надяваше на това. Тогава щеше да изпотрепе когото свари, пък майната й на работата. Но в кръчмата цареше пълна тишина, като се изключи Рийба Макентайр, която извиваше нещо за Алабама.
— Утре ела за ключовете! — провикна се Хенри след него.
Той не отвърна. С невероятно усилие се сдържа да не забие оръфаната си жълта обувка в проклетата машинка на Хенри Бофорт и излезе с наведена глава.
6
Ситният дъждец се превърна в истински дъжд и Хю си помисли, че докато стигне до къщи, сигурно от небето ще се изсипе порой. Просто такъв му беше късметът. Продължи да върви, вече без да се олюлява така често (свежият въздух го отрезвяваше), и непрекъснато шареше с поглед насам-натам. Беше изнервен и жадуваше някой да му каже макар една дума. Тази вечер това щеше да му е достатъчно. Помисли си за момчето, което се бе изпречило пред камиона му предишния ден, и изведнъж съжали, че не го размазал на улицата. Нямаше да го обвинят в нищо. По негово време децата гледаха къде вървят.
Той мина покрай мястото, където бе стоял „Емпориум Галориум“, преди да изгори, после покрай „Ти шиеш и шиеш“ и железарията на Касъл Рок и… стигна до „Неизживени спомени“. Хвърли бегъл поглед към витрината, без да се спира, и отново впери очи напред по Мейн Стрит. Оставаше му още миля и половина и може би щеше да успя да изпревари дъжда все пак.
Но изведнъж се закова. Краката му го бяха отвели пред новия магазин и той просто трябваше да се върне.
Самотна лампа над витрината хвърляше мека светлина върху трите изложени предмета. Лъчите й пробягваха към лицето на Хю и го променяха като в приказка. Изведнъж той заприлича на уморено малко момче, което отдавна е трябвало да си легне, малко момче, току-що видяло онова, което иска за Коледа, което
Този предмет бе една лисича опашка. Изведнъж отново стана 1955, той току-що бе получил книжката си и пътуваше към финала на ученическия шампионат на Уестърн Мейн — Касъл Рок срещу Грийнс Парк — с двегодишния форд-кабрио на баща си. Беше необичайно топъл ноемврийски ден. Достатъчно топъл, че да свалиш стария гюрук и да закопчаеш брезента отгоре му (особено ако си част от банда диви тийнейджъри, готови и жадни за лудории). Бяха шестима в колата. Питър Дойън беше понесъл шишенце уиски. Пери Комо въртеше радиото, Хю Прийст седеше гордо зад белия волан, а на антената се вееше дълга, луксозна лисича опашка, точно като тази, която виждаше сега във витрината.
Той си спомни как бе гледал тази развята лисича опашка и си бе казвал, че един ден, когато си купи собствена кола, ще сложи точно такава опашка на антената.
Спомни си, че отказа да пие от шишето, когато му дойде редът. Караше, а човек не пие, когато кара, защото е отговорен за живота на останалите.
Спомни си и още нещо: увереността, че в онзи момент изживяваше най-прекрасния час от най- прекрасния ден в своя живот.
Споменът го учуди и нарани с яснотата и почти осезаемата си жизненост — димният аромат на запалени листа, ноемврийското слънце, което проблясва в огледалата. А сега, като гледаше лисичата опашка във витрината на „Неизживени спомени“, Хю изведнъж осъзна, че това наистина е бил най-прекрасният ден от живота му. Един от последните дни, преди алкохолът да го оплете здраво в лепкавата си, жилава паяжина и да го превърне в изопачено подобие на цар Мидас10 — всичко, до което се бе докосвал оттогава, неизменно се превръщаше в боклук.
Мисълта бе по своему омайваща.
Възможни ли са такива неща?
За миг тази възможност едновременно го уплаши и въодушеви, като затворник, осъден до живот, който вижда ключ, забравен в ключалката на килията му от разсеян надзирател. За миг той почти се видя как го прави, как получава бяла точка, после червена, синя, как става все по-трезвен с всеки изминат ден, с всеки изминат месец. Край на „Кроткия тигър“. Лошо. Но край и на ужаса, че при раздаване на заплатите ще му дадат и заповедта за уволнение заедно с чека. А това съвсем не беше лошо.
В този миг, застанал пред витрината на „Неизживени спомени“, вперил поглед в лисичата опашка, Хю виждаше бъдеще. За пръв път от години насам той виждаше бъдеще и тази красива оранжева опашка с пухкавия си бял връх се вееше в него като бойно знаме.
И тогава действителността се върна с трясък. А действителността миришеше на дъжд, на влага и мръсни дрехи. Нямаше да има лисича опашка за него, нито срещи на Анонимните алкохолици, нито точки, нито бъдеще. Той беше на
И все пак, ако магазинът работеше, той щеше да надникне в него. Естествено, че щеше да го направи. Щеше да влезе и да попита колко струва лисичата опашка на витрината. Но часът беше десет, магазините на Мейн Стрийт бяха залостени като банков трезор, а когато се събудеше утре, чувствайки се сякаш някой е забил ледена висулка между очите му, Хю щеше да е забравил красивата лисича опашка и нейният яркоръждив цвят.
Ала той не си тръгна. Остана пред витрината още миг, прокара мръсни, мазолести пръсти по стъклото като дете пред магазин за играчки и в ъгълчетата на устните му заигра усмивка. Тя беше нежна и изглеждаше съвсем не на място върху лицето на Хю.
Някъде на Касъл Вю изръмжа кола, звукът разцепи влажния въздух като стрелба и изтръгна Хю от унеса.
Той извърна лице от витрината и отново впери поглед по пътя към къщи — ако изобщо можеше да се нарече къща двустайната дървена барака, в която живееше. Докато минаваше под тентата, той погледна към вратата и… отново се закова.
Табелката там естествено гласеше:
Като насън Хю сложи ръка на дръжката и завъртя. Вратата без усилие се отвори. Малко сребърно звънче дрънна отгоре, а звънът му се чу сякаш от безкрая.
В средата на магазина стоеше мъж. Той избърсваше праха по една витрина с четка с пера и си тананикаше. Когато чу звънчето, се обърна към Хю. Не изглеждаше ни най-малко учуден от това, че вижда посетител в десет и десет вечерта в делничен ден. Единственото нещо у този мъж, което направи впечатление на Хю в тези първи секунди, бяха очите му — черни като на индиец.
— Забравил си да обърнеш табелката, приятел — чу се да казва.
— Не съвсем — отвърна учтиво мъжът. — Не мога да спя добре и понякога ми е приятно да работя до късно. Човек не знае кога някой, като вас например, може да се отбие… и да си хареса нещо. Ще влезете ли да разгледате?
Хю Прийст влезе и затвори вратата след себе си.
