Неизживени спомени

Наоколо се разнесе идиотският непрекъснат сигнал на централата, който звучеше като жужене на насекоми, предавано на къси вълни.

Помисли си да вдигне телефона с подобието на ръце, което сега лежеше на гърдите й, и въпреки че едва ли щеше да успее да го хване — тази вечер пръстите й изобщо не искаха да се свият, можеше поне да го придърпа към себе си, както се свири на акордеон. Ала изведнъж това й се стори безкрайно трудно. Нещо толкова просто, като да се вдигне от пода паднал телефон, бе за нея изтезание. И тя започна да плаче.

Болката вече се бе събудила напълно и отново вилнееше, превръщайки ръцете й — особено тази, която бе ударила — в язви. Тя се отпусна на леглото, вперила замъглен поглед в тавана, и заплака.

„Господи, бих дала всичко, за да се отърва от това. Всичко. Всичко!“

5

Към десет часа в една есенна делнична вечер главната улица на Касъл Рок бе пуста и безлюдна. Уличните лампи хвърляха кръгове бяла светлина по тротоара и някак си смаляваха търговските сгради, превръщайки центъра в стар декор, на който сякаш всеки момент ще се появи самота фигура с фрак и цилиндър — Фред Астер или може би Джийн Кели — и ще премине с танцувална стъпка от едната лампа до другата, пеейки за това колко нещастен може да бъде човек, когато го зареже най-прекрасното момиче и всички барове са затворени. А после от другата страна на улицата ще излезе друга фигура — Джинджър Роджърс или може би Сид Чарис — облечена във вечерна рокля. Тя ще пристъпи елегантно към Фред (или Джийн), пеейки колко самотно може да бъде едно изоставено момиче. Двамата ще се видят, ще спрат артистично, а после заедно ще затанцуват пред банката или пред „Ти шиеш и шиеш“.

Вместо това по улицата се затътри Хю Прийст.

Той далеч не приличаше нито на Фред Астер, нито на Джийн Кели, в края на улицата нямаше момиче, с което да се срещнат по романтична случайност, и най-вече той определено не танцуваше. Но пък здравата се наливаше, както бе правил от четири следобед. На този стадий обикновеното ходене си беше направо изкуство, какво остава за танците. Той вървеше бавно, придвижваше се от лампа на лампа и дългата му сянка пробягваше по витрините. От време на време се олюляваше, вперил кръвясалите си очи напред, а големият му провиснал корем издуваше потната синя фланелка, на която се мъдреше огромен комар с надпис ПТИЦАТА НА ЩАТА МЕЙН.

Боклукчийският камион на Касъл Рок, който Хю караше, беше останал на мръсния паркинг зад „Кроткия тигър“. Водачът му бе не дотам горд собственик на множество актове за пътни нарушения, а при последното, което доведе до шестмесечно лишаване от правото да шофира, онова копеле Кийтън, неговите колеги Фалертън и Самюелс и кучката Уилямс му бяха дали да разбере, че търпението им е изчерпано. Следващото нарушение щеше завинаги да го лиши от шофьорска книжка, а оттам — и от работа.

Това не накара Хю да се откаже от алкохола — нямаше сила на тази земя, която бе способна на това — но оформи главата му твърдото решение да не кара, когато е пил. Беше на петдесет и една — малко късно да смени човек работата си особено ако списъкът с пиянските прегрешения го следва като тенекия, вързана за опашката на куче. Та затова Хю се прибираше вкъщи пеша, а пътят, мамка му, беше доста дълъг. Но имаше един боклукчия, Боби Дъгъс, на когото щеше да му се наложи дълго да обяснява на сутринта, освен ако не искаше да се прибере вкъщи с по-малко зъби, отколкото е излязъл.

Когато Хю подмина ресторанта „При Нан“, започна да ръми ситен дъждец. Това далеч не подобри настроението му.

Беше попитал Боби, който всяка вечер минаваше край тях на път за вкъщи, дали ще намине през кръчмата тази вечер. Той му беше казал: „Че що не, Хюбърт“ — винаги му викаше Хюбърт, а той въобще не се казваше така и за тая работа също щяха да се разправят. При това много скоро. „Ще дода към седем, като винаги.“

И така Хю, разчитайки на транспорт, в случай че си пийне повече, се закотви в „Тигъра“ точно в четири часа. Беше се спасил от службата малко по-рано (Всъщност час и половина по-рано, но пък какво от това. Нали го нямаше Дийк Брадфорд.) и се бе довлякъл направо в кръчмата. А като стана седем часът, познай какво? Ни Боби Дъгъс, ни дявол! Стана осем, девет, девет и половина и какво? Все същото, мамка му!

А в десет без десет Хенри Бофорт, барман и съдържател на „Кроткия тигър“, покани Хю да си вдига чукалата, да си обира крушите, да вдига гълъбите — с една дума да се разкара. Той побесня. Вярно, че беше ритнал джубокса, но проклетата плоча на Родни Кроуел пак прескачаше.

— И к’во? Да си седя така и да я слушам, ли? — изрепчи се на Хенри. — Просто я махни оттам и толкоз. Ще рече, че го е хванала епилепсия човека!

— Ясно ми е, че не си си допил — отвърна му Хенри, но за днес повече не давам. Останалото ще трябва да си го вземеш от собствения хладилник.

— А ако кажа не?

— Ще викна шериф Пангборн — каза спокойно съдържателят.

Останалите клиенти на „Тигъра“, които не бяха кой знае колко в този делничен ден, наблюдаваха с интерес малката словесна схватка. Мъжете гледаха да се държат учтиво с Хю Прийст, особено когато си беше пийнал, но той не можем и да се надява, че някой ден ще спечели конкурса „Най-обичания човек в Касъл Рок“.

— Не ми се ще — продължи Хенри, — но ще го направя, Хю. Писна ми непрекъснато да ми риташ техниката.

„Що не те заритам тебе, кучи сине“ — понечи дай отвърне, но после си помисли как онова тлъсто копеле Кийтън ще му връчи уволнението, загдето е ритал задници в местната кръчма. Естествено, ако наистина се стигнеш дотам, заповедта както винаги щеше да дойде по пощата. Свине като Кийтън никога не си цапаха ръцете (и не рискуваха да си тръгнат посинени) за такива работи. Но на Хю тази мисъл му се отразяваше добре. Поохлаждаше малко страстите му. Пък и у тях наистина имаше два стека бира — един в хладилника и един на рафта.

— Добре, де — махна той. — Тръгвам. Върни ми ключовете.

За всеки случай ги беше дал на Хенри, когато седна на бара преди шест часа и осемнадесет бири.

— Тцъ.

Хенри избърса ръцете си в някакъв парцал и го погледна невъзмутимо.

— К’во значи „тцъ“?

— Значи, че си прекалено пиян да караш. Сигурен съм, че като се събудиш утре сутринта, ще го разбереш и ти.

— Слушай — подхвана Хю на ръба на търпението. — Като ти дадох проклетите ключове, си мислех, че ще има кой да ме закара. Боби Дъгъс каза, че ще мине на по бира. Да не съм виновен аз, че тоя тъпанар не дойде?

Мъжът въздъхна.

— Разбирам те напълно, но това не е мой проблем. Ако претрепеш някого, направо ще ме опандизят. Съмнявам се, че те е грижа, но аз трябва да си пазя задника, приятел. В тоя свят няма кой друг да ми го пази.

Хю усети обида, самосъжаление и странно омерзение, които избиха по повърхността на съзнанието му като някаква отвратителна течност, която се просмуква от отдавна заровен варел с токсични отпадъци. Той отмести очи от ключовете си, които висяха зад бара до табелка, на която пишеше: АКО НЕ ХАРЕСВАТЕ НАШИЯ ГРАД, ТЪРСЕТЕ РАЗПИСАНИЕТО НА ВЛАКОВЕТЕ, погледна към Хенри и с ужас установи, че е готов да се разплаче.

Съдържателят хвърли поглед през рамото му към останалите клиенти и викна:

— Ей! Има ли някой път към Касъл Хил?

Мъжете сведоха очи към масите, двама-трима изпукаха с пръсти, Чарли Фортен се понесе към тоалетната с отрепетирана походка, но никой не отговори.

— Видя ли? — възползва се Хю. — Хайде, Хенри, дай ми ключовете.

Той бавно и категорично поклати глава.

— Ако искаш пак да идваш тук и да си пиеш пиенето, ще трябва да си вървиш на стоп.

— Добре, де! — отвърна Хю като раздразнено дете, което всеки момент ще избухне в плач.

После прекоси салона с наведена глава и ръце свити в юмруци Чакаше някой да се разсмее. Почти се