Неизживени спомени

ВЪВ ВТОРНИК ОТ 19 ЧАСА.

ПОМОГНЕТЕ НИ ДА ПОДГОТВИМ

«ВЕЧЕРТА В КАЗИНОТО»!“

Миртъл влезе вътре. От лявата й страна имаше ред ярко оцветени шкафчета, в които децата от занималнята държаха обяда си, а онези от неделното училище — рисунките и съчиненията си. На нея й бе казано да сложи кутията в едно от тези шкафчета. Побра се до сантиметър. В дъното на залата беше катедрата на председателката с американското знаме от едната страна. Катедрата вече беше подготвена за вечерната сбирка: моливи, химикалки, подписници за „Вечерта в казиното“, а по средата — дневният ред на сбирката. Миртъл сложи плика под него, така че Бетси Виг, тазгодишната председателка на настоятелството на Сестрите на Изабела, щеше да го види още щом прочете дневния ред.

„ПРОЧЕТИ ГО ВЕДНАГА, ПАПСКА КУРВО“

пишеше на плика.

С разтуптяно сърце и кръвно някъде над луната, Миртъл се измъкна на пръсти от залата. Навън спря за миг, сложила длан над едрия си бюст, и се опита да укроти пулса си.

Изведнъж видя една фигура, която припряно излезе от залата „Рицари на Колумб“ от другата страна на черквата.

Беше Джун Гавино. Изглеждаше толкова уплашена и виновна, колкото Миртъл се чувстваше. Препусна по дървените стълби към паркинга, заситни към единствената кола и ниските й токчета отекнаха по горещия паваж.

Преди да се качи в колата, вдигна глава, видя Миртъл и пребледня. После се вгледа по-внимателно в лицето й и… разбра всичко.

— И ти ли? — прошепна.

Странна усмивка, едновременно весела и болезнена, се появи на устните й. Приличаше на иначе възпитано дете, което поради причини, неясни за самото него, е сложило мишка в чекмеджето на любимата си учителка.

Миртъл усети, че на лицето й цъфва абсолютно същата усмивка, но се опита да блъфира.

— Боже мили! Не знам за какво говориш!

— Знаеш. — Джун се огледа наоколо, но този ъгъл от странния октомврийски следобед бе изцяло техен. — Господин Гонт.

Другата жена кимна и усети, че страните й пламват както никога досега.

— Какво си купи? — понита Джун.

— Кукла. А ти?

— Ваза. Най-прекрасната филигранна ваза, която някога си виждала.

— Какво направи?

— А ти? — контрира Джун със свенлива усмивка.

— Забрави. — Миртъл погледна назад към „Сестрите на Изабела“ и сви рамене. — Няма значение. Католици някакви.

— Точно така — отвърна Джун, която в промеждутъците беше католичка.

После се качи в колата си и замина. Миртъл не я помоли да я закара, Джун не й предложи.

Единственото, което жената на съветника искаше, бе да се прибере у дома, да си легне в леглото с прекрасната кукла и да забрави какво бе сторила.

Това, както й стана ясно впоследствие, нямаше да бъде толкова лесно, колкото бе очаквала.

7

БИИИИИИИИИИИП!

Бъстър сложи длан на клаксона и не я мръдна от там. Сирената виеше и проглушаваше ушите му. Къде, по дяволите, се губеше тая кучка!?

Най-после вратата между кухнята и гаража се отвори и отвътре надникна Миртъл. Очите й бяха огромни и уплашени.

— Най-после — каза той и пусна клаксона. — Помислих, че си умряла в клозета.

— Данфърд? Какво става?

— Нищо. За пръв път от две години насам се чувствам добре. Просто ми трябва малко помощ.

Тя не се помръдна.

— Жено, довлечи си дебелия задник тук!

Не искаше — той я плашеше — но навикът бе стар, закостенял и трудно се превъзмогваше. Тръгна към него. Вървеше бавно, а шумът от пантофите й караше съпругът й да стиска зъби.

Тя видя белезниците и огромните й очи се изцъклиха.

— Данфърд, какво се е случило?

— Нищо, с което да не мога да се справя. Дай ми оная ножовка от стената. Не, всъщност остави ножовката. Дай ми голямата отвертка. И онзи чук.

Жената понечи да тръгне, стиснала притеснено юмрук на гърдите си. Бърз като змиорка, Бъстър измъкна свободната си ръка през прозореца и я сграбчи за косата.

— Ооу! — изпищя тя и отчаяно стисна юмрука му. — Данфърд! ОУУУ!

Той я придърпа към себе си, изкривил лице в зловеща гримаса. Две огромни вени пулсираха на челото му. Усещаше ударите й по юмрука си, колкото би усетил галене с перо.

— Донеси, каквото ти казвам! — изрева и заблъска главата й в ръба на отворената врата. — Ти чуваш ли ме какво ти говоря!? Дай ги! Давай!

— Данфърд, боли ме!

— Нека! — изкрещя той и още по-силно заблъска главата й. Кожата на челото й се ценна и струйка алена кръв се стече по лявата страна на лицето й. — Ще ме слушаш ли!?

— Да! Да! Да!

— Добре. — Хватката му се отпусна. — Сега ми донеси голямата отвертка и чука. И не си мисли да ми бягаш.

Тя протегна ръка към стената.

— Не мога да стигна.

Той се наведе напред, изпъна се и й даде възможност да направи крачка към стената, на която висяха инструментите. Ръката му не изпускаше косата й. Едри капки кръв падаха и попиваха по пантофите й.

Ръката й хвана един от инструментите и Данфърд разтърси главата й, както териер би разтърсил мъртъв плъх.

— Не това, тъпачке. Това е бургия. Да съм ти искал бургия? А?

— Но, Данфърд… ОУУУ!… Нищо не виждам.

— Може би искаш да те пусна? За да можеш да избягаш в къщата и да Ги извикаш, така ли?

— Не знам за какво говориш.

— Така ли? Ти си света вода ненапита. Случайно си ме извела в събота и оня шибан заместник-шериф случайно е налепил всичките тия бележки из къщата, така ли? Това ли очакваш да си помисля?

Тя го погледна през косата си. Кръвта бе засъхнала на капки по клепачите й.

— Но… Данфърд… Нали ти предложи да излезем в събота. Каза…

Той рязко я дръпна. Миртъл изпищя.

— Просто вземи това, което ти казах. Ще говорим друг път.