Заедно с тях от шишенцето се посипа бяла пепел и той изведнъж се замисли защо простият аспирин винаги се троши повече от марковия, а после — дали не полудява.
— О, Алън, имам още два формуляра да попълвам и…
— Спокойно — прекъсна го той и измъкна хартиена чашка от машината за вода. — Искам само да прекосиш стаята и да отвориш вратата, през която току-що влязох.
— К’во?
— Само не си забравяй кочана с квитанциите — допълни Алън и глътна аспирините.
Норис Риджуик веднага се притесни.
— Твоят е тук на масата, до куфарчето.
— Знам. И ще си остане там, поне тази вечер — отсече колегата му.
Норис дълго се взира в него и накрая попита:
— Бъстър?
— Бъстър — кимна Алън. — Пак е паркирал на мястото за инвалиди. Онзи ден го предупредих за последен път.
Главният градски съветник на Касъл Рок Данфърд Кийтън III беше „Бъстър“ за всички, които го познаваха, но… служителите в кметството, които имаха желание да останат на работа, внимаваха да му викат Дан или господин Кийтън, когато можеше да ги чуе. Само Алън, който бе избран с гласуване, смееше да го нарича Бъстър, но дори той си бе позволил да го направи само два пъти, и то в изблик на гняв. Всъщност това със сигурност щеше да се случи пак. Дан „Бъстър“ Кийтън беше човек, който много лесно можеше да вбеси Алън Пангборн.
— Стига, де! — възмути се Норис. — Ще го направиш ти, нали, Алън?
— Не мога. Другата седмица съветниците ще одобряват бюджета.
— Но той вече ме мрази — простена мъжът. — Сто на сто.
— Бъстър мрази всички, с изключение на жена си и майка си, макар за първата да не съм съвсем сигурен. Предупредих го поне десет пъти през последния месец да не паркира на единственото ни място за инвалиди и сега не смятам да плюя на думите си.
— Да, ама аз ще плюя на работата си. Това е направо подло, Алън!
— Спокойно. Ти иди му сложи квитанция на предното стъкло, пък той утре ще дойде при мен. Ще ми нареди да те уволня…
Норис въздъхна отчаяно.
— … и аз ще откажа. После ще ми каже да скъсам квитанцията, но ще откажа и това. А към обяд, когато вече ще се е разпенил от яд, ще склоня. Така като се явя на заседанието, той има да ми връща услуга.
— Да, а на мен какво ще има да ми връща?
— Норис, искаш ли нов радар или не?
— Ами-и-и…
— А факс? Карам ги да купят факс от две години насам.
—
— Е, щом е така… — склони най-после Норис и посегна към кочана си с мъчителна неохота.
— Браво! — похвали го Алън със сърдечност, която не почувства. — Аз съм си в кабинета.
3
Той затвори вратата и набра номера на Поли.
— Ало? — дочу се гласът й и Алън веднага осъзна, че няма да й каже за депресията, която така коварно го бе завладяла. Тази вечер тя си имаше достатъчно проблеми. Стигаше му един неин звук, за да го разбере — лепкавото „л“ в нейното „ало“. То бе сигурен знак, че е взимала перкодан (може би дори повече от един), а тя взимаше перкодан само когато болката станеше наистина непоносима. Макар Поли никога да не го бе споделяла, Алън съзнаваше, че тя живее в ужас от деня, в който обезболяващите щяха да престанат да действат.
— Как си, красавице? — попита той и сложи длан на челото си.
Аспиринът, изглежда, не беше в състояние да се справи с главоболието му.
„Може би трябва да я помоля за един перкодан“ — помисли си той.
— Добре — отвърна тя. Говореше внимателно, пристъпваше от дума на дума, както госпожица стъпва от камъче на камъче, за да прекоси поток. — А ти? Звучиш ми уморено.
— Адвокатите винаги ме изтощават. — Той отхвърли идеята да я навести. Тя щеше да каже: „Разбира се, Алън“ и наистина щеше да се радва да го види — както и той нея — но срещата им само щеше още повече да я затормози. — Мисля да се прибера и да си легна. Имаш ли нещо против да не идвам днес?
— Не, скъпи. Всъщност дори ще е по-добре да не минаваш.
— Зле ли е днес?
— По-зле — отвърна тя внимателно.
— Не това попитах.
— Понася се.
„По гласа ти личи, че лъжеш, миличка“ — помисли си той.
— Добре. А какво става с онази ултразвукова терапия, за която ми спомена? Откри ли нещо?
— Ами, би било чудесно, ако можех да си позволя един месец в клиниката „Майо“, но уви! И не ми казвай, че ти ще поемеш разходите — прекалено съм уморена, за да спорим.
— Бях останал с впечатление, че става дума за болницата в Бостън…
— Там — догодина. Ще правят клиника за ултразвукова терапия. Евентуално.
Настъпи тишина и той тъкмо смяташе да й каже „довиждане“, когато тя отново проговори. Този път гласът й бе по-жизнен.
— Отбих се в новия магазин тази сутрин. Помолих Нети да направи кейк и го занесох. Абсолютен прецедент, разбира се. И децата знаят, че в такива случаи не се нося сладкиши.
— Е, и как е магазинът? Какво предлага?
— От всичко по малко. Ако трябва да измисля определение, бих казала, че е нещо средно между антиквариат и колекционерски магазин, но наистина не подлежи на описание. Трябва да го видиш.
— Запозна ли се със собственика?
— Господин Лийлънд Гонт от Акрън, Охайо — отвърни Поли и Алън съвсем ясно долови усмивка в гласа й. — За местните хитруши той ще бъде гвоздеят на програмата тази година.
— А на теб как ти се стори?
Усмивката в гласа й стана още по-забележима.
— Ами, какво да ти кажа, Алън… Ако трябва да бъда откровена, аз те обичам и се надявам, че и ти мен, но…
— И аз теб — вметна той.
Аспиринът на Норис Риджуик едва ли беше способен на чудеса, но главоболието му постепенно отминаваше.
— … но като го видях и на мен ми се разтуптя сърцето. А да ти разправям как изглеждаха Нети и Розали, като се върнаха.
—
— Да, но Розали я накарала да отиде с нея — нали знаеш, бедната сърничка не смее да ходи никъде сама — и като се върнаха, питах Нети какво й е мнението за господин Гонт. Алън, бозавите й очички направо светнаха! „Той има кристали! — вика ми. — Прекрасни цветни кристали! Дори ме покани утре да ми покаже още от тях!“ От четири години насам за първи път я чувам да приказва толкова. „Много мило от негова страна, нали Нети? — казвам й. А тя: — О, да, и знаеш ли какво?“ Попитах какво, естествено, и Нети прошепна:
Алън гръмко и сърдечно се разсмя.
— Щом Нети иска да отиде при него без бавачка, трябва да хвърля едно око на тоз човек. Ще да е
