11
Франк Джюът тъкмо бе решил да напусне дома на стария си добър „приятел“ Джордж Т. Нелсън, когато изведнъж му хрумна логичната мисъл, че когато той се прибере и завари спалнята си обърната с краката нагоре, кокаина — изсипан в тоалетната, а портрета на майка му — осран, непременно ще хукне да търси старата си дружка. Реши, че би било глупост да си тръгне, без да е свършил най-важното… а най-важното бе на изпроводяк да отнесе топките на това мръсно копеле.
Долу, в сутерена имаше шкаф с оръжие, а идеята да използва за целта една от пушките на Джордж, му се струваше особено справедлива. Ако не успееше да отключи шкафа или да разбие вратичката му, той щеше да се възползва от някои от месарските ножове на милия си приятел. Щеше да застане до вратата, а когато Джордж Т. Нелсън се прибереше у дома, щеше или да отнесе шибаните му топки, или да го сграбчи за косата и да пререже проклетия му врат. Пушката може би беше по-безопасната от двете възможности, но колкото повече си мислеше за топлата кръв, която щеше да се плисне от дебелия врат на учителя по дърводелство, толкова по-подходяща му се виждаше сцената с ножа.
На това място размишленията му бяха прекъснати от Тами Фей, папагала на Джордж Т. Нелсън, който бе избрал най-неподходящия момент в своя безгрижен живот да запее. Франк слушаше, а на лицето му постепенно цъфна странна, отвратително неприятна усмивка.
„Как съм успял да пропусна тая проклета птица?“ — укори се той и тръгна към кухнята.
След кратко тършуване намери чекмеджето с острите ножове и прекара следващите петнайсет минути, ръгайки в клетката на Тами Фей. Птицата прехвърчаше паникьосано насам-натам, разхвърляйки перушина наоколо, и не след дълго Франк се отегчи от играта и я набучи на острието.
После слезе долу да се заеме с шкафа с оръжието. Ключалката се оказа безобидна и когато той отново изкачи стълбите към първия етаж, изведнъж му хрумна неподходяща за сезона, но весела песничка:
Франк, който никога не бе пропускал да гледа Лорънс Уелк всяка събота вечер заедно с обичната си майка, изпя последния куплет с ниския басов тембър на Лари Хупър. Господи, колко беше хубаво! Как бе могъл само преди час да си помисли, че животът му свършва? Не това не беше край — това бе начало! Дотук със старото — особено с любимите стари „приятели“ като Джордж Т. Нелсън, оттук нататък — поновому!
Той се закотви зад вратата. Беше се подготвил като за лов на мечки — на стената бе опрян „Уинчестър“, автоматичен „Лама.32“ стърчеше на колана му, месарски нож „Шефингтън“ проблясваше в ръката му.
От мястото, където бе застанал, виждаше малка купчинка жълти пера, която доскоро бе Тами Фей. Злобна, зловеща усмивчица разкриви устните му, очите му — вече очи на безумец — неуморно се стрелкаха из кръглите рамки на очилата му.
— Затуй бъдете вий добрички! — припяваше той шепнешком.
Повтаряше куплета отново и отново, докато стоеше зад вратата, а после и когато скръсти крака на пода и се настани по-удобно, опрял гръб в стената, положил оръжията в скута си.
Изведнъж усети, че му се доспива. Беше лудост да ти се спи, когато причакваш някого, за да му прережеш гърлото, но това ни най-малко не променяше нещата. Някъде беше чел (може би по време на лекциите си в Университета във Фармингтън — колеж за олигофрени, който той дори не можа да завърши с почести), че силният стрес понякога има подобен ефект върху нервната система… а днес той наистина не бе лишен от стресови ситуации. Беше истинско чудо, че сърцето му не се пръсна като стара автомобилна гума при вида на всичките тия списания, разхвърляни из кабинета му.
Реши, че е твърде неразумно да рискува. Отмести дългия, кафеникав диван от стената, пропълзя зад него и се излегна на пода с пушка в лявата си ръка. Дясната още стискаше касапския нож.
Готово. Така вече беше по-добре. Дебелият, мек килим се оказа удобно леговище.
— Затуй бъдете вий добрички! — запя под носа си Франк.
Десет минути по-късно задряма с песен на уста.
12
— Шериф Пангборн! — изкрещя Шийла по радиостанцията, когато Алън прекосяваше Тин Бридж на път към града.
— Обадете се! Обадете се
Той усети, че се смразява. Беше сигурен, че нещо се е случило с Клат. Защо, за Бога, не му бе казал да изчака Джон, преди да се втурне да гони Хю?
„Знаеш ли защо? Защото не мислиш, когато даваш заповеди. Ако нещо се е случило с Клат, трябва да си понесеш вината. Но за това после. А сега просто си върши работата. Забрави за Поли и върши проклетата си работа!“
Той сграбчи микрофона.
— Слушам, Шийла!
— Един човек се бие с Джон! — изпищя тя. — Бързо, Алън, той ще го
Информацията така противоречеше на онова, което бе очаквал, че за миг остана като вкаменен.
— Какво? Кой?
—
Изведнъж всичко му се изясни. Беше Хю Прийст, разбира се. Дошъл е в участъка незнайно за какво, заварил е Джон, преди да тръгне към Касъл Хил и се е развилнял. Значи Джон Лапоант, а не Анди Клатърбък беше в опасност.
Грабна буркана, залепи го на покрива и натисна газта.
13
Клат започна да се съмнява, че Хю си е вкъщи, когато видя, че гумите на колата му са не просто спукани, а направо нарязани на парчета. Понечи да тръгне към къщата, за да огледа, но пискливите викове за помощ най-после стигнаха до съзнанието му.
Поколеба се за миг, а после забърза обратно към улицата. Този път видя Лени в канавката край пътя и се втурна презглава към него.
— Помогни ми! — простена старецът, когато коленичи до него. — Хю Прийст е полудял, изхвърли ме като мръсно коте!
— Имаш ли нещо счупено, Лени? — попита Клат и го докосна по рамото.
Той нададе болезнен писък. Това бе достатъчен отговор.
Полицаят се изправи, чудейки се какво да предприеме, в главата му се въртяха хиляди мисли. Единственото, в което бе сигурен, бе, че за нищо на света не иска да се провали.
— Не мърдай! — каза накрая. — Отивам да повикам Бърза помощ.
— Не съм тръгнал да играя танго, глупако! — отвърна Лени, стенейки от болка.
— Ясно — отвърна Клат и хукна към колата си. После отново се върна при ранения и попита: — Той взе колата ти, така ли?
— Не! — изръмжа старецът, сложил ръка на счупените си ребра. — Размаза ме от бой и отлетя на вълшебно килимче! Естествено, че ми взе колата! Защо мислиш, че лежа тук? Да хващам тен ли?
— Ясно — повтори Клат и затърчало пътя. От джобовете му се сипеха монети и дрънчаха по
