— … а това е компромисен въпрос. И двамата го знаем. Току-що унищожих една съвсем справедлива квитанция за глоба и направих компромис.
— Живееш в тоя град от доста време, Алън, и знаеш как стават нещата — поусмихна се съветникът. — Едната ръка мие другата.
Алън се размърда на стола си. Той издаде своите пукания и скърцания — звуци, конто шерифът често чуваше в сънищата си след дълги и тежки дни, какъвто явно щеше да се окаже и този.
— Да, така е — съгласи се той. — Едната мие другата, но до днес.
Гъстите вежди отново се сключиха.
— И какво трябва да значи това?
— Че има момент, дори в малките градчета, в който компромисите свършват. Не бива да забравяш, че аз не съм назначен служител. Съветниците може да контролират бюджета, но избирателите решават дали ще съм шериф или не. А моята работа мие да ги защитавам и да следя за съблюдаването на законите. Дал съм клетва и се старая да я спазвам.
— Ти заплашваш ли ме? Защото ако…
В този момент сирената на мелницата засвири и макар че не се чуваше така силно в кабинета на Алън, Данфърд Кийтън подскочи като ужилен. Очите му се ококориха, а белите му нокти се забиха в облегалките на стола.
Алън отново остана озадачен.
„Той се стряска като гърмян заек. Какво му става?“
За пръв път шерифът се замисли, че може би Данфърд Кийтън, който бе станал главен градски съветник на Касъл Рок далеч преди той въобще да чуе за този град, се е заел с нещо не дотам почтено.
— Не те заплашвам — каза Алън.
Кийтън беше започнал да се отпуска, но все още стоеше нащрек, сякаш го беше страх, че сирената отново ще свирне, колкото да му изкара акъла.
— Това е добре. Защото въпросът не е само в бюджета, шериф Пангборн. Градският съвет заедно с тримата общински съветници има правото да одобрява назначаването и уволнението на заместник- шерифите. Както и други права, които съм сигурен, че знаеш.
— Това е само на книга.
— Прав си — съгласи се Кийтън и извади пура от вътрешния си джоб. — Но това не значи, че винаги ще е така.
„Ха, сега да видим кой кого заплашва“ — помисли си Алън, но замълча и просто впери поглед в него.
Съветникът го погледна в очите за миг, а после се зае с целофана на пурата си.
— Ако още веднъж паркираш на мястото за инвалиди, лично ще ти лепна глобата и този път ще е окончателно — каза шерифът. — А ако посмееш да закачиш някой от заместниците ми отново, ще те дам под съд за обида, трета степен, и ще го направя, независимо с какви така наречени права разполагат съветниците. Защото моите компромиси свършиха. Разбираш ли ме, Данфърд?
Кийтън продължи да гледа в пурата си, сякаш размишляваше, а когато вдигна поглед към Алън, очите му бяха просто две малки цепки.
— Ако си решил да си играеш с търпението ми, шериф Пангборн, продължавай да се държиш така.
На лицето му определено се четеше гняв, но Алън си умисли, че има и нещо друго. Помисли си, че има страх. Как го бе разбрал? Дали го бе усетил, шерифът не знаеше, пък и нямаше значение. Онова, което можеше да се окаже важно, бе от какво се страхуваше Кийтън.
— Разбираш ли ме? — понита той отново.
— Да — отвърна съветникът, захвърли целофана на пода и завря пурата в устата си. — А
Алън се наведе напред и столът отново изскърца.
— Разбирам какво казваш, но не мога, по дяволите, да разбера защо се държиш така, Данфърд. Никога не сме били приятели…
— Тук няма спор — прекъсна го Кийтън и отхапа края на пурата си.
За миг шерифът си помисли, че ще хвърли и парчето на пода, и се подготви да го отмине без забележка (компромиси!), но Кийтън го изплю в шепата си и го остави в чистия пепелник на масата. Късчето тютюн застана там като малко кучешко лайно.
— … но винаги сме се разбирали добре в работата. А сега? Има ли нещо нередно? Мога ли с нещо да ти помогна?
— Няма нищо нередно — каза съветникът и рязко се изправи. Отново беше ядосан — повече от ядосан. Алън почти виждаше парата, която излизаше от ушите му. — Просто ми писна от това…
За втори път употребяваше тази дума. На Алън тя му се струваше странна, неподходяща. Всъщност целият им разговор беше необикновен.
— Е, знаеш къде да ме намериш — каза шерифът.
— Да, за Бога! — отвърна Кийтън и тръгна към вратата.
— И, моля те, Данфърд, не спирай на мястото за инвалиди.
— Майната им на инвалидите! — извика Кийтън и затръшна вратата.
Алън дълго седя зад бюрото си, вперил замислен поглед в затворената врата, а после стана, взе целофана от пода, хвърли го в кошчето и отиде да покани „парахода“ Уили.
6
— Господин Кийтън изглеждаше доста ядосан.
Роуз седна внимателно на стола, който главният градски съветник току-що бе освободил, погледна с отвращение към парчето пура в пепелника, а после грижливо постави бялата Библия в средата на скромния си скут.
— Много заседания през идущия месец — разсеяно каза Алън. — Сигурен съм, че всички съветници са напрегнати.
— Да — съгласи се пасторът. — Но Исус е казал: „Дайте Кесаревото — Кесарю, Божието — Богу.“
— Ъ-ха — смънка Алън и изведнъж почувства страхотна необходимост от една цигара, „Лъки Странк“ или „Пал Мал“, нещо пълно с никотин и катран. — А какво мога аз да ви дам, отче… Роуз?
Алън с ужас осъзна, че за малко щеше да назове светиня му Уили.
Роуз свали кръглите си очила без рамки, избърса ги и отново ги сложи в двете малки червени браздички на носа си. Черната му коса, пригладена с някакво мазило, което шерифът надушваше, но не можеше да определи, лъщеше на луминисцентното осветление.
— Става дума за кощунството, което отец Джон Бригъм нарича Нощ в казиното — съобщи най-после преподобният. — Ако си спомняте, началник-к Пангборн-н, аз идвах при вас скоро след като научих за нечестивата идея, да ви помоля да забраните тази проява в името на почтеността.
— Отче Роуз, ако си спомняте…
Роуз вдигна повелително ръка, а с другата бръкна в джоба на сакото си и извади някаква брошура с размерите на ученическа тетрадка. Алън с досада (но без особена изненада) установи, че това е съкратено издание на Наказателния кодекс на щата Мейн.
— Сега идвам отново — подхвана напевно преподобие, — за да ви помоля да забраните проявата не само в името на почтеността, но и
— Отче Роуз…
— Чета ви раздел 24, глава 9, параграф 2 от Наказателни кодекс на щата Мейн — прекъсна го преподобният Роуз. Страните му вече пламтяха и Алън си даде сметка, че всичко, което бе успял да направи през последните няколко минути, бе да смени един луд с друг. — Освен-н ако е указано друго-о — зачете преподобният с амвонната мелодичност, която любимото му паство отлично познаваше — игри на щастие-е, дефинирани в раздел 23 на Кодекса-а, при които паричните залози-и представляват условие за участие-е, се смятат за незаконни-и.
Той затвори демонстративно Кодекса и погледна към Алън. Очите му горяха.
