Неизживени спомени

Накрая най-после спря да говори за момент, а поел изкрещя:

— Пет пари не давам дали трябва да говоря по телефон, за това или не! КАК МОЖЕ ДА МЕ Е ГРИЖА, КОГАТО ТАМИ ФЕЙ Е МЪРТЪВ? КОПЕЛЕТО Е УБИЛ ТАМИ ФЕЙ! Кой може да направи подобно нещо, Фред? Кой?! Трябва да ми помогнеш!

При поредната пауза в тирадата му Франк с ужас осъзна, че скоро ще припадне. Изведнъж му хрумна какво трябва да направи — да стреля с пистолета през дивана. Може би нямаше да убие Джордж Т. Нелсън. Може би дори нямаше да успее да го улучи, но сто на сто щеше да привлече вниманието му, а при това положение имаше шанс да вдигне дебелия си задник от дивана, преди Франк да се е задушил, залепен за стената.

Франк пусна ножа и понечи да се добере до пистолета, втъкнат на кръста му. Неистова паника го обзе, когато установи, че не може да го стигне — пръстите му увисваха на цели пет сантиметра от седефената дръжка на пистолета. Събра всичките си сили и се опита да протегне ръка малко по-надолу, но рамото му, приклещено до стената, изобщо не се помръдваше; огромният диван и значителната тежест на Джордж Т. Нелсън го държаха като заковано за стената.

Черни рози — предвестници на предстоящото задушаване — зацъфтяха пред изцъклените му очи.

Някъде в далечината, като от оня свят, Франк дочуваше старият си „приятел“ да крещи срещу Фред Рабин, който явно му беше партия в далаверата с кокаина.

— Какви ми ги приказваш! Обаждам ти се да ти кажа, че са ме нападнали, а ти ми говориш да намина към новия магазин на Мейн Стрийт! Не ми трябват глупостите му, Фред! Трябва ми…

Той скочи от дивана и тръгна нервно из стаята. Буквално с последни сили, Франк успя да избута дивана на сантиметри от стената. Не беше кой знае какво, но поне му даде възможност да поеме малка глътка невероятно свеж въздух.

— Какво продава? — изкрещя Джордж Т. Нелсън. — Мили Боже! Боже Господи! Защо не каза от самото начало?

Отново настъпи тишина. Франк лежеше зад дивана като изхвърлен на брега кит, вдишваше глътки въздух и се молеше пламналата му глава да не експлодира. Само след минута щеше да се изправи и да отнесе топките на стария си „приятел“ Джордж Т. Нелсън. Само след минута. Нека вземе малко въздух. Нека изчезнат тия проклети черни цветя. Само една минута. Най-много две.

— Добре — каза Джордж Т. Нелсън. — Ще намина да го видя. Съмнявам се, че е такъв магьосник, за какъвто го мислиш, но като няма риба и ракът е риба, нали така? Но да ти кажа от сега — пет пари не давам дали продава кока или не. Най-напред ще открия кучия син, който ме е подредил така, ще го закова за първата срещната стена, пък после ще се занимавам с каквото и да било друго. Ясно ли ти е?

„Ясно ми е — помисли си Франк, — де да видим кой кого ще закове, братче.“

— Да, да! Разбрах как се казва! — изкрещя учителят по дърводелство. — Гонт, Гонт, по дяволите!

Затвори телефона, а после сигурно го запрати на пода, защото Франк чу внезапен трясък. Секунди по- късно той изпсува за последен път и изхвърча от къщата. Двигателят на колата му изрева отвън и гумите изсвистяха по паважа. Джордж Т. Нелсън, старият „приятел“ на Франк, замина нанякъде.

Две минути по-късно две ръце пропълзяха иззад дивана и сграбчиха кафеникавата тапицерия. Миг след това лицето на Франк М. Джюът — бледо и сбръчкано, с очила, счупени и килнати на носа му — се появи между ръцете. Гърбът на дивана бе оставил червен, набразден белег на дясната му буза. Прахоляк белееше по рядката му коса.

Бавно, като удавник, който изплува от дъното към повърхността, на лицето му се появи предишната усмивка. Този път беше изпуснал стария си „приятел“ Джордж Т. Нелсън, но той нямаше намерение да напуска града. Телефонният разговор съвсем ясно даваше да се разбере това. Още днес щеше да го намери. В градче като Касъл Рок човек просто нямаше къде да се скрие.

32

Шон Раск стоеше на прага на кухнята в дома си и тревожно гледаше към гаража. Пет минути по-рано там бе отишъл по-големият му брат — Шон бе застанал на прозореца на спалнята си и случайно го видя. Брайън носеше нещо в ръка. Разстоянието бе голямо и той не можеше да види какво точно е то, но нямаше и нужда. Беше му ясно. Брат му носеше новата си бейзболна снимка — онази, заради която непрекъснато притичваше до стаята си напоследък. Той дори не подозираше, че Шон знае за снимката, но малкият се бе прибрал по-рано от училище и тайничко бе надникнал в класьора му.

Не можеше да разбере защо брат му толкова държи на тази снимка — та тя беше стара, мръсна, прокъсана и избеляла. Освен това играчът на нея беше някой си Сами Кобърг — незначителен прихващач от „Лос Анджелис Доджърс“, който имаше само една победа в живота си и не бе прекарал дори година в „А“- група. Защо ли Брайън толкова държеше на нея?

Това Шон не знаеше. Знаеше само, че брат му определено държи на снимката си и че поведението му през последните няколко дни направо го плаши: напомняше му за онези образователни програми, дето ги даваха по телевизията, за това как се отразяват наркотиците върху децата. Но Брайън не би приел наркотици… нали?

Нещо в лицето му, когато влизаше в гаража, така бе уплашило Шон, че той отиде да предупреди майка си. Не знаеше какво точно да й каже, но това така или иначе се оказа без значение, защото не му се удаде възможност да продума каквото и да било. Майка му се разкарваше из спалнята си по хавлия и с онези глупави слънчеви очила, които бе купила от новия магазин.

— Мамо, Брайън… — подхвана той и с това се приключи.

— Остави ме, Шон. Мама е заета.

— Но, мамо…

— Махай се, казах!

И още преди да отвори уста да възрази, детето се оказа безцеремонно изритано от стаята. Докато майка му го блъскаше навън, хавлията й се разгърна отпред и Шон видя, че отдолу тя е съвсем гола.

После вратата се затръшна под носа му и ключът щракна в ключалката.

Затова момчето застана на прага на кухнята, впери поглед в гаража и притеснено зачака Брайън да излезе оттам.

Той обаче не излизаше.

С всяка измината минута тревогата му непрекъснато нарастваше, докато накрая се превърна в почти неконтролируема паника. Шон прекрачи прага на кухнята, притича на вятъра и влезе в гаража.

Вътре беше тъмно, задушно и миришеше на смазка. В първия момент не видя брат си в мрака и реши, че е излязъл през другата врата. После очите му свикнаха с тъмнината и краката му се подкосиха.

Брайън седеше, облегнат на стената близо до косачката, и държеше пушката на баща им. Прикладът беше опрян на пода, а цевта сочеше лицето му. Едната му ръка придържаше пушката, а другата стискаше мръсната снимка.

— Брайън! — извика Шон. — Какво правиш?

— Не се приближавай, Шон, целият ще те опръскам.

— Брайън, недей! — изпищя брат му и се разплака. — Не ставай глупав! Плашиш ме!

— Искам да ми обещаеш нещо — каза Брайън.

Беше си събул маратонките и чорапите и сега промушваше палеца на крака си около спусъка.

Шон усети, че гащите му станаха топли и влажни. Никога през живота си не бе изпитвал такъв страх.

— Брайън, моля те! Мооля теее!

— Искам да ми обещаеш, че никога няма да стъпваш в новия магазин — каза той. — Чуваш ли ме?

Детето пристъпи напред. Палецът на брат му се стегна около спусъка.

— Не! — изпищя Шон и веднага се върна назад. — Искам Да кажа, да! Да!

Като го видя, че отстъпва, Брайън освободи спусъка.

— Обещаваш ли ми?