Неизживени спомени

Той тръгна бавно към дъската, а останалите — Сали Майерс, Дони Франкъл, Нони Мартин и малоумният Слоупи Дод — започнаха да се кискат зад гърба му.

Учителката стоеше пред катедрата с ръце на хълбоците, с блеснали очи и облак ръждиво- руса коса, която се рееше около главата й като ореол.

— Ти си лошо момче, Брайън. Много лошо!

Той наведе засрамено глава, а пенисът му вирна своята. Е, поне една част от тялото му съвсем не се притесняваше от лошотията си. Напротив, ЖАДУВАШЕ да бъде лоша.

Тя сложи парче тебешир в ръката му и Брайън се наелектризира при допира.

— Сега — подхвана строго мис Ратклиф — напиши петстотин пъти на дъската: ЩЕ ИЗПЛАТЯ СНИМКАТА НА САНДИ КОУФАКС ДОКРАЙ.

— Да, мис Ратклиф.

Започна да пише изправен на пръсти, за да достига горния край на дъската, усещайки топли талази по голите си бедра. Тъкмо бе изписал: ЩЕ ИЗПЛАТЯ СНИМКАТА, когато почувства меката, нежна ръка на мис Ратклиф да обгръща втвърдения му пенис и бавно да го гали. За миг си помисли, че ще припадне — удоволствието беше неописуемо.

— Продължавай да пишеш — нареди зад гърба му, — а аз ще продължавам да правя това.

— М-мис Р-р-ратклиф, а у-у-роците п-п-по изговор! — попита Слоупи Дод.

— Млъкни или ще те прегазя на паркинга, Слоупи — отвърна учителката. — Направо ще те размажа, малкия.

Докато говореше, тя непрекъснато галеше члена на Брайън. Момчето вече стенеше. Съзнаваше, че това е грешно, но беше толкова хубаво. Просто страхотно. Точно от такова нещо имаше нужда. Точно от това.

Той бавно се извърна. Зад него не стоеше мис Ратклиф, а Уилма Джърсик с огромното си бледо и кръгло лице, с хлътналите си кафяви очи, които приличаха на две стафиди, боднати в бухнало тесто.

— Той ще си я вземе, ако не я платиш — каза Уилма. — И не само това, малкия. Ще те…

9

Брайън Раск се събуди с такъв скок, че едва не падна от леглото. Тялото му лепнеше от пот, сърцето му удряше като парен чук, а пенисът му бе малка, изсъхнала съчка в пижамата му.

Той се изправи разтреперан. Първото, което му мина през главата, бе да отвори уста и да изпищи за майка си, както бе правил като дете, когато го спохождаха кошмари. Но после осъзна, че вече не беше малък, беше на единадесет, пък и такъв сън едва ли можеше да се разкаже на една майка.

Отпусна се в леглото и впери ококорени очи в тъмнината. После погледна към часовника на масичката до него и видя, че току-що е минало полунощ. Чуваше поройния дъжд, който плющеше по прозорците на спалнята, блъскан от свиреп, виещ вятър. Звучеше почти като градушка.

Снимката ми. Снимката на Санди Коуфакс е изчезнала.

Не беше. Съзнаваше, че не може да изчезне просто така, но знаеше и че няма да може да заспи, преди да се увери, че е на мястото си — в класьора, където събираше нарастващата си колекция. Беше проверил веднъж, преди да тръгне на училище вчера, втори път — когато се върна вкъщи, а вечерта, след вечеря, се бе измъкнал от игра, за да я провери за трети път. Накрая, преди да се пъхне в леглото и да загаси лампата, отново бе погледнал в класьора. Разбираше, че това постепенно се бе превърнало в нещо като мания за него, но разбирането не променяше нещата.

Той стана от леглото, без да обръща внимание на студа, който накара кожата му да настръхне и членът му да клюмне. Напусна потния отпечатък, който трескавото му тяло бе оставило върху чаршафа, и тихо пристъпи към шкафчето си. Големият класьор лежеше отгоре в облак бяла светлина, хвърляна от уличната лампа навън.

Той го взе, отвори го с треперещи пръсти и бързо запрелиства страниците от прозрачна пластмаса. Подмина набързо Мел Парнъл, Уитни Форд и Уорън Спаан — съкровища, с които навремето се бе гордял, и когато стигна все още празните страници в края на класьора, без да види Санди Коуфакс, за миг го обзе паника. После осъзна, че в бързината е прелистил няколко страници наведнъж и отново започна да разлиства. Да! Ето го! Това тясно лице, тези леко усмихнати, въодушевени очи, които гледаха изпод козирката на шапката.

На моя добър приятел Брайън, с най-сърдечни пожелания. Санди Коуфакс.

Пръстите му пропълзяха по наклонените букви на посвещението. Устните му се размърдаха. Той отново се почувства спокоен… или почти спокоен. Снимката всъщност още не беше напълно негова. Течеше нещо като… пробен период. Трябваше да направи нещо, преди да я притежава изцяло. Брайън не беше съвсем сигурен какво точно, но знаеше, че то има нещо общо със съня, който току-що го бе събудил и че ще разбере, когато часът

(утре или може би още днес?)

настъпи.

Той затвори класьора със старателно изписания надпис КОЛЕКЦИЯ НА БРАЙЪН — ДА НЕ СЕ ПИПА!, остави го върху шкафчето и се върна в леглото.

Имаше само едно неприятно нещо в това да притежава снимката на Санди Коуфакс. Искаше да я покаже на баща си още веднага. На връщане от „Неизживени спомени“ си бе представял как точно ще му каже за нея.

Брайън, старателно прикривайки вълнението си: „Ей, тате, купих си една 56-ица от повия магазин. Искаш ли да я видиш?“

Баща му щеше да каже „добре“ без особен интерес, щеше да тръгне с Брайън към стаята му просто колкото да не го обиди, но как щяха да светнат очите му, когато видеше на какво е попаднал синът му!

Е, да, той наистина щеше да се учуди и зарадва. Може би дори щеше да потупа доволно Брайън по гърба.

А после?

После щяха да започнат въпросите, а точно в това беше какво? Проблемът. Баща му най-напред щеше да попита откъде е купил находката, после щеше да се поинтересува откъде има пари за снимка, която е: а) рядка, б) в отлично състояние, в) с автограф. Отпечатаният подпис на снимката гласеше Санфърд Коуфакс, което беше истинското име на знаменития бейзболен питчър Автографът обаче беше на Санди Коуфакс, а в чудатия и понякога твърде разточителен свят на колекционерите на бейзболни снимки това означаваше пазарна цена сто и петдесет долара.

Мислено Брайън разигра единствения възможен отговор:

— Взех я от новия магазин, тате. „Неизживени спомени“. Човекът ми я продаде с НЕВЕРОЯТНА отстъпка… каза, че хората щели да се заинтригуват от магазина, ако знаят, че цените му са ниски.

Дотук всичко изглеждаше нормално, но дори дете, което все още влиза с намаление в киното, би разбрало, че обяснението няма да мине. Когато станеше дума за отстъпки, хората винаги проявяваха интерес. Особен интерес.

— Така ли? Колко ти намали? Тридесет процента? Четиридесет? На половин цена ли ти я даде? Но това прави шестдесет или седемдесет долара, Брайън, а на мен ми е пределно ясно, че ти нямаш толкова пари в касичката си.

— Ами-и-и… всъщност цената беше малко по-ниска, тате.

— Добре, колко?

— Ами-и-и… осемдесет и пет цента.

— Продал ти е снимка на Санди Коуфакс от 1956 с автограф и в невероятно състояние за осемдесет и пет цента!?