невероятен чаровник.
— Какво да ти кажа — не е красавец, поне не като по филмите, но има страхотни кафяви очи. Озаряват цялото му лице!
— Внимавай, скъпа — изръмжа Алън. — Започвам да ревнувам.
— Не се притеснявай — засмя се тя. — Всъщност има и още нещо.
— Е?
— Розали разправя, че Уилма Джърсик дошла в магазина, докато Нети била там.
— Станало ли е нещо? Сджафкали ли са се?
— Не, Нети я погледнала изпод око, онази свила устни и тя се изнизала от магазина. Уилма Джърсик обаждала ли ти се е за кучето на Нети напоследък?
— Не — отвърна Алън. — Няма защо. На няколко пъти минавам покрай къщата на Нети след десет и половина, но не се чува лай. Кутретата винаги джафкат, докато свикнат, Поли. Кученцето вече поотрасна, пък и стопанката му е добра. Нети може да не е от най-богатите, но се грижи за кучето. Как му беше името?
— Райдър.
— Е, Райдър вече е спокоен и Уилма Джърсик ще трябва да си търси друг повод за разправии. Сигурен съм, че веднага ще намери. Жени като нея винаги намират за какво да се заяждат. Всъщност проблемът изобщо не е в кучето Никой друг от квартала не се е оплаквал от него. Проблемът е в стопанката. Уилма има нюх към уязвимите, а около Нети Коб има какво да се надуши.
— Да… — мрачно и замислено отвърна Поли. — Знаеш ли, че Уилма се обадила една вечер на Нети и й казала, че ако не накара кучето да млъкне, щяла да дойде и да му пререже гърлото?
— Е, знам, че Нети ти е казала така. Разбирам, че Уилма здравата я е уплашила, но знам също, че и Нети е имала… известни проблеми. Не искам да кажа, че Уилма Джърсик не е способна да направи такова нещо, но не е изключено Нети просто да си го е въобразила.
Че Нети бе имала „известни проблеми“ бе твърде меко казано, но едва ли имаше нужда от по-силни думи — и двамата знаеха за какво става дума. След като преживя години на ад с един изверг, който я унижаваше по всякакъв начин, по който мъж може да унижава жена, тя заби двурога вилица в гърлото на съпруга си, докато спеше.
След трагедията Нети прекара пет години в „Джунипър Хил“, санаториум за душевно болни край Огъста, и работата й при Поли бе част от лечението. Алън смяташе, че тя едва ли е могла да попадне в по- подходяща среда, а все по-доброто й душевно състояние непрекъснато потвърждаваше мнението му. Преди две години жената си бе устроила собствен дом на Форд Стрийт, на шест преки от центъра.
— Нети наистина си има проблеми — съгласи се Поли, — но отношението й към господин Гонт е направо невероятно. Беше толкова въодушевена!
— Трябва да се видя с този човек — отвърна Алън.
— Да, и ми кажи какво мислиш. И обърни внимание на очите! Страхотни са.
— Съмнявам се, че ще предизвикат чак такова възхищение и у мен — засегна се той.
Поли отново се разсмя, но този път смехът й му се стори малко пресилен.
— Опитай се да поспиш малко.
— Ще опитам. Благодаря ти, че се обади, Алън.
— Няма защо… Обичам те, красавице.
— Аз също, Алън. Лека нощ.
— Лека нощ.
Той затвори телефона, изви настолната лампа така, че да хвърля кръг светлина на стената, сложи крака на бюрото и сви длани като за молитва. После изпъна показалците си и на стената се появи зайче с щръкнали уши. Алън пъхна палци между изпънатите си пръсти и зайчето размърда носле. После заподскача по светлата полянка, скри се и се върна като слон с дълъг навирен хобот. Ръцете на Алън се движеха ловко и с лекота. Той почти не забелязваше животните, които пръстите му създаваха.
Мислеше си за Поли — Поли и нейните болни ръце. Какво да направи, за да й помогне?
Ако беше само въпрос на пари, той щеше да я настани в клиниката „Майо“ още на следващия ден. Щеше да го направи дори ако трябваше да я завърже в усмирителна риза и да я натъпче с успокоителни, за да я закара дотам.
Но не беше въпрос на пари. Лекуването на хроничен артрит с ултразвук все още се експериментираше. След време можеше да се окаже ефикасно колкото ваксината на Салк8 или безсмислено колкото френологията9, но сега това нямаше никакво значение. Алън не се притесняваше, че ще хвърли парите си на вятъра, но шансовете за избавление бяха едно на хиляда, а неуспехът щеше да сломи и последната надежда на Поли.
Врана, гъвкава и одухотворена като от филмче на Дисни, прелетя бавно над дипломата му от Полицейската академия в Албани. Крилата й се удължиха и тя се превърна, в праисторически птеродактил, който се стрелна към картотеката, вирнал триъгълната си глава.
Вратата се отвори. Тъжната дакелска муцуна на Норис Риджуик надникна в стаята.
— Направих го, Алън — заяви той с вид на човек, който си признава, че е убил няколко невръстни дечица.
— Браво, Норис — похвали го Алън. — Обещавам ти, че няма да пострадаш.
Норис го загледа с влажните си очи и кимна неуверено. После погледна към кръгчето светлина на стената и каза:
— Направи Бъстър.
Алън се засмя, поклати глава и посегна към лампата.
— Хайде, де — взе да се умилква Норис. — Сложих квитанция на колата му! Заслужавам. Моля те, Алън, направи го. Така ме разтоварва!
Той хвърли поглед през рамото на Норис, увери се, че в канцеларията няма никой, и сви едната ръка върху другата. На стената се появи набит мъж, който важно прекоси кръгчето светлина, клатейки дебелия си корем. Поспря да вдигне панталоните си на кръста и отново продължи въртейки надменно глава.
Мъжът се разсмя звънко и щастливо като дете. За миг смехът му натрапчиво напомни на Алън за Тод, но той бързо изби тази мисъл от главата си. За днес му стигаше.
— О, Боже, това направо ме побърква! — каза Норис през смях. — Късно си се родил, Алън. Можеше да направиш кариера в шоуто на Ед Съливан.
— Хайде — подкани го Алън. — Изчезвай.
Смеейки се, той затвори вратата зад себе си.
Алън сви ръце и на стената се появи Норис — кльощав и малко надут. Той го разходи из осветения кръг, а после угаси лампата и извади омачкания си тефтер от задния джоб. Разлисти го набързо, докато намери празна страниизр и записа
После прибра тефтерчето обратно в джоба си, помисли си, че е време да си върви, но отново запали лампата. Не след дълго сенките отново дефилираха по стената — лъвове, тигри, мечки… Като лондонска мъгла депресията се спусна над него и пропълзя в душата му с малки котешки стъпки. Вътрешният глас отново му заговори за Ани и Тод и скоро Алън Пангборн започна да го слуша. Против волята си… но с все по-голямо себеотдаване.
4
Поли лежеше на леглото си и когато свърши разговора с Алън, се обърна на една страна да затвори слушалката. Но тя се плъзна от ръката й и падна на земята. Самият апарат бавно се спусна по нощното шкафче с явното намерение да се присъедини към половинката си. Жената посегна да го хване, но удари ръката си в ръба на шкафчето. Жестока болка разкъса тънката паяжина, която обезболяващите бяха опънали върху нервите й, и пробяга като стрела към рамото. Поли прехапа устни, за да не изплаче.
Телефонът стигна края на нощното шкафче и падна на пода с отчетливо „дзън“ на звънчето вътре.
