Неизживени спомени

нещо гнило в тая история. Ненужни облигации и стоманени монети за няма и шестстотин долара. Какво ли щеше да излезе от това?

„Там е работата — помисли си Ейс. — Нищо няма да излезе. Къде е сериозната плячка? Къде е проклетото ИМАНЕ?“

Стана от масата, отиде в спалнята и смръкна и останалия кокаин. Когато отново тръгна към вратата с картата в ръка, е се чувстваше къде-къде по-спокоен. Излизаше. Всичко излизаше. Сега, след като си бе прояснил главата малко от малко, нещата постепенно си идваха на мястото.

В края на краищата на тая карта имаше много кръстчета. Беше намерил две скривалища точно там, където сочеха кръстчетата. И двете замаскирани с голям, плосък камък. Кръстчета + Плоски камъни = Скрито съкровище. На старини Поп явно е станал по-мекушав, отколкото го мислеха хората, и е започнал да не прави разлика между диаманти и въглени, но сериозната плячка — злато, валута, валидни ценни книжа — просто нямаше начин да не се намери някъде под тия плоски камъни.

Това вече беше доказано. Чичо му е заровил в земята ценни неща, не само стари, прогнили облигации. В старата ферма на Мастърс Ейс бе намерил шест ролки монети, които все пак струваха шестстотин долара. Вярно, не е много, но… стига за доказателство.

— Там е — каза тихо той. Очите му блестяха като на луд. — Всичко е там — в една от седемте дупки. Или в две. А може би в три.

Беше сигурен.

Извади кафявата карта от книгата и зашари с пръст от едно кръстче на друго, опитвайки се да открие някаква разлика между тях. Изведнъж пръстът му спря на старата ферма на Джо Кембър. Това бе единственото място, на което бяха поставени две кръстчета. Пръстът му бавно пропълзя напред-назад между тях.

Джо Кембър бе загинал при една трагедия, която отне още три живота. Жена му и детето бяха извън града по онова време. На почивка. Хора като тях обикновено не ходеха но почивки, но Черити Кембър бе спечелила малко пари от държавната лотария, доколкото можеше да си спомни.

Мъчеше се да се сети за още подробности, но в главата му бе пълна каша. По онова време бе имал достатъчно проблеми, че да обръща внимание на разни тъпанари като Кембър. Какво бе направила госпожа Кембър, когато се върна в града и разбра, че Джо — първокласен лайнар според онова, което бе чувал Ейс — е мъртъв и заровен? Май напусна града? А имота? Може би го е продала набързо? В Касъл Рок, когато ставаше дума за бързи продажби, името беше едно: Реджиналд Марион „Поп“ Мерил. Дали е отишла при него? Сигурно й е предложил нищожна сума — такива му бяха методите — но ако наистина е бързала, може пък да се е съгласила. С други думи, имотът на Кембър вероятно също бе принадлежал на чичо му по време на смъртта му.

В главата на Ейс тази възможност прерасна в увереност миг след като се бе породила.

— Фермата на Кембър! — каза си. — Обзалагам се, че е там! Сигурен съм, че е там! Хиляди долари! Може би десетки хиляди долари! Дай Боже!

Сгъна набързо картата и я пъхна в книгата. После хукна към шевролета, който господин Гонт му бе дал на заем.

Беше останал само един тревожен въпрос: Бил ли е Поп в състояние да различи диаманти от въглени, след като въобще си е направил труда да зарови старите облигации?

Ейс бързо захвърли този въпрос настрана и пое по пътя към Касъл Рок.

5

Данфърд Кийтън се прибра у дома си малко след като Ейс запраши за най-далечните покрайнини на града. Бъстър все още бе закопчан с белезници за вратата на кадилака, но състоянието му граничеше с дивашка еуфория. Беше прекарал последните две години в борба със сенки и сенките все побеждаваха. Беше стигнал дотам, че започваше да си мисли дали не полудява. Те, разбира се, именно това искаха.

По пътя от Мейн Стрийт към дома си бе видял няколко сателитни антени. Беше ги виждал и преди и винаги се бе замислял дали и те не са част от онова, което се случва в този град. Сега беше сигурен. Това изобщо не бяха сателитни антени. Това бяха машини за промиване на мозъци. Може би не всички от тях бяха насочени към неговия дом, но онези, които не бяха, сто на сто се целеха в малкото хора като него, които усещаха, че в Касъл Рок се готви злокобна конспирация.

Той спря в алеята пред дома си и натисна бутона на дистанционното, с което се отваряше вратата на гаража. Вратата запълзя нагоре и в същия миг Бъстър почувства страхотна болка в главата си. Беше му ясно, че и това е част от играта — бяха му сменили истинското дистанционно с нещо друго, нещо, което изстрелваше отрицателни вълни в главата му и същевременно отваряше вратата на гаража.

Той го свали от сенника и го захвърли през прозореца, преди да влезе в гаража.

Изключи двигателя, отвори вратата и излезе. Белезниците го теглеха към колата като воденичен камък. На стената отсреща имаше цял набор инструменти, но те бяха прекалено далеч. Бъстър се наведе през прозореца и натисна клаксона.

6

Миртъл Кийтън, която също бе имала поръчка от господин Гонт този следобед, лежеше в леглото си в тревожна полудрямка. Когато засвири клаксонът, тя подскочи като ужилена и изцъкли очи от страх.

— Направих го! — запелтечи. — Направих каквото ми казахте, сега, моля ви, оставете ме на мира!

Изведнъж осъзна, че е било сън и че господин Гонт го няма, и изпусна дълга, трепереща въздишка.

„БИП! БИП!-БИИИИИИИИП!“ — Звучеше като клаксона на кадилака. Тя взе куклата, която лежеше до нея на леглото, прекрасната кукла, която си бе купила от магазина на господин Гонт, и я прегърна за утеха. Този следобед Миртъл бе извършила нещо. Нещо, което една уплашена част от нея смътно преценяваше като зло, изключително зло. И оттогава куклата й бе станала особено ценна. Цената, би казал господин Гонт, винаги увеличава стойността… поне в очите на купувача.

БИИИИИИИИИИИИП!

Наистина беше клаксонът на кадилака. Защо Данфърд стои в гаража и надува клаксона? По-добре да провери.

— Само да посмее да направи нещо на куклата ми — каза си тихо тя и внимателно я постави под нейната страна на леглото. — Да не е посмял, че вече чашата ще прелее.

Миртъл бе една от многото, които посетиха „Неизживени спомени“ през този ден, просто още едно име с отметка в списъка на Лийлънд Гонт. Беше отишла, както толкова други, защото той й бе казал. Получи поканата по начин, който съпругът й напълно би разбрал: чу я в главата си.

Господин Гонт й бе казал, че е дошло време да плати куклата си… ако иска да я задържи. Трябваше да занесе една метална кутия и някакъв запечатан плик до залата „Сестрите на Изабела“, близо до черквата. Всички стени на кутията бяха решетъчни освен дъното. Тя чу нещо да цъка вътре и се опита да погледне през една от решетките — приличаха на говорители на старовремски радиоапарат — но успя смътно да види някакъв странен предмет с формата на куб. В интерес на истината, не се бе старала особено да разбере какво има вътре. Струваше й се, че така е по-добре, по-сигурно.

Когато пристигна (ходеше пеша), на паркинга пред църквата имаше само един автомобил. Самата зала беше празна. Надникна над табелката, залепена на вратата, за да се увери, че няма никой, а после прочете какво пише и на самата табелка:

„СЕСТРИТЕ НА ИЗАБЕЛА СЕ СЪБИРАТ