не си от службата за почистване на кенефите, беж да те няма.“
Алфи стоеше на края на асфалта, малко задъхан заради вятъра и снега. Държеше бележника сгънат на две. Нямаше нужда да го унищожава. Просто щеше да го хвърли в източната нива на неизвестния фермер на запад от Линкълн. Вятърът щеше да му помогне. Бележникът щеше да отхвърчи на няколко метра, а може би щеше да продължи да се търкаля още по-надалеч, докато се задържи в някоя бразда и да се покрие със сняг. Щеше да остане там цяла зима, много след като трупът бъде погребан. Напролет фермерът щеше да дойде с трактора си, надул в кабината си Пати Лъвлес или Джордж Джоунс, а може би дори Клинт Блак, и щеше да зарови бележника, без дори да го забележи. Той нямаше повече да играе никаква роля в дълбокия замисъл на вселената, ако предположим, че има такъв. „Споко, всичко се оправя с пиене“, бе написал някой до телефонен автомат на магистрала №35 недалеч от Камерон, Мисури.
Алфи вдигна бележника да го хвърли, но после отново отпусна ръка. Не искаше да се разделя с него, това бе истината. Така стояха нещата. Положението обаче беше лошо. Той отново вдигна ръка и отново я отпусна. Заплака от яд за тази си нерешителност. Вятърът продължаваше да духа, забързан нанякъде. Алфи знаеше, че не може да живее повече като досега. Нито ден. Куршумът щеше да е много по-лесно разрешение от каквато ида било промяна в живота му. Много по-лесно от писането на книга, която щеше да заинтересува съвсем малко (ако не и никакви) читатели. Той вдигна ръката с бележника над главата си като играч, готвещ се да хвърли топка, и застина така. Хрумна му нещо. Щеше да преброи до шейсет. Ако светлините на далечната къща се покажат през снежните талази по време на това броене, щеше да се опита да напише книгата.
Тази книга трябва да описва зелените километрични знаци, безкрая на пространството, воя на вятъра, когато слизаш на някоя бензиностанция в Оклахома или Северна Дакота. Как шепне. Трябва да опише тишината и как тоалетните миришат на пикня и на шумните пръдни на вече отпътували шофьори; как в тази тишина гласовете от стените започват да ти говорят. Гласовете на онези, които са написали нещо, преди да си тръгнат. Щеше да му е трудно да разкаже всичко това, но ако вятърът отслабнеше за миг и светлините на далечната къща се покажат, щеше да го направи.
Ако не ги види, щеше да хвърли бележника в нивата, да се върне в стая №190 (отляво на „Снакс“ автомата)и да се застреля, както бе замислил.
Или едното, или другото. Все едно.
Алфи започна да брои на ум.
Аз обичам да пътувам, особено съм привързан към дългите междущатски магистрали, където навсякъде виждаш само безкрайни прерии и на всеки шейсетина километра има бензиностанция. Стените на тоалетните са покрити с графити, някои от тях са изключително странни. Не помня вече кога започнах да събирам тези умотворения; отначало ги записвах в един джобен бележник, някои съм извадил от Интернет (има два-три уебсайта за тях), а накрая съчиних и разказ за тях. Ето го. Не знам дали е хубав или лош, но изпитвам голяма симпатия към самотника, който е негов главен герой, и наистина се надявам да му се е случило най-доброто. В първия ръкопис ставаше така, но Бил Бъфорд от „Ню Йоркър“ предложи краят да е по-неопределен. Вероятно е бил прав, но нека все пак се помолим за всички Алфи Зимъровци на света.
Информация за текста
© 2001 Стивън Кинг
© 2002 Мартин Загорчев, превод от английски
Stephen King
All That You Love Will Be Carried Away, 2001
Сканиране, разпознаване и редакция: meduza, 2008 г.
Последна редакция: NomaD, 2008 г.
Издание: Стивън Кинг. Всичко е съдбовно — 14 мистерии. ИК Плеяда, 2002
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9872]
Последна редакция: 2008-12-17 19:30:00
1
2
