Неизживени спомени

7

— Има една лисича опашка… — подхвана Хю, Но се наложи да спре и да прочисти гърлото си, защото думите му прозвучаха като дрезгаво, нечленоразделно мънкане. — Има една лисича опашка на витрината.

— Да — каза собственикът. — Хубава е, нали?

Той държеше четката пред себе си и индийско черните очи го гледаха с нескрит интерес зад букета от пера. Хю не виждаше устните му, но почти беше сигурен, че мъжът се усмихва. Обикновено се чувстваше неловко, когато му се усмихваха — особено хора, които не познаваше. Избиваше го на бой. Тази вечер обаче това изобщо не го подразни. Може би защото още беше полупиян.

— Хубава е — съгласи се той. — Баща ми имаше такава едно време, когато бях дете. Много хора в този гнусен град не вярват, че някога съм бил дете, но бях. Както всички.

— Разбира се.

Очите на мъжа останаха приковани в Хю и странно, но всеки миг като че ли се уголемяваха. Той просто не можеше да откъсне поглед от тях. Прекаленото вглеждане беше второто нещо, което обикновено го изнервяше, но тази вечер и то не му направи впечатление.

— Навремето смятах тази лисича опашка за най-готиното нещо на света.

— Разбира се.

— Готино — така му казвахме тогава. Нямаше ги тия „убиец“ и „трепач“, дето въобще не разбирам какво значат! А вие?

Собственикът на „Неизживени спомени“ не отговори. Просто стоеше и го гледаше с черните си индийски очи зад перата на четката.

— Както и да е, искам да я купя. Ще ми я продадете ли?

— Разбира се — каза за трети път Лийлънд Гонт.

Хю усети облекчение и внезапно завладяващо щастие. Изведнъж се почувства сигурен, че всичко ще бъде наред. Всичко! Това беше направо ненормално, като се има пред вид, че дължеше пари на почти всеки в Касъл Рок и трите съседни града, че от шест месеца насам непрекъснато беше на ръба да изгуби работата си, че буикът му вървеше само благодарение на Божията милост. Но беше и неоспоримо.

— Колко? — попита той и изведнъж се уплаши, че няма да може да си позволи нещо толкова красиво.

Ами ако не му стигнеха парите? Или още по-зле, ако ги намереше отнякъде утре или вдругиден, а се окажеше, че опашката вече е продадена?

— Ами зависи.

— Зависи? От какво зависи?

— От това колко бихте платили за нея.

Като насън Хю извади омачкания портфейл от задния си джоб.

— Прибери това, Хю!

Споменах ли как се казвам?

Не си спомни, но прибра портфейла.

— Обърни си джобовете. Ето тук, на този щанд.

Той започна да изважда съдържанието на джобовете си — ножче, цигари, „Зиппо“11, долар и петдесет на полепнали с тютюн монети.

Мъжът се наведе и разгледа купчинката.

— Добре — отбеляза той и прокара перата по скромното имущество.

Когато свърши, ножчето, запалката и цигарите бяха на местата си, но парите ги нямаше.

Хю наблюдаваше всичко това без изненада. Той стоеше безмълвен като играчка с изтощени батерии, а високият мъж отиде до витрината, взе лисичата опашка и я остави на щанда до изваденото от джоба.

Бавно и съсредоточено Хю вдигна ръка и погали козината. Беше хладна и гъста и заискри от статично електричество. Допирът с нея бе като допир с ясна есенна нощ.

— Хубава е, а? — каза високият мъж.

— Наистина… — отвърна отнесено и понечи да вземе опашката.

— Не! Недей! — спря го рязко мъжът.

Хю веднага дръпна ръката си и погледна към господин Гонт с неистова болка.

— Още не сме се спазарили.

— Не сме — съгласи се Хю.

„Аз съм хипнотизиран — помисли си. — Проклет да съм ако този човек не ме е хипнотизирал.“

Но това нямаше значение. Всъщност дори беше… приятно.

Посегна към портфейла си отново, движейки се бавно, като под вода.

— Остави това, глупако — каза ядосано собственикът и захвърли перата.

Хю веднага се подчини.

— Защо толкова много хора смятат, че всички решения се намират в портфейлите им? — попита нервно мъжът.

— Не знам — отвърна Хю. Никога не се бе замислял за това преди. — Наистина е малко глупаво.

— По-лошо! — викна Гонт. Гласът му бе станал заядлив и треперещ, като на човек, или много уморен, или много ядосан. Беше уморен — денят бе дълъг и изнурителен. Беше свършил много неща, но работата едва започваше. — Много по-лошо! Направо престъпно! Знаеш ли какво, Хю! Светът е пълен с петимни хора, които не разбират, че всичко, всичко се продава… стига да си готов да заплатиш подходящата цена. Иначе знаят да го повтарят като папагали, колкото да се перчат със здравословния си непукизъм. Да, ама не повтарянето му е майката.

— Не! — съгласи се механично Хю.

— За нещата, от които хората наистина се нуждаят, Хю, парите не са решение. И най-дебелият портфейл в този град не струва колкото потта от челото на един работник. Ами душите? Ако бях взимал по една монета всеки път, когато чуя някой да казва: „Бих продал душата си за това и това“, щях да си купя Емпайър Стейт Билдинг, Хю!

Той се наведе напред и устните му се отдръпнаха от неравните му зъби в зловеща усмивка.

— Кажи ми, Хю, за какво, по дяволите, може да ми послужи твоята душа?

— Най-вероятно за нищо — отвърна той и гласът му прозвуча далечен, сякаш идваше от дълбините на тъмна пещера. — Не мисля, че е във форма напоследък.

Господин Гонт изведнъж се успокои.

— Стига лъжи и полуистини! Познаваш ли една жена на име Нети Коб?

— Лудата Нети? Всички в града я знаят. Тя уби мъжа си.

— Да, така разправят. Сега ме чуй, Хю. Слушай ме много внимателно. А после можеш да вземеш лисичата опашка и да си вървиш у дома.

Хю Прийст слушаше.

Навън вече валеше като из ведро. Беше се появил и вятър.

8

„Брайън! — извика мис Ратклиф. — Защо, Брайън Раск! Не съм очаквала това от теб! Ела тук! Веднага!“

Той седеше на последния чин в подземната стая, където се провеждаха часовете по изговор и ако се съдеше по гласа на мис Ратклиф, бе направил нещо непростимо. Не съзнаваше какво точно, докато не се изправи. Едва тогава разбра, че е съвсем гол. Обзе го срам, но същевременно му стана и забавно. Когато погледна надолу към пениса си и го видя да се надига, изведнъж почувства и страх, и въодушевление.

— Казах да дойдеш веднага!