Неизживени спомени

Да, и точно тук щеше да стане страшно.

Какво точно Брайън не знаеше, но беше сигурен, че ще е страшно. Някак щяха да го изкарат виновен — ако не баща му, то майка му със сигурност.

Може би дори щяха да го накарат да я върне, а това той нямаше да направи за нищо на света. Тази снимка беше с посвещение. С посвещение за Брайън.

Нямаше да я върне никога.

По дяволите, дори не можа да я покаже на Стан Доусън, когато дойде да играят карти. А толкова му се искаше. Но Стан щеше да остане да спи у тях в петък вечер и Брайън можеше да си представи какво би станало, ако той каже на баща му: „Харесва ли ви снимката на Брайън, господин Раск? Страхотна е, а?“ Същото се отнасяше и за останалите му приятели. Той бе установил една от най-великите истини — много тайни, всъщност всички наистина важни тайни, не могат да бъдат споделени. Защото винаги успяват някак си да се разпространят. И то много бързо.

Изведнъж момчето осъзна, че се е озовало в странно и неприятно положение. Беше се сдобил с велика находка, а не можеше да я покаже на никого. Това трябваше да унищожи удоволствието от новата придобивка и в известен смисъл така и стана, но също му даде възможност да изпита потайното задоволство на скъперник. Той си даде сметка, че не се радва на снимката, а по-скоро злорадства за нея, и така откри друга важна истина — че злорадстването доставя странно, екзотично удоволствие. Сякаш част от неговото открито и добродушно сърце бе зазидана, а после осветена от необикновена черна светлина, която едновременно изкривяваше и подчертаваше онова, което бе останало вътре.

А от това той никога нямаше да се откаже.

Никога.

„Тогава плати снимката докрай“ — прошепна му глас от дълбините на съзнанието.

Ще си плати. Няма проблеми. Не мислеше, че нещото, което трябва да направи, е твърде прилично, но беше сигурен, че не е кой знае колко лошо. Беше просто…

„Просто един номер — обади се отново гласът и Брайън видя очите на господин Гонт — тъмносини, като море в ясен ден, и толкова успокояващи. — Един малък номер и толкоз.“

Да бе, номер! Няма проблеми.

Той се сгуши под меката си завивка, обърна се на една страна, затвори очи и веднага започна да се унася.

Докато заспиваше дълбоко, се сети за нещо. Нещо, което господин Гонт бе казал. „Местният вестник може само да се надява, че ще постигне такава върза реклама“ Само дето Брайън не можеше на никого да покаже прекрасната снимка, която си бе купил. След като той — единадесетгодишен хлапак, който нямаше достатъчно акъл да не се пречка пред Хю Прийст, когато пресича улицата, бързо стигна до този очевиден извод, как зрял и мъдър човек като господин Гонт не го беше осъзнал?

Е, може би го съзнаваше. Или пък не. Възрастните не мислят като нормалните хора, пък и снимката беше у него, нали? Лежеше в класьора му, там където й беше мястото.

Това обяснение беше съвсем задоволително и Брайън отново се отдаде на съня. Дъждът продължаваше да блъска по прозорците, а неуморният есенен вятър пищеше в ъглите под стряхата.

Четвърта глава

1

Дъждът спря в четвъртък на разсъмване и към десет и половина, когато Поли погледна през витрината на „Ти шиеш и шиеш“ и видя Нети Коб, облаците бяха започнали да се разсейват. Нети носеше сгънат чадър и ситнеше по Мейн Стрийт, стиснала чантата под мишница, сякаш усещаше лапите на нова буря след себе си.

— Как са ръцете ти днес, Поли? — попита Розали Дрейк.

Тя едва чуто въздъхна. Щеше да се изправи пред същия въпрос, но зададен много по-настойчиво, когато се видеше с Алън следобед. Бяха се разбрали да се срещнат в „При Нан“ към три. Трудно можеше да излъже хората, които я познаваха отдавна. Те виждаха бледността на лицето й и тъмните кръгове около очите. Виждаха и болката в тях.

— Днес съм много по-добре, благодаря ти — отвърна тя. Излъга, но с малко — ръцете й наистина бяха по-добре, но чак много по-добре…

— Помислих си, че с този дъжд…

— Не можеш да разбереш кое ги кара да болят. В това е целият ужас. Остави това, Розали, и ела да видиш. Мисля, че ни предстои да станем свидетели на малко чудо.

Розали застана зад витрината точно навреме да види малката забързана фигура с чадъра — който може би щеше да послужи за остен, ако се съди по начина, по който го стискаха — да се приближава до тентата на „Неизживени спомени“.

— Това Нети ли е? Наистина ли е Нети!? — възкликна тя.

— Да, наистина е тя.

— Боже мой! Тя влиза!

Думите на Розали сякаш развалиха магията. Нети се приближи до вратата… и почти веднага се дръпна. Прехвърли чадъра от едната ръка в другата и загледа фасадата на „Неизживени спомени“ сякаш магазинът беше змия, която се канеше да я ухапе.

— Хайде, Нети — каза тихо Поли. — Давай, скъпа!

— Сигурно пише ЗАТВОРЕНО — предположи Розали.

— Не, сложил е друга табелка: ВТОРНИК И ЧЕТВЪРТЪК — ПО УГОВОРКА. Видях я, като идвах насам сутринта.

Жената отново се приближаваше до вратата. Посегна към дръжката и пак се дръпна.

— Господи, тая жена ще ме убие — каза Розали. — Спомена ми, че ще отиде отново в магазина — нали знаеш колко харесва цветния кристал — но никога не съм предполагала, че наистина ще набере смелост.

— Поиска ми разрешение да излезе за малко през почивката, за да отиде до „новото място“, както го нарича, и да ми вземе кутията за кейк — измънка Поли.

— Такава си е — кимна Розали. — Доскоро ми искаше разрешение да отиде до тоалетната.

— Като я слушах, останах с впечатлението, че част от нея иска да й кажа „не, имаме много работа“. Но другата част се надява отговорът да е положителен.

Поли не откъсваше очи от жестоката дребномащабна битка, която се разиграваше на по-малко от петдесет метра — минивойна между Нети Коб и Нети Коб. Ако наистина влезеше, какъв прогрес щеше да бъде това за нея!

Поли почувства тъпа, пареща болка в ръцете си и с изненада установи, че стиска палци.

— Всъщност работата не е в цветния кристал, нито в кутията за кейк — обади се Розали. — Тя отива там заради него.

Поли я погледна учудено.

— О, не — изчерви се Розали. — Нямам предвид, че Нети си е паднала по него или нещо такова, въпреки че й светнаха очите, когато той я застигна навън. Човекът се държа мило с нея, Поли. Това е. Любезно и мило.

— Много хора се държат мило с нея. Алън например винаги търси случай да я заговори, а тя продължава да се срамува от него.

— Господин Гонт има по-специално държане — подхвърли простичко Розали и сякаш за да потвърди думите й, Нети хвана дръжката и отвори вратата.

А после застана на прага, стиснала здраво чадъра си, сякаш плиткият кладенец на решителността й се бе изчерпал напълно и завинаги. Поли изведнъж се притесни, че тя ще затръшне вратата отново и ще хукне нагоре по улицата. Ръцете й, болни или не, се свиха в юмруци.