Неизживени спомени

Реши, че няма смисъл да му разказва всичко това.

Той сякаш вече го знаеше.

3

— Поли! Поли, тя излиза!

Поли заряза манекена, на който подгъваше някаква пола, и хукна към прозореца.

Нети излезе от „Неизживени спомени“ здравата натоварена. Чантата й стърчеше под едната мишница, чадърът — под другата, а ръцете й крепяха кутията за кейк и голям бял пакет.

— Май ще е по-добре да отида да й помогна — каза Розали.

— Недей — спря я Поли. — Само ще я притесниш.

Жената тръгна нагоре по улицата. Вече не подтичваше като че я гони някой, а сякаш се носеше над повърхността.

„Не — помисли си Поли, — това не е нормално. Та тя… лети.“

Съзнанието й веднага направи една от онези странни асоциации и тя прихна да се смее.

— Сега пък какво? — вдигна вежди Розали.

— Виж изражението на лицето й — отвърна другата жена, гледайки Нети, която пресече Линдън Стрийт бавни, замечтани стъпки.

— Какво искаш да кажеш?

— Прилича ми на току-що оправена жена, която… е изпитала поне три оргазма.

Розали почервеня, погледна отново към Нети и прихна да се смее. Поли се присъедини и двете се заклатиха напред-назад в неистов смях.

— Олеле! — възкликна Алън Пангборн още от вратата. — Жени, които се смеят още преди обяд! За шампанско е рано, тогава какво е?

— Четири! — изписка Розали, насълзена от смях. — На мен ми изглежда като за четири!

Двете отново подеха ситния си кикот, а Алън стоеше с ръце в джобовете и се подхилкваше учудено.

4

Норис Риджуик пристигна в кабинета на шерифа десет минути преди да свирне обедната сирена в мелницата. Цяла седмица беше междинна смяна — от дванадесет до девет вечерта — и това му харесваше. Нека друг оправя бъркотиите по шосетата и уличките на Касъл Рок, след като затвореха баровете към един вечерта. Не че той не можеше да го направи. Беше го правил много пъти, но почти винаги му идваше да си изповръща червата. Ставаше му лошо дори когато жертвите се разхождаха съвсем невредими насам-натам и крещяха, че не искат никакви шибани проверки за алкохол и че си знаят правата. Просто такъв му беше стомахът. Шийла Бригъм непрекъснато го заяждаше, че бил като полицай Енди от оня филм „Туин Пийкс“, но Норис знаеше, че не е така. Енди ревваше, като видеше мъртъвци, а на него просто му идеше да се изповръща отгоре им, както щеше да стане с Хоумър Геймич, когато го намери в една канавка край гробището, пребит до смърт със собствената му изкуствена ръка.

Норис погледна към наряда, видя, че Енди Клатърбък и Джон Лапоант са на смяна, и хвърли едно око на справката. Нямаше нищо за него, а той точно така обичаше. Сякаш за да бъде денят — или поне първата му част — съвсем идеален, резервната му униформа се бе върнала от химическото… в уречения ден, което се случваше за пръв път. Това щеше да му спести ходенето до вкъщи да се преоблича.

На плика от химическото чистене беше залепена бележка: „Хей, Барни, дължиш ми пет долара и двадесет и пет цента. Не ме завличай тоя път, ако не искаш да те вкарам в правия път по тъмно.“ Подпис: Клат.

Доброто му настроение остана непроменено от тази закана. Шийла Бригъм беше единственият човек в полицията на Касъл Рок, който смяташе, че Норис прилича на оня от „Туин Пийкс“ (Всъщност тя май беше и единственият човек — освен него — който въобще гледаше сериала.). Останалите — Джо Лапоант, Сийт Томас, Енди Клатърбък, му викаха Барни по аналогия с онзи рисуван герой на „Хана и Барбара“12. Това понякога го дразнеше, но не и днес. Пред него се простираха четири безгрижни дни в междинната смяна и три дни почивка. Животът понякога беше и прекрасен.

Той извади шест долара от портфейла си и ги сложи на бюрото на колегата си. Надраска: „Живей, Клат“ на гърба на една бланка за доклад, подписа се със завъртулка и остави бележката до парите. После извади униформата си от пакета и отиде в съблекалнята. Облече се подсвирквайки и весело размърда вежди пред огледалото, доволен от онова, което виждаше в него. Направо беше Неотразим. Напълно Неотразим. За злосторниците на Касъл Рок щеше да е по-добре да не се мяркат пред очите му днес, иначе…

Нещо се раздвижи в огледалото зад него, но преди да успее да се обърне, някой го сграбчи отзад, обърна го и го залепи за плочките до писоарите. Главата му се фрасна в стената, фуражката му падна и той се озова пред кръглото подпухнало лице на Данфърд Кийтън.

— Какво си мислиш, че правиш, но дяволите, Риджуик?

Норис съвсем беше забравил за квитанцията, която бе пъхнал под чистачката на Кийтъновия кадилак предишната вечер. Сега обаче се сети.

— Пусни ме! — понечи да каже заповеднически той, но думите му излязоха по-скоро като хленч.

Усети, че страните му се затоплят. Винаги, когато беше ядосан или уплашен — а в този момент изпитваше и двете — Норис се изчервяваше като девойка.

Кийтън, който беше с една глава по-висок и тежеше поне петдесет кила повече, го разтърси здравата и едва тогава го пусна. После извади квитанцията от джоба си и я размаха под носа му.

— Тук твойто име ли пише, или не? — понита той, сякаш полицаят току-що го бе отрекъл.

Норис Риджуик отлично знаеше, че подписът е негов, поставен с гумен печат, но съвсем четлив, а и квитанцията беше от неговия кочан.

— Беше паркирал на мястото за инвалиди — каза той и разтърка темето си.

Знаеше си, че ще стане беля с тая глоба. Колкото по се окопитваше от първоначалната уплаха (а Бъстър наистина му беше изкарал ангелите, не можеше да се отрече), толкова по-силен ставаше гневът му.

— На кое?

— На мястото за инвалиди! — изкрещя Норис.

Освен това самият Алън ми каза да ви лепна тая глоба!, понечи да продължи той, но се отказа. Защо да доставя на тая свиня удоволствието да си спести глобата?

— Предупреждавахме те десетки пъти. Бъ… Данфърд, и ти много добре го знаеш.

— Как ме нарече? — попита заплашително Кийтън и по лицето и шията му избиха едри червени петна.

— Тази глоба е съвсем справедлива — отвърна Норис, без да обръща внимание на въпроса му, — а що се отнася до мен, по-добре да си я платиш. И се радвай, че не те арестувам за обида на полицай!

Данфърд се разсмя и гласът му отекна в гладките стени.

— Не виждам никакъв полицай, а само едно лайно в униформа.

Норис безмълвно се наведе и взе фуражката си. Стомахът му се беше свил от страх (да се спори с Данфърд Кийтън не беше безопасно), а гневът му постепенно бе прераснал в ярост. Ръцете му трепереха. Все пак той събра сили да сложи фуражката си и каза:

— Можеш да отнесеш въпроса към Алън, ако искаш.

— Не, ще се разбера с теб!

— Аз нямам намерение да го разисквам повече. Гледай да си платиш глобата до тридесет дни, иначе ще се наложи да те арестуваме, Данфърд. — Изправи се до своите метър и седемдесет и на път към вратата добави: — Знаем къде да те намерим.

Кийтън, чието лице приличаше на залез след ядрен взрив, застана пред него и му препречи пътя. Норис спря и вдигна показалец.

— Ако ме закачиш, ще те заключа, Бъстър! Говоря сериозно!