Неизживени спомени

с приклада на пушката. Тоест никой нямаше да стреля по тях, когато прекрачеха прага.

Или поне така се надяваше Алън.

— Да вървим — каза той на Норис.

— Алън… Като я видях… помислих си…

— Знам какво си си помислил, важното е, че не стана беля. Забрави за това, Норис. Джон е вътре. Хайде.

Двамата се приближиха до вратата и застанаха от двете й страни. Алън погледна към Норис.

— Минаваш ниско — каза той.

Норис кимна.

Шерифът сграбчи дръжката, отвори рязко вратата и се шмугна вътре. Помощникът му се провря под ръката му и двамата се втурнаха напред.

Джон бе успял да се изправи на крака и да се добере почти до вратата. Двамата преминаха през него като валяци и той трябваше да изтърпи поредното болезнено унижение: беше проснат на пода от собствените си колеги и се плъзна по застлания с плочи под като топка за боулинг. Спря се чак в отсрещната страна и нададе болезнен стон, едновременно изненадано и някак уморено.

— Господи, това е Джон! — извика Норис.

— Помогни ми да го вдигнем — каза Алън. Двамата се спуснаха към Джон, който вече се изправяше.

Цялото му лице беше в кръв. Носът му стърчеше, неестествено изкривен на една страна. Горната му устна бе подута като пренапомпана гума. Когато двамата се приближиха към него, той сви ръка пред устата и изплю един зъб в шепата

— Тоя е луд — простена Джон. — Сийла го удари с пуската. Май го уби.

— Джон, добре ли си? — попита шерифът.

— Напра’и ме на кайма — отвърна той, наведе се напред и за потвърждение повърна между краката си.

Алън се огледа наоколо. Започваше смътно да осъзнава, че проблемът не е в ушите му — наистина звънеше телефон. Но сега не беше време за разговори. Хю лежеше по корем до стената. Той се приближи и наведе ухо към гърба му да долови някакво дишане. Единственото, което чуваше, бе звънът на проклетия телефон.

— Или вдигни това нещо, или го изключи! — изкрещя той на Норис.

Помощникът му се добра до най-близкия апарат, натисна копчето, което светеше и вдигна слушалката.

— Обадете се малко по-късно. Имаме спешен случай тук. Не ни безпокойте — каза и затвори слушалката, без да изчака отговор.

24

Хенри Бофорт свали слушалката — тази толкова тежка слушалка — от ухото си и я погледна със замъглени, невярващи очи.

— Какво каза? — прошепна.

Изведнъж апаратът стана прекалено тежък за ръцете му. Той го пусна на пода, бавно се свлече до него и започна да бере душа.

25

Доколкото Алън можеше до прецени, Хю беше мъртъв. Гой го хвана за раменете, обърна го… и видя, че това изобщо не е Хю. Лицето бе обляно в кръв, мозък и парченца кост и той не можеше да го разпознае добре, но това определено не беше Хю.

— Какво, по дяволите, става тук?

26

Данфърд „Бъстър“ Кийтън стоеше насред улицата, закопчан с белезници за собствения си кадилак и Ги гледаше как го гледат. Сега, след като Главният Преследвач и Заместник-Преследвачът си бяха тръгнали, Те вече нямаше какво да зяпат.

Той Ги наблюдаваше и можеше да разпознае всеки един от Тях.

Бил Фулертън и Хенри Джендрън стояха пред бръснарницата. Боби Дъгъс стърчеше между тях с престилка, преметната на шията, като огромна салфетка за хранене. Чарли Фортин стоеше пред „Уестърн Ауто“. Скот Гарсъни гнусните му приятелчета, адвокатите Албърт Мартин и Хауърд Потър стояха пред входа на банката, където сигурно го бяха одумвали, преди да настане врявата.

Очи.

Шибани очи.

Отвсякъде го гледаха.

— Виждам ви! — закрещя изведнъж той. — Виждам Ви всичките! Всичките до един! И знам как да се справя с вас! Знам!

Отвори вратата на кадилака и понечи да влезе вътре. Не можеше. Беше закопчан за дръжката отвън. Веригата между двете гривни беше дълга, но не чак толкова.

Някой се изсмя.

Бъстър чу този смях съвсем ясно.

Огледа се.

Много от жителите на Касъл Рок стояха пред различните сгради по Мейн Стрийт и го гледаха с черните лукави очички на разумни плъхове.

Всички бяха на улицата, освен господин Гонт.

И все пак той бе там. Гласът му звучеше в главата на Бъстър и му казваше какво точно да направи.

Мъжът слушаше и… започна да се усмихва.

27

Камионетката, която доставяше бира и с която Хю едва не се бе сблъскал на Мейн Стрийт, обиколи няколкото заведения от другата страна на моста и в четири и една минута спря на паркинга пред „Кроткия тигър“. Шофьорът слезе, взе списъка със заявките, вдигна тютюневите си панталони и тръгна към сградата. На метър от вратата той се спря и ококори очи. Нечии крака стърчаха през прага навън.

— Майко мила! — възкликна шофьорът. — Добре ли си, приятелче?

Немощен, отчаян вик долетя до съзнанието му.

— Помощ…

Шофьорът се втурна вътре и завари Хенри Бофорт полумъртъв, проснат зад бара.

28

— Лестър Прат е — изфъфли Джон Лапоант.

С помощта на Норис и Шийла бе успял да се добере до Алън, който продължаваше да клечи до тялото.

— Кой? — попита Алън и изведнъж се почувства като участник в лоша комедия.

„Рики и Луси пътуват към Ада“. Ало, Лестър, трябва да дадеш някои разяснения, братче.

— Лестър Прат — повтори Джон с болезнено търпение. Ушителят по фисицеско в гимнасията.

— Какво пък търси той тук? — попита шерифът. Джон Лапоант уморено поклати глава.

— Не ’нам, Алън. Влесе и се нафърли да ме бие.