Неизживени спомени

— Благодаря — отвърна тя поуспокоена. — Много с радвам, че ви се е понравил. Но идеята бе изцяло на Пол Тя е най-милата жена в света.

— Да — съгласи се Гонт, — сега, след като я познавам, мога напълно да го потвърдя. — Той хвърли поглед към Розали Дрейк, но тя все още оглеждаше. — Мисля, че ви дължа нещичко…

— О, не! — възропта жената, отново притеснена. — Нищо не ми дължите. Нищичко, господин Гонт.

— Моля ви, елате пак. Виждам, че имате око за цветни кристал… тъкмо ще вземете и кутията на Поли.

— Амиии… предполагам, че бих могла да отскоча през почивката — отвърна, но сякаш сама не можеше да повярва на онова, което изрекоха устните й.

— Чудесно — каза той и бързо се отдалечи, преди тя да се разколебае отново.

После отиде при момчетата и ги попита как са. Те неуверено му показаха няколко броя от „Невероятна мощ“ и Мъжете „X“ и пет минути по-късно напуснаха магазина с почти всички комикси в ръцете и радостно недоумение по лицата.

Вратата едва се бе затворила след тях, когато звънчето отново издрънча. Кора Раск и Майра Ивънс прекрачиха прага. Те огледаха наоколо с очи пъргави и блестящи, като на катерички под леска, и веднага застанаха пред витрината със снимката на Елвис. Шушукайки въодушевено, двете се наведоха над стъклото и навириха задници, по два аршина всеки.

Гонт ги гледаше усмихнат.

Вратата отново се отвори. Новодошлата бе с размерите на Кора Раск, но Кора бе дебела, а тази жена изглеждаше силна, както би ви се сторил дървар с бирен търбух. На блузата й имаше голяма бяла значка. Червените букви на нея гласяха:

ВЕЧЕР В КАЗИНОТО ПРОСТО СЕ ЗАБАВЛЯВАЙТЕ!

Лицето на жената бе сбрало цялата прелест на излъскан тиган. Косата й, невзрачно и безжизнено кафява, почти се скриваше от забрадка, завързана на възел под тлъстата й брада. Тя огледа вътрешността на магазина с малките си, вдлъбнати очи, които се стрелкаха тук-там като очите на каубой, който оглежда някой бар, преди да извади пищовите и да го направи на решето, и накрая влезе.

Жените, които сновяха покрай витрините, не обърнаха внимание на новодошлата, но Нети Коб я изгледа с невероятна смесица от ужас и омраза и се отдръпна от кристалите. Движението й привлече погледа на новодошлата. Тя я погледна с подчертано презрение и надменно извърна глава.

Миг по-късно Нети вече бе напуснала магазина. Господин Гонт проследи цялата тази сценка с особен интерес.

После отиде при Розали и каза:

— Страхувам се, че госпожа Коб си тръгна без вас.

— Защо? — стресна се тя и едва тогава забеляза жената с пропагандистката значка, закачена безпардонно между гърдите й.

Подпряла ръце на огромните си хълбоци, тя разглеждаше турския килим на стената със задълбочението на студент по изкуство пред велик шедьовър.

— О! — каза Розали. — Извинете ме, но наистина трябва да тръгвам.

— Не бих казал, че се обичат — отбеляза господин Гонт.

Жената се усмихна разсеяно.

Той отново погледна към клиентката със забрадката.

— Коя е тя?

— Уилма Джърсик — намръщи се Розали. — Извинете ме… наистина трябва да настигна Нети. Не се сърдете, нервите й са много опънати.

— Разбирам — отвърна й той, изпрати я с поглед и прошепна: — На кого ли не са.

Кора Раск вече го тупаше по рамото.

— Колко искате за тази снимка на Краля? — попита тя.

Лийлънд Гонт я озари с ослепителната си усмивка и отвърна:

— Да видим… Колко мислите, че струва?

Трета глава

1

Новата търговска забележителност на Касъл Рок бе затворена вече близо два часа, когато Алън Пангборн се спусна бавно по Мейн Стрийт към сградата на Кметството, където се помещаваха кабинетът на шерифа и полицейският участък на Касъл Рок. Той седеше зад волана на единствената необозначена кола „Форд“-комби 1986. Семейната му кола. Чувстваше се унил и полупиян. Бе изпил само три бири, но го беше хванало.

Когато мина покрай „Неизживени спомени“, хвърли един поглед и подобно на Брайън Раск веднага одобри тъмнозелената тента, която се спускаше над улицата. Алън разбираше далеч по-малко от такива работи (никой от роднините му не работеше във фирмата на Дик Пери) но си помисли, че тентата наистина придава някаква класа на Мейн Стрийт, където повечето собственици на магазини просто слагаха изкуствени фасади и смятаха това за достатъчно. Все още не знаеше какво предлага новият магазин, но той му заприлича на някой от онези уютни френски ресторантчета, където човек води момичето на мечтите си, преди да го придума за леглото.

Но магазинът изхвръкна от главата му още щом го подмина. Той даде мигач две преки по-долу и зави по тясната уличка между ъгловатата тухлена сграда на Кметството и бялото здание на Комуналната служба. На входа на уличката имаше знак САМО ЗА СЛУЖЕБНИ АВТОМОБИЛИ.

Сградата на Кметството бе построена във формата на полегнало „Л“ и в ъгъла между двете крила имаше малък паркинг. На три от местата пишеше ШЕРИФ. Раздрънканото VW — костенурка на Норис Риджуик бе паркирано на едно от тях. Алън спря на съседното, угаси светлините и мотора и посегна към вратата.

Депресията, която още от Портланд кръжеше над главата като вълк около лагерен огън, изведнъж се стовари отгоре му. Той пусна дръжката и се опъна на седалката с надеждата, че ще му мине.

Беше прекарал деня в Областния съд в Портланд като свидетел на обвинението по четири дела. Областта включваше четири общини — Йорк, Къмбърленд, Оксфорд и Касъл, и от всички блюстители на реда, които служеха в тези райони, Алън Пангборн трябваше да пътува най-много. Тримата областни съдии правеха всичко възможно да насрочват делата си по едно и също време, за да може той да пътува само веднъж или два пъти месечно. Това му даваше възможност да прекарва известно време и в общината, която се бе заклел да защитава, а не само по пътищата между Касъл Рок и Портланд, но, от друга страна, след няколко дела се чувстваше като гимназист след матура. На всичкото отгоре пи и бира, но Хари Крос и Джордж Кромтън настояха да се видят и Алън не можеше да им откаже. Не че нямаше защо — няколко очевидно свързани обира бяха станали в районите им — но същинската причина бе тази, от която винаги тръгват всички беди: просто идеята му се стори добра.

А сега седеше зад волана на колата, която някога бе семейна, и сърбаше онова, което сам си бе надробил. Главата леко го наболяваше, гадеше му се, но депресията бе най-непоносима от всичко. Връщаше се отново и отново и всеки път ставаше все по-свирепа.

„Ехо!, викаше му от крепостта си вътре в главата му. Ето ме, Алън! Радвам се да те видя! Знаеш ли какво? Свърши още един тежък ден, а Ани и Тод пак са мъртви! Помниш ли онзи съботен следобед, когато Тод си разля шейка на предната седалка? Точно където сега е куфарчето ти. И ти му се скара. Не си го забравил, нали? А, забравил си! Нищо, Алън, аз съм тук, за да ти го припомня! Да ти го припомня!“

Той вдигна куфарчето си и погледна втренчено към седалката. Да, петното беше там и той наистина се бе скарал на Тод. Тод, защо си толкова несръчен!? Нещо такова, дреболия, но човек никога не би казал така на детето си, ако знае, че му остава по-малко от един месец живот.

Помисли си, че не в бирата е проблемът. А в колата, която така и не изчистиха като хората. Бе прекарал