива, освен ако попадне в жив гостоприемник, повтарям, жив гостоприемник, а този, който най-много й допада, слава на Бога, е добрият стар хомо сапиенс. Попадне ли дори под нокътя на кутрето ви, спукана ви е работата.

Твърдението му беше твърде далеч от истината, но от опит той знаеше, че най-добре се сражава изплашеният войник.

— Момчета, тия сиви приятелчета са телепати и по всичко изглежда, че предават и на нас тази си способност. Прихващаме я, въпреки че още не сме прихванали заразата от плесента и ако си въобразявате, че да четете мисли е много гот и ще ви превърне в душата на някоя компания, ще ви кажа към какво ви води: шизофрения, параноя, откъсване от действителността и пълна, повтарям — ПЪЛНА ЛУДОСТ! Ония умници, учените, Бог да ги поживи, твърдят, че засега телепатията се разпространява само на сравнително къси разстояния, но едва ли е необходимо да ви казвам какво ще се случи, ако позволим на сивите навлеци да се настанят за постоянно на нашата планета. Слушайте внимателно какво ще ви кажа, защото е въпрос на живот и смърт, ясно? Знаете ли какво ще се случи, когато ни похитят, повтарям — когато ни похитят? Чували сте за хора, отвлечени от извънземни — някои са откачалки, които лъжат най-нагло, но има и такива, които казват истината. Онези, които са се върнали сред нас след похищението, в повечето случаи са претърпели операция за присаждане. Някои присадки са само инструменти — нещо като предаватели или монитори — но повечето са живи същества, които живеят в гостоприемника си, наедряват, накрая го разкъсват. Присадките са поставени именно от тези същества, които са се скупчили долу голи и изглеждат беззащитни и безпомощни. Твърдят, че не са заразени, макар ние с вас да знаем, че заразата разяжда телата им. Повече от двайсет и пет години наблюдавам какво се случва и най-авторитетно заявявам — това е нашествие на извънземни, това е финалният мач за суперкупата и вие сте в отбраната. Тия сивчовци не са беззащитни космически пришълци, които чакат някой да им даде фонокарта да се обадят вкъщи, а са жива зараза! Те са злокачествен