Капан за сънища

Макар Сивият да нямаше понятие какво означава „сън“, знаеше, че обвинението му отговаря на истината. Или по-точно — че Джоунси наистина се чувства виновен.

Отвъд вратата продължаваше да цари гробна тишина.

— Веднага излез! Излез и… — Набързо прерови картотеката със спомените на Джоунси, много от които се съхраняваха в кашони с надпис „ФИЛМИ“. Изглежда, от всичко на света той най-много обичаше филмите; ето защо господин Сив избра една реплика, която му се стори много подходяща: — Излез и се бий като истински мъж!

Онзи дори не гъкна.

Мръсник! — възкликна господин Див, отново загребвайки с пълни шепи от дълбокото езеро с чувства на своя домакин. — Гадно копеле! Инатлив тъпанар! Цуни ме по ауспуха, тъпако!

В миналото, когато Джоунси беше само Джоунси, често изкарваше яда си, като удряше с юмрук по масата. Господин Сив стори същото — стовари върху волана юмрука на Джоунси и клаксонът изсвири.

— Отговори на въпроса ми! Не се интересувам нито от Ричи, нито от Дудитс, а от теб! Нещо те отличава от другите. Искам да разбера какво е.

Все същото мълчание.

— Сред изчистените карти е, нали?

Джоунси отново не отговори, но Сивият чу тътренето на краката му… и как онзи сподавено възкликна. Доволно се усмихна, при което устните на Джоунси се разтеглиха.

— Да си поговорим, Джоунси. Да се позабавляваме с онази игра на карти, а? Кой е Ричи, освен че е бил номер 19 в баскетболния отбор? Защо му имаш зъб? Защото е бил… от Тигрите ли? Какви са тези Тигри? Кой е Дудитс?

Джоунки мълчеше.

Сега камионът почти пълзеше по шосето, светлините на фаровете не можеха да пробият платната снежна завеса. Господин Сив говореше тихо и убедително, сякаш се мъчеше да придума капризно дете.

— Пропуснал си да вземеш един от кашоните на Дудитс, приятелю. Един такъв малък и прашен. В него намерих жълта кутия, изрисувана с анимационни герои. Какво представляват те? Не са истински хора, нали?

По телевизията ли са ги давали? Интересува ли те кутията? Излез и веднага ще ти я дам.

Господин Сив отмести крака си от педала за газта и завъртя волана вляво — камионът попадна в дълбока преспа сняг. Сивият разбираше, че се е натъкнал на нещо много важно и възнамеряваше да му посвети цялото си внимание. Със сила не бе успял да измъкне Джоунси от убежището му… но битките и войните не се печелят само със сила.

Двигателят работеше на празни обороти, снежната буря бушуваше с пълна сила. Господин Сив затвори очи и на мига се озова в ярко осветения склад на спомените. Зад него се простираха километри от кашони, натрупани един върху друг почти до тавана с неоновите лампи. Пред него беше затворената врата — олющена, мръсна и поради някаква незнайна причина — неразбиваема. Той прилепи върху нея трипръстите си длани и зашепна едновременно настоятелно и дружелюбно:

— Кой е Дудитс? Защо сте го повикали, след като сте убили Ричи? Пусни ме, налага се да поговорим. Защо си взел кашоните с информацията за Дери? Какво е онова, което не искаш да видя? Всъщност няма значение, притежавам всичко необходимо. Пусни ме да вляза! Ако ли не, по-късно ще съжаляваш.

Този път номерът щеше да мине. Сякаш виждаше безизразния поглед на Джоунси и ръката му, която посягаше да превърти ключето.

— Винаги печелим — заяви господин Сив. Затворил очите на Джоунси, седеше зад волана, а в друга вселена вятърът виеше и камионът се поклащаше под напора му. — Отвори вратата, Джоаунси, отвори веднага!

Мълчание. Сетне на сантиметри от него прозвучаха думи, които имаха поразяващ ефект на студена вода, плисната върху затоплено тяло:

— Изяж лайно и да пукнеш дано!

Той подскочи толкова рязко, че тилът на Джоунси се удари в задното стъкло на камиона. Болката беше неочаквана и потресаваща — поредна неприятна изненада.

Господин Сив отново стовари върху волана юмрука си, после заудря последователно и с двата, а клаксонът бибипкаше на Морзовата азбука на яростта. Той беше безчувствено същество, принадлежащо на биологичен вид, лишен от способността да изпитва чувства, ала сега беше похитен от емоциите на „домакина си“ и заплашваше да се удави в безметежния им океан. Отново усети, че това се случва само защото Джоунси още съществуваше — досущ мъчителен тумор в съзнание, което би трябвало да се съсредоточи върху разрешаването на много по-важни проблеми.

Господин Сив удряше с юмруци по волана, мразейки се заради емоционалния си изблик (който според Джоунси се обозначаваше с фразата „хванали са ме дяволите“), същевременно обаче усещането адски му харесваше. Харесваха му ревът на клаксона, когато го задействаше с юмруците на Джоунси, пулсирането на кръвта в слепоочията на Джоунси, лудото биене на сърцето му и прегракналия му глас, който крещеше непрекъснато: „Шибан тъпак! Шибан тъпак!“

Но в този момент на безпаметна ярост вътрешен глас, който бе спокоен и хладнокръвен, му подсказа коя е истинската опасност. Бяха свикнали да преобразяват по свой образ и подобие световете, които посещаваха. Знаеше, че така е било и така ще бъде.

Ала този път…

„Нещо се случва с мен — каза си, осъзнавайки в същия момент, че мисълта е типична за Джоунси. — Започвам да се превръщам в човек.“

Фактът, че идеята не беше лишена от привлекателност, го изпълни с ужас.

8

Джоунси се сепна от унеса, в който звучеше само приспивният и успокояващ глас на господин Сив, и видя, че се кани да дръпне резето и да отключи вратата. Сивият мръсник се опитваше да го хипнотизира и като че ли успяваше.

— Винаги побеждаваме — каза гласът от другата страна на вратата. Действаше облекчаващо след напрегнатия ден, същевременно беше отблъскващо самодоволен. Типичен глас на завоевател, който няма да се успокои, докато не получи всичко, приемайки го за даденост. — Отвори вратата, Джоунси! Веднага отвори.

Той едва не се подчини. Беше се изтръгнал от унеса, но при все това едва не отвори вратата. Внезапно си спомни как ужасяващо пращеше черепът на Пит, когато червеникаво-златистата растителност се вкореняваше в него, както и противният звук, разнесъл се в мига, в който върхът на химикалката прониза окото на Джанас.

Ненадейно осъзна, че до този момент още е бил в полусънно състояние, ала сега беше буден и нащрек.

Да, нащрек.

Отпусна ръце от валчестата топка и резето, приведе се към вратата и извика:

— Изяж лайно и да пукнеш дано!

Почувства как Сивият рязко се отдръпна, дори усети болка, когато тилът му се удари в стъклената преграда, пък и това беше съвсем естествено. Все пак това си бяха неговите нерви, неговата глава. Гневът и изненадата на похитителя му доставиха неописуемо задоволство, смътно осъзна нещо, което господин Сив вече знаеше — извънземният, който беше завладял съзнанието му, започваше да се превръща в човешко същество.

„Ако съществуваш в действителност, още ли ще бъдеш господин Сив? — запита се. — Твърде се съмнявам. Може би ще бъдеш розов… всичко друго, не и сив.“

Не знаеше дали онзи няма да опита отново шмекериите на Масмер39, но на-разумно бе да не рискува. Обърна се и се приближи до прозореца на канцеларията, като се препъваше от кашоните или ги прескачаше. Господи, болката в хълбока беше непоносима! Абсурдно бе да изпитваш подобна болка, след като си затворник в собствената си глава