Капан за сънища

погледна го и го хвърли. Снеговалежът беше престанал, но небето бе притъмняло. Стори му се, че вятърът отново се усилва. Май по радиото бяха споменали, че бурята временно ще стихне, сетне отново ще се разрази. Не си спомняше, пък и не го беше грижа.

Нататък на запад се разнесе силна експлозия, която сякаш разтърси въздуха. Той се обърна и с безразличие се загледа натам, ала не видя нищо. Може би някаква сграда бе рухнала или се бе взривила, но най-хубавото беше, че досадните гласове в съзнанието му бяха замлъкнали. Нямаше идея дали двете събития са свързани, нито пък се интересуваше.

Премина през отворената порта, пристъпвайки по утъпкания сняг, върху който още личаха следите от отдалечаващата се моторна шейна, и се приближи към Бърлогата.

Генераторът равномерно бръмчеше, външната врата зееше отворена. Преди да влезе, Хенри внимателно огледа плочата от графит, която бе нещо като площадка пред входа. Отначало му се стори, че е изпръскана с кръв, но нито прясната, нито засъхналата кръв притежаваха този специфичен червеникаво- оранжев оттенък. Осъзна, че наблюдава някаква органична тъкан — плесен или мъх. Имаше и още нещо…

Отметна глава и задуши с разширени ноздри — ни в клин, ни в ръкав си спомни как бе вдъхнал миризмата на виното, току-що налято от сервитьора, когато преди месец беше вечерял в „Морис“ заедно с бившата си съпруга. Взираше се в Ронда, която седеше срещу него, и си мислеше: „Ние душим виното, кучетата взаимно си душат задниците, но и в двата случая става въпрос за едно и също“. Ненадейно в паметта му беше изплувал споменът за млякото, което се стичаше по брадичката на баща му. Усмихна се на Ронда, тя също се усмихна, в този момент му хрумна какво облекчение ще бъде смъртта и че ако реши да посегне на живота си, трябва да го направи бързо.

Сега не надушваше аромата на вино, а миризмата на сяра, каквато се носи над блатата. За миг се запита защо му е толкова позната, после си спомни — така миришеше жената, която ги беше заразила. Вонята от инфектираните й вътрешности сякаш се усещаше и тук.

Той стъпи на гранитната плоча, осъзнавайки, че идва тук за последен път, усещайки тежестта на изминалото време, припомняйки си майтапите, разговорите, изпитите бири, тревата, която пушеха някога, боят с пасти, който бяха организирали през деветдесет и шеста или през деветдесет и седма, пушечните изстрели, горчивата миризма на барут и кръв, която бележеше началото на ловния сезон, миризмата на смърт, приятелството и радостта, пренесена от детските години.

Отново задуши въздуха. Сега миризмата беше по-силна и той реши, че има по-скоро химически отколкото органичен произход. Надникна в хижата. Подът беше покрит с плесен, през която се виждаха дъските. Но върху ръчнотъканата индианска черга растителността беше толкова гъста, че не се виждаха шарките й. Несъмнено странната плесен се разпространяваше по-бързо при високи температури, но дори и тук разрастването й беше застрашително.

Хенри понечи да влезе, но внезапно се отказа. Отстъпи на две-три крачки от входната врата и застана неподвижно сред снега. Усещаше, че носът му кърви, езикът му докосваше дупките, където тази сутрин имаше зъби. Ако заразата от плесента се разпространяваше по въздуха като вирусите ебола и ханта, то с него може би вече бе свършено и каквото и да стореше, щеше да бъде като след дъжд качулка. При все това не биваше да рискува.

Обърна се и заобиколи хижата, като вървеше по следите на Полярната котка, за да не затъне в преспите.

2

Вратата на бараката също беше отворена. Хенри видя Джоунси, да, видя го съвсем ясно като бял ден как спира на прага, преди да влезе, за да вземе моторната шейна. Държеше се за рамката на вратата и се вслушваше в… какво?

В гробната тишина. Не грачеха врани, не крещяха свраки, кълвачи не блъскаха с човките си по стволовете, катерички не подскачаха по дърветата. Само вятърът свистеше и от време на време снегът от бор или ела с приглушен шум се свличаше от натежалите клони. Горските обитатели бяха избягали като смешните животинчета от филмите на Гари Ларсън.

За миг Хенри остана неподвижен, като се опитваше да си припомни какво има в бараката. Пит щеше да се справи много по-успешно — щеше да затвори очи, поклащайки показалеца си, сетне щеше да изреди кое къде се намира, включително най-малката кутийка с винтове — но сега Хенри смяташе, че ще се справи и без да притежава изключителните му способности. По една случайност беше влизал в бараката за инструмент, с който да отвори едно изметнато чекмедже, и бе забелязал онова, което сега му беше необходимо.

Няколко пъти дълбоко си пое въздух и издиша, прочиствайки белите си дробове, сетне притисна ръката си, защитена в ръкавица, към устата и носа си, и влезе в тясното помещение. Изчака зрението му да се приспособи към полумрака — страхуваше се от неприятни изненади.

Сетне пристъпи към мястото, където до вчера стоеше моторната шейна. Тя беше изчезнала, на пода бяха останали петна от дизелово гориво. Върху брезентовото платнище, с което покриваха Полярната котка и което сега беше захвърлено в ъгъла, се виждаха петна от червеникаво-златистата плесен.

Върху работната маса цареше хаос — бурканче с гвоздеи и друго с винтове бяха преобърнати и бурмичките се бяха смесили, поставката за лули на Кларъндън беше паднала на пода и се бе счупила, всички чекмеджета бяха извадени. Някой — Бобъра или Джоунси — беше минал през бараката като ураган, търсейки нещо.

Бил е Джоунси.

Точно така. Може би Хенри никога нямаше да разбере какво е било въпросното нещо, но със сигурност знаеше, че в бараката е тършувал Джоунси и че онова, което е търсил, е било много важно за него или за двамата с Бобъра. Запита се дали старият му приятел го е намерил. Вероятно никога няма да научи отговора на този въпрос. Много по-важно бе, че онова, което той търсеше, висеше на гвоздея над купчина кутии с блажна боя и бояджийски пистолети, намиращи се в дъното на помещението.

Продължавайки да притиска с длан устата и носа си и без да поема въздух, Хенри прекоси бараката. На стената висяха четири-пет предпазни маски, които се използват при работа с реактивни лакове. Той ги грабна, обърна се и с периферното си зрение забеляза как нещо се раздвижи зад вратата. Едва се сдържа да не изкрещи, но сърцето му подскочи и внезапно въздухът започна да пари в белите му дробове. Каза си, че му се е привидяло, че движението е било плод на въображението му. Сетне разбра, че не се е излъгал. През отворената врата и през мръсното прозорче над тезгяха проникваше бледа светлина и той се беше изплашил от собствената си сянка.

Побърза да излезе от бараката, стискаше в дясната си ръка маските. Изпусна въздуха от белите си дробове едва когато се отдалечи от бараката и тръгна обратно по утъпкания сняг. Наведе се, подпря длани на бедрата си и изчака черните точици пред очите му да се разсеят.

От източна посока проехтяха изстрели. Бяха прекалено бързи и шумни, за да са от пушки. Най-вероятно се стреляше с автоматично оръжие. В съзнанието на Хенри изплува съвсем ясният спомен за млякото, потекло по брадичката на баща му, за Бари Нюман, който тичешком напусна кабинета му. Видя стотици елени, еноти, катерици, чакали и зайци, които панически бягаха от заразената зона; видя как снегът се обагря в червено от кръвта на невинните (но вероятно заразени) жертви. Видението му причини неочаквано нетърпима болка, прониквайки до място, което не беше умъртвено, а само изтръпнало. Това място бе реагирало така спонтанно на плача на Дудитс, извисяващ се в равномерен тон, който кара човек да се чувства така, сякаш главата му ще експлодира.

Хенри се изправи, видя прясно петно от кръв върху ръкавицата си, вдигна глава и изкрещя към небето:

— Майна ти! — Гласът му изразяваше смесица от удивление и гняв. Беше запушил устата и носа си, беше взел маските и възнамеряваше да си сложи поне две, когато влезе в хижата, но напълно беше забравил дълбоката рана на бедрото си, получена при преобръщането на скаута. Ако заразата от плесента наистина се предаваше по въздуха, най-вероятно вече беше проникнала в него. Пък и той не беше влез кой знае какви предпазни мерки. Представи си надпис с големи червени букви: „РАЙОН, ЗАРАЗЕН С