и го извади. Беше стар, със спирала, купен за долар и четирийсет и девет от щанда за канцеларски стоки на някакъв евтин магазин в Омаха или Сиукс Сити, а може би в Джубили, Канзас. Корицата бе набръчкана, а илюстрацията, която някога е носела — напълно изтрита. Някои от страниците се бяха пооткъснали от спиралата, но все още се държаха. Алфи носеше този бележник вече почти седем години, от времето, когато продаваше универсални скенери за баркодове.
На полицата под телефона имаше пепелник. В този край на страната в мотелските стаи все още оставяха пепелници, дори на първия етаж. Алфи се пресегна, остави цигарата и отвори бележника. Запрелиства страниците, изписани със стотици различни химикалки (и няколко молива), като спираше да чете някои от записките. Едната гласеше: „Тук духът на Джим Морисън със сочната детска устичка (Лоурънс, Канзас)“. Тоалетните бяха пълни с хомосексуални послания, повечето скучни и еднообразни, но „сочна детска устичка“ беше добро попадение. Друг запис казваше: „На Албърт Гор-чо да му го натопорча (Мърдоу, Юж. Дакота)“.
На последната страница имаше само два записа. „Не дъвчи дъвка «Троя», на гума има вкус (Авока, Айова).“ И: „Пикльо, дрисльо, къф си лиглйо (Папилиън, Небраска).“ Последното изречение подлудяваше Алфи. Имаше нещо в това „ьо“, „ьо“, после пък „йо“. Може би беше просто грешка на поредния неграмотник (Маура със сигурност щеше да го каже), но защо да го пренебрегва? Какво интересно имаше? Не, Алфи предпочиташе (дори сега) да вярва, че „ьо“, „ьо“… точка, точка… „йо“ е написано нарочно така. С някакво скрито значение, игрива закачка, нещо в стила на Е. Е. Къмингс1.
Той зарови във вътрешния джоб на палтото си, напипа хартийки, стара квитанция за магистрална такса, шишенце с хапчета (които вече не вземаше) и накрая намери химикалката, която винаги се оказваше най- отдолу в боклуците. Време бе да документира днешните открития. Две добри попадения, и двете от една и съща тоалетна; едното бе над писоара, другото — написано с тънък маркер върху указателя до автомата за закуски на „Хав-а-байт“. („Снакс“, по-добрите според Алфи, по някаква причина бяха премахнати от бензиностанциите по магистрала №80 преди четири години.) напоследък на Алфи му се случваше да изминава по четири хиляди километра за две седмици и да не намери нищо ново, нито дори приемлива версия на нещо старо. А сега — два надписа в един ден. Два в
На химикалката му имаше надпис: „«Котиджър» — полуготови — върхът на вкусовете нови!“ със златни букви до емблемата — схлупена колиба с димящ странно изкривен комин.
Седнал на леглото все още с палто, Алфи се наведе над стария си бележник и сянката му падна върху страницата. Под „Не дъвчи дъвка «Троя»…“ и „Пикльо, дрисльо, къф си лиглйо“ записа: „Спаси руските евреи, ще получиш медал за храброст (Уолтън, Небраска)“. Поколеба се. Рядко добавяше коментари под бележките, обичаше изреченията сами да говорят. Обясненията правеха екзотичното банално (или така смяташе сега; преди години бе добавял повече коментари). От време на време обаче някоя допълнителна бележка все пак внасяше яснота, без да разваля звученето.
Той записа второто изречение: „Всичко, което обичаш, ще ти бъде отнето (Уолтън, Небраска)*“ и прокара права черта на пет сантиметра над долната част на страницата. Под нея записа:
(* За да видиш този надпис, погледни изходната рампа на бензиностанцията при Уолтън.)
прибра химикалката в джоба си, зачуди се защо му е на него или на когото и да било да продължава да се занимава с каквото и да било толкова скоро преди края си. Сети се само за едно обяснение. Нали все още дишаше? Не можеш да престанеш да го правиш без сериозна хирургическа намеса.
Навън вятърът виеше. Алфи хвърли поглед към прозореца със спуснатите завеси (също зелени, но с различен оттенък от килима). Ако ги дръпне, ще види светлините на магистрала №80, всяка от които очертаваше пътя на едно разумно същество, хвърчащо с автомобила си по шосето. Сетне сведе очи към бележника си. Беше твърдо решен да го направи. Това бе просто… така де…
— Дишам — изрече на глас и се усмихна.
Взе цигарата от пепелника, дръпна от нея, върна я и отново разлисти бележника. Записките му напомняха за хиляди крайпътни магазинчета, закусвални, бензиностанции, точно както определена песен по радиото може да извика спомени от място, момент, човек, ядене, мисъл.
„С увиснал нос си тук седя, напъвам се, но сал пърдя.“ Това беше класика, но имаше и един сполучлив вариант от „Дабъл Ди Стикс“ в Хукър, Оклахома: „Седя си тук увесил нос, да изсера тоз шибан сос. Ще разтоваря тука с кеф, дано не срина тоз кенеф.“ В Кейси, Айова пък, там, където магистрала №80 пресичаше шосе №25, бе прочел следното: „Майка ми ме направи курва.“ Отдолу някой беше добавил с друг почерк: „ако си осигуря материала, ще направи ли и за мен?“ беше започнал да ги колекционира, когато продаваше скенери за баркодове. Отначало сам не знаеше защо преписва тези драсканици. Те просто яха забавни, обезпокоителни или и двете едновременно. Малко по малко обаче започна да се възхищава от тези послания на магистралата, където единственото общуване бяха примигването с фаровете, когато се разминаваш с някого в дъжда, и средния пръст, ако задминеш някого с голяма скорост и го засипеш със сняг. Постепенно започна да разбира — а може би да се надява, — че тези умотворения имат някакъв дълбок смисъл. Той може би се криеше в правописа в стил Е. Е. Къмингс на „Пикльо, дрисьо, къф си лиглйо“ или в скрития гняв на „Уест Авеню 1380, убий майка ми ВЗЕМИ Й БИЖУТАТА.“
Или да вземе класическото парче „От задника ми тук завчас роди се жител на Тексас“. Не беше голям шедьовър, но тази промяна в ударението в „Тексас“ определено имаше рима. Зав
Тези триплети. Как им викаха, бе? Хореични ли? Няма значение. Какво, че не се сещаше? Да, но можеше да се сети, нали все пак и това е измислено от хора, не беше голяма мистерия.
Или да вземем този вариант, който се срещаше из цялата страна: „Седя си аз във тоз кенеф, от Мейн ченге ще раждам с кеф.“ Винаги ставаше дума за Мейн, независимо къде го срещаше, в надписа се говореше все за полицай от Мейн. Защо ли? Защото в никой друг щат не използваха радари. А и името на Мейн беше едносрично. И ето пак римата: кенеф — кеф.
Беше мислил да напише книга. Съвсем кратка. Първото заглавие, което му хрумна, бе: „Не зяпай тук, че ще си напикаеш обувките“, ама как ще наречеш така книгата си? Никой разумен човек няма да я сложи в магазина си. Освен това звучеше прекалено повърхностно. С годините той се беше убедил, че тук има някакъв дълбок смисъл. Накрая се спря на надпис, който беше видял в тоалетната на една бензиностанция при Форт Скот, Канзас, на магистрала №54. „Аз убих Тед Бънди. Секретният транспортен кодекс на американските магистрали.“ От Алфред Зимър. Звучеше мистериозно и зловещо, едва ли не научно. Той обаче не го направи. И макар че виждаше „Ако си осигуря материала, ще направи ли и за мен“ навсякъде под „Майка ми ме направи курва“, той никога не изрази (поне не писмено) удивителната липса на съчувствие, философията „на мен кво ми пука“, отразена в това послание. Ами да вземем това: „Мамон2 е кралят на Ню Джърси“. Защо това изречение звучеше добре само с Ню Джърси, не с името на някой друг щат? Дори да си помислиш да промениш името, му се струваше светотатство. Все пак той бе един обикновен човек, с обикновена работа. Продаваше разни неща. В момента — замразени полуготови храни.
А сега, разбира се… сега…
Алфи всмукна силно от цигарата, смачка я и телефонира у дома. Не очакваше да намери Маура и не я намери. Чу собствения си глас, записан на телефонния секретар, съобщавайки номера на мобилния си телефон. Каква полза? Мобифонът лежеше счупен в багажника на шевролета. Все не му вървеше с тази нова техника.
След сигнала Алфи каза:
— Здравей, аз съм. В Линкълн съм. Тук вали сняг. Не забравяй да занесеш онази тенджера на майка ми. Тя разчита на нея. Дай й и купоните от „Ред Бол“. Знам, че според теб е превъртяла на тази тема, но все пак я зарадвай, става ли? Стара е вече. Целувки на Карлин. — Той замълча, сетне за пръв път от пет години добави: — Обичам те.
Затвори, замисли се дали да не запали друга цигара (вече не се боеше от рак на белия дроб), но се
