Стивън Кинг
Всичко, което обичаш, ще ти бъде отнето
„Мотел 6“ на магистрала №80 край Линкълн, Небраска. Валеше слаб сняг и жълтият неонов надпис изглеждаше размазан. Вятърът духаше от всички посоки, типично за тази равна пустош в януарската вечер. Засега времето бе просто неприятно, но ако през нощта падне дебел сняг (синоптиците така и не можеха да постигнат съгласие по прогнозата), на сутринта междущатското шосе щеше да бъде необходимо. Това не тревожеше ни най-малко Алфи Зимър.
Той взе ключа си от един служител с червена униформа и закара колата си в края на дългата бетонна постройка. От двайсет години продаваше из Средния запад и бе установил четири основни правила за приятна почивка през нощта. Първо, резервирай предварително. Второ, отсядай само в мотели от големи вериги — „Холидей ин“, „Рамада ин“, „Комфърт ин“, „Мотел 6“. Трето, винаги взимай най-крайната стая. Така ще имаш най-много един шумен съсед. И последно, винаги взимай стая, чийто номер започва с единица. Алфи беше на четирийсет и четири, прекалено стар за долнопробните магистрални курви, за пържените пилешки пържоли или да мъкне багажа си по горните етажи. В последно време стаите на партера се пазеха за непушачи. На Алфи не му пукаше и той пушеше в тях.
Някой бе заел мястото му пред стая №190. Всички места на паркинга пред сградата бяха заети. Това не го изненада. Човек може да си направи резервация, да я потвърди, но ако закъснее (а в такъв ден това става още в 16:00), колата му ще стои на тротоара. Автомобилите на по-ранните посетители бяха наредени в дълга редица пред яркожълтите врати на сивата бетонна сграда и прозорците им вече бяха напудрени от снега.
Алфи зави зад ъгъла и паркира срещу някаква нива, побеляла и потънала във вечерния сумрак. В далечината проблясваха прозорците на самотна постройка. Вътре сигурно беше уютно. Тук навън вятърът духаше толкова силно, че клатеше колата. Снежната виелица от време на време закриваше светлините на къщата.
Алфи беше червендалест здравеняк. Дишането му беше хрипливо като на пушач. Носеше хубаво палто, защото хората харесват точно такива пътуващи търговци. Не яке. Хората с якета и спортни шапки пазаруваха в магазини. Ключът беше на седалката до него. Беше закачен на зелено ромбовидно парче пластмаса. Ключ като ключ, не някаква електронна измислица. По радиото Клинт Блак пееше „Само светлината на фаровете“. Кънтри. В Линкълн имаше станция за рок, но на Алфи рокендролът някак не му се връзваше в тази обстановка. Не и тук, където, ако превключиш на средни вълни, ще чуеш сърдити старци да плашат слушателите с божия гняв.
Той изгаси мотора, прибра ключа от стая №190 в джоба си и се увери, че бележникът му е все още там. Това бе старият му другар.
— Спаси руските евреи — напомни си, — ще получиш медал за храброст.
Слезе от колата. Вятърът бе толкова силен, че той се олюля, крачолите на панталоните му заплющяха и той се засмя с типичния хриплив смях на пушач.
Мострите му бяха в багажника, но тази нощ нямаше да му трябват. Не, изобщо не му трябваха. Той взе големия куфар и дипломатическото си куфарче от задната седалка, затвори вратата, сетне натисна черното копче на ключодържателя си. С него се заключваха всички врати. Червеното задействаше алармата при нападение на крадци. Алфи никога не беше нападан. Предполагаше, че търговците на полуготови храни рядко стават жертва на престъпници, особено в тази част на страната.
В Небраска, Оклахома и Канзас имаше добър пазар за полуготови храни; дори в двете Дакоти, макар че не беше за вярване. Алфи се справяше доста добре, особено през последните години, когато опозна тънкостите на този бизнес — макар че не можеше да се сравнява по доходност с пазара за изкуствени торове например. Те се надушваха дори сега, в зимния вятър, който вледеняваше лицето му и караше страните му да придобият тъмночервен цвят.
Остана на едно място за момент, докато вятърът поутихне. Светлинките отново се показаха. Самотна постройка. Възможно ли бе в този миг зад тези прозорци някоя домакиня да претопля тенджера с полуготова супа от грах „Котиджър“ или да слага в микроволновата полуготов овчарски пай „Котиджър“ или полуготово пиле по френски „Котиджър“? Да. Възможно бе и още как. През това време съпругът й сигурно гледаше ранните новини вдигнал крака върху някоя табуретка, на горния етаж синът им сигурно играеше видеоигра, а дъщеря им вероятно се беше отпуснала сред ароматни мехурчета във ваната с вързана с панделка коса и четеше „Златният компас“ от Филип Пулман или някоя книга от поредицата за Хари Потър, която бе любима на дъщерята на Алфи, Карлин. Всичко това сигурно се случваше зад осветените прозорци, една семейна идилия, но между тях и края на този паркинг се простираха два километра равно поле, покрито със сняг и заспало зимен сън. Алфи си представи за миг как нагазва в нивата с градските си обувки, с дипломатическото куфарче в едната ръка и големия куфар в другата, как крачи през замръзналите бразди и накрая спира, чука; вратата щеше да се отвори и той да надуши аромата на супа от грах и да чуе как в хола синоптикът казва:
— Да погледнем сега тази област на ниско атмосферно налягане над Скалистите планини.
Какво би могъл да каже Алфи на домакинята? Че просто се е отбил за вечеря? Щеше ли да я посъветва да спаси руските евреи, за да получи медал за храброст? Дали нямаше да започне с думите: „Госпожо, според един достоверен източник всичко, което обичате, ще ви бъде отнето“? Това щеш да е добро встъпление. Със сигурност щеше да привлече вниманието на домакинята върху този странник, току-що прекосил източната нива на съпруга й, за да почука на ватата. А когато го покани вътре, той може би щеше да отвори куфарчето си и да й даде два от каталозите си, да й каже, че щом е открила достойнствата на полуготовите храни „Котиджър“, сигурно ще иска да опита и по-изтънчени деликатеси като „Ма мер“. Между другото, дали случайно не е ценителка на черния хайвер? Много хора го обичаха. Дори в Небраска.
Започваше да зъзне от студ.
Той обърна гръб на нивата и далечните светлини и тръгна бавно към мотела, за да не се пльосне по задник в тъмнината. Беше му се случвало неведнъж, Господ му беше свидетел. Беше падал възнак на петдесетина различни мотелски паркинга.
Имаше навес, така че не му се наложи да ходи много по снега. Мина покрай един автомат за безалкохолни с надпис: „Не връща ресто“. След това имаше автомат за лед и автомат за закуски „Снакс“ с различни шоколадчета и пакети чипс. На последния нямаше надпис, че не връща ресто. В стаята вляво от онази, в която възнамеряваше да се самоубие, телевизорът бе включен. Вятърът виеше. Около градските му обувки се завихряха снежинки. Алфи влезе в стаята. Ключът за лампата бе вляво. Той го натисна и затвори вратата.
Стаята му беше позната; стаята от съня му. Бе квадратна. С бели стени. На едната висеше картина на момченце със сламена шапка, заспало с въдица в ръка. На пода имаше зелен килим, тънък и от неравномерно изтъкани изкуствени влакна. В стаята беше студено, но той натисна копчето на климатичната инсталация за бързо затопляне. Помещението вероятно бързо щеше да се затопли. Вероятно щеше да се сгрее. Покрай едната стена имаше перваз. На него стоеше телевизорът. Върху апарата имаше картонче с надпис „Филми само с едно натискане!“
Двете двойни легла бяха с яркозлатисти покривки, пъхнати под възглавниците, а после издърпани над тях, така че им придаваха вид на бебешки трупчета. Между леглата беше поставена масичка с Библия на „Гидеон“, програма на телевизията и телефон с цвят на човешка кожа. Зад едното легло беше вратата на банята. Когато запалеше лампата там, вентилаторът също щеше да се включи. Ако искаш светлина, ще търпиш вентилатора. Нямаш избор. Лампата сигурно беше флуоресцентна с изсъхнали мухи вътре. На рафта до умивалника вероятно имаше котлон, електрически чайник „Проктър Силекс“ и пакетчета нескафе. В стаята миришеше на някакъв силен почиставащ препарат и на плесен от завесата на душа. Алфи знаеше всичко, беше го сънувал с най-малки подробности, но това не бе особено постижение, защото сънят беше лесен. Той се замисли дали да не пусне отоплителната инсталация, но тя щеше да затрака, пък и какъв смисъл имаше?
Алфи разкопча палтото си и сложи куфара на пода до по-близкото легло до банята. Остави куфарчето върху златистата покривка. Седна и палтото се разстла като рокля. Отвори куфарчето и разрови различните брошури, каталози и формуляри; накрая намери револвера. Беше 38-калибров „Смит и Уесън“. Постави го върху възглавницата.
Запали цигара, посегна към телефона, но си спомни за бележника. Бръкна в десния джоб на палтото си
