Капан за сънища

— Химнът на отряда! Химнът! Фъкинг Стоунс!

— Ако някой иска да се откаже, сега е моментът.

Предложението му беше последвано от мълчание. На другата честота, на която Оуен никога повече нямаше да превключи, извънземните продължаваха да молят за пощада, използвайки гласовете на прочути личности. Вдясно от машината му летеше малкият зелен хеликоптер „Киова“. И без бинокъл Ъндърхил виждаше, че Курц, който беше обърнал шапката си с козирката назад, неотлъчно го наблюдава. Вместо вестник в скута му имаше хартиена триъгълна шапка. В продължение на шест години не беше възниквала необходимост да го моли за втори шанс, което само по себе си беше хубаво — дълбоко в себе си Оуен знаеше, че шефът му не е от хората, които прощават. Каза си, че по-късно ще помисли по въпроса. Ако изобщо се наложи. През съзнанието му пробягна последната свързана мисъл: „Ти си злокачественият тумор, Курц!“, сетне бе заличена и на мястото й се възцари пълен мрак.

— Синя група, тук Водач. Следвайте ме. Започнете стрелба, когато се снишите на двеста метра. По възможност гледайте да не улучите Синьо момче! Сега ще ги размажем тия шибаняци! Конк, пусни химна!

Конклин превъртя бутона и пъхна компактдиск в устройството. Оуен, който вече не беше на себе си, се приведе и увеличи звука.

Гласът на Мик Джагър сякаш изпълни слушалките му. Той вдигна ръка, видя Курц да му козирува — не знаеше дали жестът е искрен или подигравателен, нито го беше грижа. Докато Джагър продължаваше да пее „химна“ — парчето, което винаги пускаха преди да влязат в бой, хеликоптерите се снишиха, подредиха се в нападателна формация и се насочиха към целта.

8

Сивите същества — онези, които бяха оцелели — стояха в сянката на техния кораб, който на свой ред лежеше в края на просеката, образувана от дърветата, повалени при падането. Отначало не се опитаха да побягнат или да се скрият, дори повечето от тях пристъпиха напред; босите им стъпала шляпаха в размекнатия сняг, отпечатваха се в калта и върху червеникаво-златистия мъх. Изправиха се срещу спускащите се към тях хеликоптери и вдигнаха ръцете си, за да се види, че са невъоръжени. Грамадните им черни очи блестяха в сумрачната светлина.

Пилотите не намалиха скоростта, макар в слушалките им да прозвучаха викове:

— Моля, не ни причинявайте зло, безпомощни сме, умираме!

Гласът на Мик Джагър се сливаше с виковете: „Приятно ми е да се запознаем, аз човек богат съм и със вкус изискан; от години съм в играта, на мнозина откраднал съм и вярата, и душата…“

Бойните хеликоптери направиха остър завой досущ като духов оркестър, който обикаля стадиона по време на паузата на бейзболен мач, и пилотите откриха огън. Куршумите се забиваха в снега, поваряха изсъхналите клони на мъртвите дървета, рикошираха от блестящата повърхност на космическия кораб. Пронизаха пришълците, които стояха с вдигнати ръце, и ги разкъсаха. Разхвърчаха се парчета сивкава плът, от мястото на откъснатите крайници шурна розова мъзга. Главите се пръснаха като кратуни, върху кораба и върху другите същества плисна червеникава течност — не беше кръв, а червеникав мъх, сякаш главите им бяха пълни с него досущ ужасяващи кошници. Неколцина бяха разсечени на две от куршумите и с все още вдигнати ръце се строполиха сред блатото. Щом се озовяха на земята, сивкавата им плът придобиваше мръснобял цвят и като че завираше.

Мик Джагър продължаваше да споделя: „Бях в играта по времето, когато самият Исус обзет от съмнения…“

Неколцина пришълци, които още стояха под надвисналия си кораб, се обърнаха, сякаш да побягнат, но бяха впримчени като в капан. Повечето бяха застреляни на място. Последните оцелели — се скриха сред рехавите сенки. Оуен видя, че се суетят, сякаш нагласяват нещо, внезапно го обзе ужасяващо предчувствие. В слушалките му се разнесе дрезгавият глас на Дефорест, пилотът на Синьо момче четири, който се задъхваше от възбуда:

— Държа ги на мушка!

Предвиждайки нареждането на Оуен, той сниши хеликоптера почти до земята; силното въздушно течение, образувано от витлата, понесе във въздуха облаци от разтопен сняг и кална вода, ниските храсталаци полегнаха.

— Не! Не стреляй! Издигни се на предишната позиция! — изкрещя Оуен и удари Тони по рамото. Пилотът, който изглеждаше като извънземен заради прозрачната маска, предпазваща устата и носа му, рязко дръпна щурвала и машината се заиздига. В слушалките продължаваше да звучи лудешкото биене на барабана и припевът „Хоо-хоо!“ (никога досега по време на атака отрядът не беше изслушвал докрай песента „Милост за дявола“, превърнала се в негов химн), примесени с недоволните възгласи на хората от екипа. Оуен забеляза, че вертолетът на Курц бързо се смалява в далечината. Може би шефът му беше луд, но в никакъв случай не бе глупак. А интуицията му бе ненадмината.

— Ама, шефе… — запротестира Дефорест. По гласа му личеше, че не само е разочарован, ами направо е бесен.

— Повтарям, връщаме се в базата. Синя група, връщаме се в база…

Ударната вълна от експлозията го притисна към седалката и подхвърли хеликоптера така, сякаш беше играчка. Двигателят ревеше оглушително, но той чу ругатните на Тони Едуардс, който се мъчеше да овладее машината. В слушалките се разнесоха писъци, но макар повечето хора на екипа да бяха ранени, мъртъв беше само Пинки Брайсън, който се беше надвесил навън, за да наблюдава отблизо атаката, и взривната вълна го помете.

— Овладях го, овладях го — повтаряше Тони, но всъщност изминаха трийсетина секунди, преди наистина да овладее управлението на хеликоптера — секунди, които на Оуен се сториха цели часове. Песента на Стоунс вече не звучеше в слушалките — лошо предзнаменование за съдбата на Конк и екипажа на Синьо момче две.

Пилотът съумя да направи завой и насочи вертолета към базата. Едва сега Ъндърхил забеляза две големи пукнатини в предното стъкло. Някой продължаваше да крещи от болка — по-късно се разбра, че незнайно как два пръста на Макавано са били отрязани.

— Исусе Христе! — прошепна Тони, сетне добави: — Спаси ни кожите, шефе. Благодаря.

Оуен го чу като в просъница. Беше се обърнал и се взираше в останките от космическия кораб, който се беше разцепил най-малко на три части. Трудно бе да се прецени поради червеникавата плесен, която изригваше като фонтан и всичко сякаш беше обгърнато от червеникаво-оранжева мъгла. Внезапно той зърна хеликоптера на Дефорест, който беше полегнал на една страна в блатото, а около него се издигаха въздушни мехурчета. Встрани плуваше парче от витло, наподобяващо грамадно гребло за кану. На петдесетина метра от машината други витла — почернели и изкривени — стърчаха от жълто-бяла огнена топка — хеликоптерът на Конклин Синьо момче две.

В слушалките се разнасяха несвързани крясъци и пращене. Внезапно прозвуча гласът на Блеки от Синьо момче три:

— Шефе, хей, шефе, виждам…

— Номер три, говори Водача. Незабавно…

— Водач, тук номер три. Виждам оцелели. Повтарям, виждам оцелели от екипажа на Синьо момче четири. Поне трима са… не, четирима. Снишавам се за да…

— Разрешението отказано, номер три! Върни се на изходна позиция и се издигни на още сто и петдесет метра, повтарям — едно, пет, нула! Веднага!

— Ама, сър… тоест шефе… Виждам Фридман… обгърнат е от пламъци…

— Джо Блеки, изпълни заповедта!

Безпогрешно разпознаха специфичния дрезгав глас на Курц, чийто хеликоптер се беше отдалечил тъкмо навреме, за да не бъде засегнат от червеникавата плесен.

„Сякаш е знаел какво ще се случи“ — помисли си Оуен.

— Веднага си разкарай задника оттам, иначе много скоро ще ринеш камилски фъшкии в някоя жежка страна, дето къркането на алкохол е забранено. Изчезвай!