Неизживени спомени

ако то умре, й беше още по-противна.

Щеше да изпълни обещанието си към Гонт, а после щеше да прекъсне всякаква връзка с Алън Пангборн (защо ли да изобщо бе започнала?) и щеше да запази миналото за себе си.

В края на краищата, какво толкова?

2

Лопатата беше точно там, където той й бе казал да я потърси. Хвана лъскавата, изгладена от употреба дръжка и изведнъж от непрогледния мрак в дъното на обора се разнесе глухо ръмжене. Сякаш побеснелият санбернар, който бе убил Големия Джордж Банерман и бе причинил смъртта на Тад Трентън, отново се бе върнал, по-кръвожаден от всякога. Тръпки полазиха жената и тя бързо напусна обора. Дворът не можеше да се нарече приятен — не и с тази къща, която безмълвно се втренчваше в нея — но определено изглеждаше по-безопасен.

„Какво правя тук?“ — попита печално съвестта й.

Отговори гласът на леля Еви:

„Превръщаш се в дух. Ето, това правиш.“

Поли затвори очи.

— Престани! — прошепна тя ядосано. — Просто престани!

„Точно така — обади се Лийлънд Гонт. — Освен това какво пък толкова? Някаква си безобидна шега! А ако последиците й се окажат пагубни — нещо, в което се съмнявам, но нека поразмишляваме малко — чия ще е вината?“

— На Алън — прошепна. Очите й неспокойно се стрелкаха в орбитите си, ръцете й притеснено чоплеха нещото между гърдите й. — Ако беше тук, за да си поговорим… ако не ме беше отчуждил от себе си с тия задкулисни игри и с желанието си да се рови в неща, дето не са негова работа…

Тънкият, нежен гласец на съвестта отново понечи да каже нещо, но Лийлънд Гонт го прекъсна, преди да произнесе и дума.

— Точно така — каза той. — А що се отнася до това, какво правиш тук, Поли, отговорът е съвсем прост: плащаш. И толкоз. Всички това правите. Не става дума за никакви духове. Помни едно — основният принцип на търговията гласи: щом си платиш за нещо, то ти принадлежи. Нали не си очаквала, че нещо толкова незаменимо ще ти струва евтино? Когато се разплатим, то ще бъде твое. А сега какво смяташ да правиш: да стоиш цял ден тук и да слушаш тези стари, уплашени гласове или да свършиш онова, за което си дошла?

Поли отново отвори очи. Амулетът висеше неподвижно в края на верижката си. Ако изобщо се бе движил някога — нещо, в което тя не беше съвсем сигурна — то вече беше спрял. Къщата си беше просто къща, празна и изоставена, занемарена, белязана от годините и времето. Прозорците не бяха очи, а просто отвори, останали без стъкла благодарение на някой немирник с прашка. А ръмженето в обора — което вече се съмняваше, че е чула — бе просто скърцане на стари летви, нагрети от неестествено горещото октомврийско слънце.

Родителите й бяха мъртви. Сладкото й малко момченце беше мъртво. И кучето, което бе вилняло в същия този двор преди единайсет години, и то беше мъртво.

Никой от тях не беше се превърнал в дух.

— Дори и аз — каза Поли и тръгна покрай обора.

3

„Когато минеш зад обора — бе казал господин Гонт, — ще видиш останките на старо ремарке.“

Наистина го видя: разнебитен метален корпус, почти замаскиран от ръжда и късни слънчогледи.

„Отляво на ремаркето ще видиш голям, плосък камък.“

Намери го лесно. Беше голям колкото тротоарна плочка.

„Премести камъка и копай. На около шейсет сантиметра ще намериш метална кутия от бисквити.“

Тя отмести камъка и започна да копае. След по-малко от пет минути върхът на лопатата удари в тенекиената кутия. Поли захвърли инструмента и разрови с ръце рохката пръст. Минута по-късно вече държеше кутията. Беше ръждясала, но здрава. Изгнилият етикет падна и на гърба му се видя талон за томбола, изтекъл още през 1969, и рецепта за ананасов сладкиш, чиито съставки почти не се четяха от мухъл. Поли напъна капака и го отвори: Въздухът, който летя отвътре, я накара да извърне отвратено глава. Онзи гласец за пореден път понечи да я попита какво прави там, но тя бързо го заглуши.

Погледна в кутията и видя онова, което й бе казал господин Гонт: пакет облигации „Голд Бонд“ и няколко избелели снимки на жена, която прави секс с мъжко коли.

Изпразни кутията, напъха съдържанието в задния си джоб и небрежно обърса ръце в дънките си.

„При първа възможност, ще се измия“ — обеща си тя. Допирът до тези боклуци, престояли под земята толкова време, я караше да се чувства мръсна.

В другия й джоб имаше запечатан плик с надпис:

„ПОСЛАНИЕ ДО НЕУСТРАШИМИЯ ИМАНЯР“.

Извади го, сложи го в кутията и затвори капака. После пусна кутията в дупката и на бърза ръка нахвърли пръст отгоре.

Единственото, за което мислеше, бе как час по-скоро да се махне оттам.

Захвърли лопатата в треволяка — нямаше намерение да се връща в обора, колкото и безобидно да бе обяснението за звуците, които бе чула там — и бързо си тръгна.

Когато стигна до колата, най-напред отвори дясната врата, а после и жабката. Разрови се в хартийките вътре, докато накрая намери стар кибрит. Костваше й неимоверни усилия да запали едно нищо и никакво пламъче. Болката в ръцете й бе почти напълно изчезнала, но пръстите й така неудържимо трепереха, че първите три клечки отидоха нахалост.

Когато четвъртата най-после пламна, пламъкът почти не се виждаше на яркото следобедно слънце. Тя извади сплъстения пакет облигации и снимки от джоба си и подложи кибритената клечка под него. Когато хартийките пламнаха, захвърли клечката и ги наведе надолу да се разгорят. Жената на снимките беше недохранена и безцветна. Кучето изглеждаше краставо и тъпо. Беше удоволствие да ги гледа човек как се гърчат в пламъците. Когато огънят стигна почти до пръстите й, Поли хвърли горящия пакет в прахоляка, където друга жена бе пребила до смърт друго куче с бейзболна бухалка.

Пламъците лумнаха. Малката купчина снимки и облигации скоро се превърна в черна пепел. Огънят се задави, угасна и… в същия миг внезапен вятър раздвижи застиналия въздух, разпръсвайки наоколо черни снежинки от пепел. Те се извисиха нагоре във вихър, който Поли проследи с огромни, уплашени очи. Откъде, за Бога, се появи тоя зловещ вятър?

„Хайде, стига! Престани да се държиш като…“

Изведнъж онова злокобно ръмжене, глухо и ритмично като тътена на далечна моторница, отново се разнесе от горещата, тъмна паст на обора. Не си въобразяваше. Не беше и скърцане на стари дъски. Беше куче.

Погледна уплашено към обора и видя две огненочервени очи, които се взираха в нея от мрака.

Бързо заобиколи колата, блъскайки се в бронята от паника, влезе вътре, затвори прозорците, заключи вратите и завъртя ключа на стартера. Двигателят изкиха, но… не запали.

„Никой не знае къде съм — осъзна тя. — Никой освен господин Гонт… а той няма да каже нито дума.“

В един момент се видя, уловена в капан, точно както Дона Трентън и нейния малък син. После двигателят изръмжа и тя така изхвърча назад, че едва не вкара колата в канавката от другата страна на пътя. Включи на първа и полетя към града.

Съвсем беше забравила да измие ръцете си.