— Да го духаш, Фреди! — каза Хенри и гласът му отекна сред тишината на помещението, обрасло в страховитата растителност. — Именно това каза. Беше любимият му лаф. — Сълзите му рукнаха като порой и намокриха страните му. Ако влагата спомага виреенето на растителността — което беше факт, ако се съди по гората, изникнала в тоалетната чиния — нека пропълзи върху него и си устрои пиршество.
Пет пари не даваше какво ще се случи с него. През рамото му беше преметната пушката на Джоунси. Плесента може да се нахвърли върху него, но той ще се постарае да сложи край на живота си, преди да е стигнала до десерта. Ако се наложи.
Вероятно щеше да се наложи.
5
Сигурен беше, че е забелязал в дъното на бараката купчина скъсани килими. Поколеба се дали да ги вземе. Ще ги постели на пода на банята, ще премине по тях и ще надникне във ваната. Но защо да го прави? Знаеше, че там лежи Бобъра, и не желаеше да види добрия си приятел, автор на цветисти фрази от рода на „Цуни ме по ауспуха“, обрасъл с червеникав мъх като разложения труп на онази отдавнашна снимка, който се беше превърнал в развъдник на отровни гъби. Може би щеше да се престраши, ако бе сигурен, че ще разбере какво се е случило. Но знаеше, че това е малко вероятно.
Изгаряше от нетърпение час по-скоро да напусне хижата. Страхуваше се от заразната плесен, но имаше и нещо друго. Измъчваше го усещането, че не е сам.
Заднишком отстъпи от вратата на банята. На масата в трапезарията зърна книга от ония, по които Джоунси си падаше. На корицата бяха нарисувани танцуващи дяволи, размахващи тризъбци, цялата беше обвита в плесен.
Чу боботене, разнасящо се от западна посока, което постепенно се усили и се превърна в тътен. Хеликоптери… и то бойни. Бученето на двигателите им беше толкова силно, сякаш се канеха да кацнат на покрива на хижата. Хенри машинално залегна. Пред очите му се заизреждаха кадри от филми за войната във Виетнам, в продължение на една ужасяваща секунда беше сигурен, че картечарите ще открият огън и дъжд от куршуми ще обсипе постройката. А може би ще я подпалят с напалмови бомби.
Страховете му не се оправдаха — машините отминаха, като летяха толкова ниско, че чашите и чиниите на полиците задрънчаха. Когато гръмовното боботене постепенно се превърна в безобидно бръмчене и накрая напълно заглъхна, той се изправи. Питаше се дали вертолетите летят към източния район на Джеферсън Тракт, за да се присъединят към избиването на животните. Да правят каквото щат, това не го засяга. Моментално ще се разкара оттук и…
И какво? Какво ще прави?
Докато си блъскаше главата върху отговора, откъм спалнята на долния етаж долетя звук. Шумолене, след което за миг настъпи тишина, а Хенри реши, че въображението му е изиграло лоша шега. Внезапно чу поредица от прещраквания, придружени от цвърчене, като че се развиваше пружината на някаква механична играчка — например папагал. Тръпки побиха Хенри. Устата му пресъхна, косъмчетата на тила му настръхнаха.
Ала преди смисълът да проникне в съзнанието му, той се втурна към спалнята и в движение свали пушката от рамото си. Кръвта пулсираше във вените му, светът наоколо сякаш бе станал по-ярък. Избирателното възприятие, което ни предпазва от полудяване, внезапно го напусна и той видя всяка ужасяващо подробност — кървавата следа, която водеше от спалнята към банята, захвърления домашен чехъл, отпечатъка от длан върху стената, който вече беше запълнен с червеникава плесен.
Съществото, каквото и да бе то, беше върху леглото. Приличаше на невестулка или на голяма катерица с отрязани крака, дългата му окървавена опашка се проточваше от туловището му като плацента. Хенри никога не беше виждал животно с толкова огромни черни очи, изглеждащи прекалено големи за размерите му, с изключение може би на змиорката, която бе зърнал в бостънския океански аквариум. Когато закърнялата уста, приличаща на тлъста ивица, се разтвори, той забеляза още една прилика със змиорката — ужасяващи остри зъби с дължината на игли за шапка.
Зад съществото върху окървавения чаршаф лежаха стотина оранжево-кафяви яйца, големи колкото стъклени топчета за игра и обвити със сивкава слуз. Във всяко се движеше сянка, тънка като косъм.
Съществото, което приличаше на невестулка, се надигна като змия, измъкваща се от кошницата на факир, и изцвърча. Заклатушка се върху леглото — върху леглото на Джоунси — но се движеше много бавно и тромаво. Лъскавите му черни очи злобно проблесваха. Опашката му (според Хенри това всъщност беше лепкаво пипало) се размаха напред-назад, сетне се просна върху яйцата, сякаш да ги предпази.
Внезапно той осъзна, че монотонно повтаря: „Не! Не! Не!“ Като безпомощен истерик, който е натъпкан с торазин. Вдигна пушката и се прицели в противниковата клинообразна глава на съществото, което рязко се отдръпна. Знае какво представлява това. „Да, умът му стига дотолкова, че да разпознае оръжието“ — равнодушно си помисли Хенри и натисна спусъка.
Стреля почти от упору пък и съществото беше трудноподвижно — може би беше изтощено след снасянето на яйцата или ниските температури не му понасяха — входната врата беше широко отворена и в хижата беше кучешки студ. Изстрелът прозвуча като гръм в малкото помещение. Главата на съществото се пръсна, парчетата се разлетяха във всички посоки, кръв плисна върху стената. Беше червеникаво-златиста като плесента. Обезглавеният труп се изтъркаля от леглото и падна върху купчина дрехи, които Хенри виждаше за пръв път — кафяво сако, оранжева жилетка като на сигналист, джинси с маншети (нито един от четиримата не беше носил подобни панталони, а като бяха в прогимназията, смятаха за скапаняци съучениците си, проявяващи слабост към джинсите с маншети). Няколко яйца полетяха заедно с трупа. Повечето паднаха върху дрехите или върху разхвърляните книги на Джоунси и останаха цели, но две-три паднаха на пода и се счупиха. От вяско започна да се процежда мътна течност, наподобяваща на белтъка на развалено яйце. Образуваха се миниатюрни локвички, в които се гърчеха съществата, тънички като косми, а очичките им, големи колкото главичка на топлийки, сякаш злобно фиксираха Хенри. Като ги гледаше, му идваше да закрещи.
Извърна се и олюлявайки се, излезе от стаята — краката му бяха безчувствени, като че бяха от дърво. Чувстваше се като марионетка, чиито конци са дърпани от добронамерен клоун, който обаче е новак в занаята. Нямаше представа накъде се е запътил, докато се озова в кухнята, наведе се и отвори шкафа под умивалника.
— Аз съм човекът-яйце, аз съм човекът-яйце, аз съм моржът. Браво на мен!
Не изпя куплета, а го изрецитира с дълбок, монотонен глас, който сякаш не беше неговият, а принадлежеше на второстепенен актьор от деветнайсети век. Незнайно защо в съзнанието му изникна странен образ — Едуин Бут, облечен като Д’Артанян и нахлупил шапка, украсена с дълги пера, рецитира текста на песента, написана от Джон Ленън — което го накара да се изкиска.
Отмести кутията с прах за съдомиялна и пластмасовата кофа и видя онова, което търсеше — флакон със запалителна течност. Неопитният кукловод, който го беше довел тук, с рязко подръпване на конците придвижи ръката му напред, след това го накара да стисне флакона. Хенри прекоси обратно дневната, като пътьом взе от полицата над камината кутията с кибрит.
— Аз съм той, а ти си аз, хайде сега всички заедно! — издекламира и побърза да влезе в спалнята на Джоунси, преди изплашеното му до смърт друго „аз“ да вземе нещата в свои ръце, да го накара да се обърне и да си плюе на петите, докато падне в несвяст. Или умре.
Яйцата върху леглото също се разпукваха. Около две дузини косми с очи пълзяха по окървавения чаршаф или се гърчеха върху възглавницата на Джоунси. Едва вдигна миниатюрната си главичка и гневно изцвърча, ала звукът беше прекалено висок, за да бъде доловен от слуха на човек.
Без да спира — знаеше, че ако го направи, никога няма да продължи (освен по посока на вратата) — Хенри пристъпи към долния край на леглото. Едно от съществата пропълзя по пода към него, придвижвайки се с помощта на опашката си — приличаше на сперматозоид, наблюдаван под микроскоп.
