отказа. Остави бележника до телефона отворен на последната страница. Взе револвера и завъртя барабана. Всички гнезда бяха пълни. Затвори го с рязко движение на китката, сетне пъхна късата цев в устата си, почувства вкуса на метала. Помисли си: „Седя си ТУК без
После му хрумна нещо друго и той върна револвера върху възглавницата. Отново взе телефона и пак се обади у дома. Изчака гласът му да повтори номера на мобилния му телефон и каза:
— Пак съм аз. Не забравяй часа на Рамбо при ветеринаря вдругиден. А също и компресите му за през нощта. Наистина действат добре на краката му. Чао.
Той затвори и отново взе револвера. Преди да пъхне дулото в устата си, погледът му се спря върху бележника. Той се намръщи и остави оръжието. Бележникът беше отворен на последните четири записа. Първото нещо, което щяха да видят хората, привлечени от гърмежа, щеше да е тялото му, проснато върху по-близкото легло до банята, с висяща глава, от която капе кръв върху зеления килим. Второто щеше да е бележникът, отворен на последната изписана страница.
Алфи си представи някое ченге от Небраска, за което никой не би написал нищо върху стената на тоалетната благодарение на строгите правила за използването на радари; представи си го как чете последните записи, как обръща бележника към се беси. Щеше да прочете първите три записа: „Дъвка «Троя», «Пикльо, дрисльо» и «Руските евреи» и веднага да ги сметне за маловажни. Щеше да насочи вниманието си към последния ред: «Всичко, което обичаш, ще ти бъде отнето» и да реши, че мъртвият е възвърнал част от здравия си разум, преди да се самоубие, за да напише това полусмислено предсмъртно послание.
На Алфи никак не му хареса идеята, че ще го помислят за побъркан (при по-задълбочено изследване на бележника криминалистите щяха да се натъкнат на умотворения от рода на «Меджър Евърс е жив и здрав в Дисниленд» и те щяха само да затвърдят първоначалното им впечатление). Той не беше луд и нещата, които бе събирал с години, не бяха глупости. Без съмнение. А ако грешеше, ако това бяха бълнувания на психари, на съдържанието им трябваше да се обърне още по-голямо внимание. Например «Не зяпай тук, че ще си напикаеш обувките»; това ирония ли беше? Или дълго стаяван гняв?
Той се замисли дали да не хвърли бележника в тоалетната, но поклати глава. Щеше да размисли и да се наложи да бърка до лакти в сифона, за да си върне проклетото нещо. И макар че водата щеше да размаже част от буквите, нямаше да заличи всичко. Освен това бележникът го съпътстваше вече много дълго време, бе пропътувал в джоба му толкова километри през Средния запад. Идеята да го прокара в канализацията никак не му хареса.
Само последната страница ли да махне? Да, тя трябваше да си отиде. Останалите обаче щяха да останат като недвусмислено доказателство за умопомрачението му. Хората щяха да кажат: «Добре, че не е отишъл в някое училище с автомат, за да отведе някоя паралелка дечица със себе си.» Слуховете щяха да преследват Маура като тенекиени кутии, вързани за опашката на куче. «Чухте ли за съпруга й? — щяха да шушукат в магазина. — Самоубил се в един мотел. Оставил бележник, пълен с безумни брътвежи. Добре, че не е убил нея.» Е, тук можеше да си позволи да бъде малко коравосърдечен. В крайна сметка Маура беше зряла жена. Карлин, от друга страна… Карлин беше…
Алфи погледна часовника си. На баскетболен мач на училищния си отбор, там бе Карлин в момента. Съученичките й щяха да говорят почти същите неща като възрастните дами в магазина, но на висок глас и с истеричното кикотене на седмокласнички с блеснали от възбуда и ужас очи. Справедливо ли беше? Не, в никакъв случай, ала и към него съдбата не бе постъпила справедливо. Понякога по магистралите човек вижда парчета от пръснали се рециклирани гуми, каквито използват някои от независимите превозвачи. Точно така се чувстваше сега — като захвърлено парче от спукана гума. Хапчетата само влошаваха положението. Те избистряха мозъка само колкото да разбереш в каква огромна безизходица си.
— Аз не съм луд — каза той на глас. — Това не означава, че съм луд.
Не. Може би, ако беше луд, щеше да е по-добре.
Алфи взе бележника, затвори го с рязко движение на китката, както бе сторил с барабана на револвера, и започна да потупва с него краката си. Това беше нелепо. Нелепо или не, то не му даваше мира. Както мисълта, че може да не си изключил газовия котлон, не спира да те мъчи, докато не станеш и не го провериш. Само че това беше по-лошо. Защото той обичаше нещата, записани в бележника. Колекционирането на умотворения от стените на обществените тоалетни се беше превърнало в цел на живота му през последните години, много по-важно занимание от продаването на скенери за баркодове или на полуготови замразени храни. Да вземем например жизнерадостното звучене на «На Хелън Келър не й пука, със мъжа си тя се чука!» Бележникът щеше да обърка сериозно всички след смъртта му. Все едно да се обесиш по невнимание в клозета, докато опитваш нов начин да се самозадоволяваш, и те намерят със смъкнати гащи и крака до глезените с изпражнения. Някои от цитатите в бележника може би щяха да се появят заедно със снимката му във вестника. Навремето той би отминал тази мисъл с насмешка, но сега, когато дори религиозната преса обсъждаше бенката на пениса на президента, положението беше сериозно.
Дали да не го изгори? Не, проклетата противопожарна система щеше да се задейства.
Да го скрие зад картината на стената? Зад картината на момченцето с въдицата и сламената шапка?
Алфи се замисли върху това, сетне кимна бавно. Идеята никак не беше лоша. Бележникът можеше да остане там с години. Един ден щеше да изпадне. Някой — клиент или по-вероятно камериерка — щеше да го вземе. Щеше да го разлисти. Как щеше да реагира този човек? Да остане потресен? Да се развесели? Да се почеше с недоумение по плешивото теме? Алфи се надяваше да е третото. Защото нещата в бележника бяха объркващи. «Елвис уби Голямото маце» бе написал някой в Хакбъри, Тексас. «Семейното щастие е на квадрат» размишляваше някой в Рапид Сити, Южна Дакота. А отдолу друг бе написал“ „Не, глупако, семейно щастие = (va)2 + b, където v = на семейно щастие, a = сексуална задоволеност, b = полова съвместимост.“
Значи зад картината.
Алфи бе на средата на стаята, когато си спомни за хапчетата в джоба на палтото. Имаше и още в жабката на колата, различни, но със същото действие. Изписваха се по рецепта, но не бяха от тези, които се дават, ако се чувстваш… да кажем… по-весел от обикновеното. Ченгетата сигурно щяха да претърсят стаята за още, щяха да погледнат зад картината и бележникът да падне върху зеления килим. Нещата щяха да изглеждат още по-сериозни заради труда, който си е дал да го скрие.
И щяха да сметнат последния запис за прощално послание просто защото той беше
— Ако го намерят — изрече на глас Алфи и в този миг прозря най-правилното решение.
Снегът се беше усилил, вятърът — също. Далечните светлини отвъд нивата не се виждаха вече. Алфи спря с развято палто до покритата със сняг кола на края на паркинга. В самотната постройка сигурно всички гледаха телевизия. Цялото семейство. Стига вятърът да не е издухал сателитната антена. Жена му и дъщеря му вероятно вече се прибираха в къщи от баскетболния мач. Маура и Карлин живееха в свят, отдалечен на светлинни години от този на магистралите, на празните кутии от храна за вкъщи, носени от вятъра покрай шосетата, и профучаването на носещи се със сто и двайсет километра в час камиони. Той не се оплакваше от живота си (или поне така се надяваше); просто отбелязваше. „Тук няма никого, дори да има някого“ бе написал някой в Чок Левъл, Мисури. Понякога в тези обществени нужници той намираше кръв, най-често само капки, но веднъж един цял умивалник беше пълен. На някого правеха ли му впечатление тези неща? Някой докладваше ли на полицията?
В някои тоалетни имаше радио и от него постоянно чуваше прогнозата за времето. На Алфи този глас му звучеше призрачно, сякаш се изтръгваше от гърлото на някой труп. В Канди, Канзас, на шосе №283 в окръг Нес, някой беше написал: „Внимавай, стоя пред вратата и всеки миг ще вляза“, а някой бе допълнил: „Ако
