Капан за сънища

Отново направи справка в картотеката (сега я виждаше също както Джоунси — кашони, подредени в огромна зала) и каза:

— Прието. Таби едно, край на предаването. — А после добави: — Приятно прекарване.

Бялото вещество, което хората наричаха „сняг“, беше отвратително и много опасно. Въпреки това Сивият реши да рискува и да шофира с малко по-висока скорост. Знаеше, че ще бъде в безопасност едва когато напусне зоната, контролирана от въоръжените хора на Страшилището Курц. Веднъж изплъзне ли се от мрежата, много бързо ще изпълни мисията си.

Онова, което му беше необходимо, бе свързано с градче, наречено Дери, ала когато той се върна в големия склад, направи смайващо откритие — човекът, в чието тяло се бе вселил против желанието му, или знаеше, или бе усетил какво е потребно на господин Сив, защото в мига, в който похитителят му едва не го залови, прекарваше с количката именно кашоните, съдържащи информация за Дери.

Обзет от внезапен страх, Сивият претърси кашоните, които бяха останали, и се успокои — в тях се съдържаше всичко, което му беше необходимо.

До кашона с най-важната информация бе захвърлено по-малко и много прашно кашонче. Отстрани с черен молив беше написано „ДУДИТС“. Ако е имало други кашони със същият надпис, те са били изнесени от залата. По недоглеждане е останал само малкият.

Най-вече от любопитство (което беше заел от запаса с чувства на гостоприемника си) Сивият го отвори. Вътре откри яркожълта пластмасова кутия, украсена с непонятни рисунки, които според Джоунси се наричаха „герои от анимационното филмче за Скуби Ду“. В единия й край имаше лепенка с надпис: „АЗ СЪМ СОБСТВЕНОСТ НА ДЪГЛАС КАВЕЛ, МЕЙПЪЛ ЛЕЙН 19, ДЕРИ, МЕЙН. АКО МАМЧЕТО, НА КОЕТО ПРИНАДЛЕЖА, СЕ Е ЗАГУБИЛО, ОБАДЕТЕ СЕ НА…“

Следваха цифри, които бяха толкова избледнели, че не се четяха — вероятно представляваха код за комуникация, който вече се бе заличил от паметта на Джоунси. Господин Сив захвърли пластмасовата кутия, която вероятно беше предназначена за пренасяне на храна. Може би откритието му е без значение… ала Джоунси едва ли би рискувал живота си заради кашоните, съдържащи информация за Дудитс и Дери, ако бяха маловажни.

ДУДИТС = ПРИЯТЕЛ ОТ ДЕТИНСТВО. Сивият си спомняше тази фраза от първата си среща с Джоунси „в болницата“… ако знаеше какъв досадник ще се окаже гостоприемникът му, още тогава щеше да заличи съзнанието му. Разбираше значението на фразата, макар тя да не възбуждаше у него никакви чувства. Ала не проумяваше какво е общото между приятеля от детинство на Джоунси и случващото се тази вечер.

Хрумна му, че може би Джоунси е полудял. Фактът, че е бил прогонен от собственото му тяло, го е лишил от разум; грабнал е кашоните, които са били най-близо до убежището му, придавайки им значение, каквото всъщност не притежават.

— Джоунси! — Господин Сив изрече името, използвайки гласните струни на своя пленник. Съществата, обитаващи тази планета, бяха гении в областта на техниката (вероятно бе наложително, за да оцелеят в такъв студен свят), но мисловната им дейност бе странна и неадекватна — досущ ръждясал корпус, потопен в езеро от чувства, които го разяждат като киселина. Не умееха да четат мисли, а временните им телепатични способности, предизвикани от плесента и от „прожекторите“, ги смайваха и плашеха. Учудващо бе, че още не са се самоунищожили. Безспорно бе едно — че същества, неспособни да разсъждават логично, са ненормални.

Съществото в необикновеното помещение, в което Сивият не можеше да проникне, не му отговори.

— Джоунси! — отново извика той.

Отново нямаше отговор. Ала господин Сив знаеше, че онзи го чува.

— Страданията, които причинявате, са излишни. Приемете ни такива, каквито всъщност сме — не завоеватели, а спасители. Ваши приятели.

Сивият се огледа. Каза си, че съществото, което е неспособно на задълбочени мисли, Джоунси притежава прекалено голяма възможност за складиране на информацията. Някой друг път щеше да поразсъждава върху въпроса защо земните същество са надарени и с необикновената способност да оцеляват дори при невъзможни обстоятелства. Дали се дължи на прекалено тежкия им емоционален грим, зад който се прикриват? Чувствата на земните жители му вдъхваха безпокойство, а най-много го тревожеха чувствата на Джоунси — вечно бяха на пост, никога не го напускаха… и бяха толкова много на брой.

— Войни… гладуващи хора… етнически убийства… убийства в името на мира… избиване на езичниците в името на Христа… хомосексуалисти, пребивани до смърт… ракети, снабдени с биологични оръжия и насочени към всеки град по света… не бъди лицемер, Джоунси — в сравнение с антракс тип 4 плесента е съвсем безвредна. Да му се не види, и без това след петдесет години всички вие ще бъдете мъртви. Онова, което притежаваш сега, е истински удоволствие. Отпусни се и се забавлявай…

— Защо накара онзи човек да забие химикалката в окото си? — заядливо го прекъсна Джоунси. Осъзнаваше колко жалка е съпротивата му, но му се искаше някак си да се опълчи срещу похитителя. Силен порив на вятъра разлюля камиона, ала господин Сив овладя волана, използвайки уменията на Джоунси. Поради липсата на видимост шофираше с трийсет километра в час, но щеше да спре едва след като се изплъзнеше от мрежата на Курц. Междувременно щеше да продължи разговора с не дотолкова любезния си домакин. Съмняваше се, че ще го накара да напусне убежището си, но все с нещо трябваше да убие времето.

— Налагаше се, приятелю. Трябваше ми превозно средство. Аз съм последният от нашия екипаж.

— Освен това вие никога не губите.

— Точно така — съгласи се Сивият.

— Обаче никога не си изпадал в подобно положение, нали? Не ти се е случвало да не можеш да се добереш до някого, а?

„Предизвикваш ли ме?“ — запита се господин Сив и усети прилив на гняв. След миг чу нещо, което сякаш бе отражение на мислите му отпреди малко.

— Може би трябваше да ме убиеш още докато бяхме в болницата. Или всичко е било само сън, а?

Сивият, който не знаеше какво означава думата „сън“, не си направи труда да отговори. Бунтовникът, барикадирал се в онова, което вече би трябвало да бъде само и единствено неговото съзнание, ставаше все по-досаден. Първо, не му допадаше да го наричат „господин Сив“ — не възприемаше като такъв нито себе си, нито своя биологичен вид, освен това му бе неприятно да мислят за него като „той“, защото принадлежеше и към двата пола, и към нито един от тях. Но беше впримчен в двете понятия и нямаше да се освободи, докато същината на Джоунси оставаше непокътната. Ненадейно му хрумна смразяваща мисъл — възможно ли е неговите понятия да са лишени от смисъл?

Чувството на несигурност му беше особено не приятно.

— Кой е Дудитс, Джоунси?

Човекът отвъд вратата не отговори.

— Кой е Ричи? Каква е причината за убийството му?

— Не го убихме!

Във вътрешния глас се прокрадна истерична нотка — изстрелът даден на посоки, беше попаднал в целта си. И още нещо — Джоунси неволно бе издал, че и другите са били замесени.

— Не отричай! Убили сте го или си въобразявате, че сте причинили смъртта му.

— Долна лъжа!

— Постъпваш детински. Открих спомените в един от твоите кашони. Намерих сняг и една обувка. Кафява велурена мокасина. Ако не ми вярваш, ела и погледни.

За миг изпита усещането, че онзи ще се хване и ще напусне убежището си. Тогава незабавно щеше да го върне в болницата. По телевизията Джоунси ще наблюдава смъртта си — щастлив край на филма, който гледаха заедно. Сетне господин Сив ще престане да съществува, ще остане само онова, което Джоунси мислено наричаше „облак“.

Сивият се втренчи във валчестата дръжка, сякаш я подканяше да се завърти. Ала надеждите му бяха напразни.

— Веднага излез!

Нито звук не се чуваше зад вратата.

— Ти си убил Ричи, страхливецо. Убил си го с помощта на приятелчета си. Ти… ти си го убил чрез съня си!