БИОЛОГИЧЕСКО ОРЪЖИЕ! ПОСТАРАЙТЕ СЕ ДА НЕ ВДИШВАТЕ ВЪЗДУХА И ПОКРИЙТЕ С ДЛАН ВСЯКАКВИ ДРАСКОТИНИ И РАНИ ПО ТЯЛОТО ВИ!“
Лудешки се изсмя и тръгна обратно към хижата. Да му се невиди, никога не беше кроял планове да живее вечно, нали?
На изток престрелката продължаваше.
3
Застана повторно пред вратата на Бърлогата и посегна към задния си джоб за носна кърпа, макар да беше сигурен, че няма да намери… и предположението му се оправда. Две от предимствата от живота по време на ловен поход, които, разбира се, не бяха широко рекламирани, бяха, че можеш да пикаеш където си поискаш и да се секнеш с пръсти. Човек изпитваше някакво първично задоволство при вида на струята гореща урина… всъщност това се отнасяше предимно за мъжете. Като се замислиш, цяло чудо бе, че жените се влюбват не само в най-добрите екземпляри от противоположния пол, но и в не толкова представителните.
Свали палтото си, ризата и термофланелката. Най-отдолу носеше избеляла тениска с емблемата на Ред Сокс и номер 5 на гърба. Съблече и нея, сгъна я няколко пъти и я омота около окървавения си крачол на джинсите си, като отново си каза: „След дъжд качулка, а? Все пак поправи пропуснатото, нали? Попълни празните места прилежно и четливо. Животът се крепи на подобни концепции, дори когато е пред края си.“
Побърза да се облече, защото го втресе и го полазиха тръпки, сетне си сложи две от крушовидните маски. Хрумна му налудничавата идея да нахлузи още две на ушите си и като си представи как ластиците се кръстосват на тила му като ремъци на кобур, избухна в смях. Още какви предпазни мерки да вземе? Дали да не защити окото си с последната маска?
— Ако е писано, ще се заразя — промърмори, като мислено си напомняше, че нищо не му струва да направи необходимото; „Малка доза предпазливост не вреди никому“ — често казваше старият.
Плесента, мъхът или каквото там вирееше в хижата, се беше разраснало по време на краткото му отсъствие. Чергата беше така обрасла, че не се виждаха шарките й. Червеникаво-златисти петна се виждаха и на канапето, върху плота между кухнята и трапезарията и на седалките на два-три стола във всекидневната. Тънка червеникава линия, напомняща на капиляр, спираловидно се спускаше по крака на масата, като че ли беше засъхнала следа от разлято вино, и Хенри си спомни как мравките се събират върху дори най-минималното количество разсипана захар. Най-ужасяваща му се стори червеникаво-златистата паяжина, провиснала над чергата. Взира се в нея в продължение на няколко секунди, докато разбра, че това е капанът за сънища на Кларъндън. Едва ли някога щеше да разбере какво се е случило тук, но едно беше сигурно — този път в капана се беше хванал истински кошмар.
— Напротив! — промълви той, а маските, закриващи устата и носа му, заподскачаха. — Ако ме пипне… ами тогава непременно ще се самоубия.
Избухна в гръмък смях досущ като Стаб — героя на Мелвил от „Моби Дик“ — и прекрачи прага на хижата.
4
Плесента (или мъхът) растеше на туфи с едно изключение — пред вратата на банята. Там странната растителност беше пропълзяла нагоре по касата, обгръщайки я като провиснали водорасли. Пред прага се мъдреше цяло хълмче от плесента, високо около един метър, което сякаш бе разположено върху сивкава и пореста растителност. Откъм трапезарията сивото вещество се разделяше на две, образувайки клин, който предизвика у Хенри неприятна асоциация с разкрачени бедра — сякаш на прага лежеше мъртвец, обрасъл със страховитите гъби. Внезапно си спомни за статия, която по време на следването си бегло беше прегледал, докато търсеше помощни материали за някакъв изпит. Беше придружена от фотографии, едно от които — натуралистична снимка, направена по време на аутопсия — завинаги се беше запечатала в паметта му. На нея беше заснет труп на гол мъж, открит в гората приблизително четири дни след убийството. В основата на врата му, в свивките на коленете и цепката между задните му части бяха пораснали отровни гъби.
„Да поникнат за четири дни е горе-долу приемливо — помисли си. — Но тази сутрин тук нямаше и следа от плесен… Освен ако…“
Погледна часовника си, който не работеше — стрелкате показваха дванайсет без двайсет. Часът беше Източно стандартно безвремие.
Рязко се обърна и погледна зад вратата — беше сигурен, че нещо го дебне в полумрака. Но на стената беше облегната само ловджийската пушка „Гранд“ на Джоунси.
Понечи да се извърне, ала внезапно нещо привлече вниманието му — за разлика от всичко друго в хижата пушката не беше обрасла с мъх. Взе я и внимателно я огледа. Беше заредена, предпазителят беше спуснат, в цевта имаше един патрон. „Чудесно!“ — помисли си, преметна я през рамо и се обърна към отвратителното червеникаво хълмче пред вратата на банята. Лъхна го силна миризма на етер, примесена с воня на сяра. Бавно прекоси всекидневната, като се насилваше да пристъпва напред; страхуваше се (с всяка крачка увереността му нарастваше), че могилката, от която стърчаха сивкави разклонения, подобни на разкрачени бедра, представлява жалките останки на Бобъра. След секунда ще види дългата му черна коса или ботушите му марка „Док Мартин“, които той наричаше „принос към хомосексуалната солидарност“. Бог знае защо беше сигурен, че тези ботуши са като таен опознавателен знак за хомосексуалистите по света. Сигурен бе още, че светът се управлява от хора, носещи имената Ротшилд и Голдфарб, които дърпат конците, скрити в подземен бункер в Колорадо. Такъв си беше Бобъра, чийто любим израз за изразяване на смайване беше „Да го духаш, Фреди!“
Нямаше начин да разбере дали хълмчето пред вратата представлява трупа на Бобъра или на когото и да било, само дето формата му загатваше за човешко тяло. Сред гъстата растителност нещо проблесваше и Хенри се наведе да го разгледа, като се питаше дали върху роговиците на незащитените му очи вече не растат микроскопични туфи мъх. Блестящият предмет се оказа валчестата дръжка на вратата. Встрани се търкаляше ролка лейкопласт, върху която вече беше поникнала червеникаво-златиста растителност. Хенри си спомни хаоса върху работната маса, измъкнатите чекмеджета. Нима Джоунси е търсил някаква си ролка лейкопласт? Прещракването в съзнанието му подсказа, че предположението му е правилно. Но защо? Каква е причината, за Бога?
През последните пет месеца, когато мислите за самоубийство го навестяваха все по-често и се застояваха все по-дълго, бърборейки на развален английски, любопитството бе изоставило Хенри. Сега обаче се бе завърнало и надигаше глава като гладно чудовище. Ала той нямаше с какво да го нахрани. Дали Джоунси е искал да залепи вратата с лейкопласт? Но дори да е вярно, от какво се е страхувал? Двамата с бобъра са знаели, че по този начин няма да се спасят от плесента, която така или иначе ще пропълзи под вратата.
Надникна в банята и изумено възкликна. Каквито и ужасяващи събития да се бяха разиграли в хижата, несъмнено бях започнали и завършили именно в това помещение. Банята наподобяваше на червена пещера, сините плочки по пода почти не се виждаха под страховитата растителност. Плесента обвиваше умивалника и тоалетната чиния. Дъската беше вдигната и от самата чиния стърчеше цяла гора. Прозрачната завеса вече не беше синя, а червеникаво-златиста и наполовина беше откъсната от халките, от които се спускаха ужасяващи „бради“.
От ваната, обрасла с мъх, стърчеше крак с ботуш. Хенри беше сигурен, че ботушът е марка „Док Мартин“. В края на краищата беше открил Бобъра. Внезапно в съзнанието му нахлуха спомени за деня, в който бяха спасили Дудитс — бяха толкова ясни, че сякаш събитията се бяха разиграли вчера. Бобъра, който носи смешното си кожено яке, взима кутията за храна на Дудитс и казва:
