Неизживени спомени

я виждал на касата с неизменния й шал, но не можеше да бъде сигурен, че и сега е там. Очуканото й юго можеше да е в гаража.

Спря в алеята, слезе от колелото и пусна стъпенката. Вече усещаше сърцето си, което биеше в ушите и гърлото му като цял оркестър барабани. Тръгна към входната врата, репетирайки сценката, която щеше да разиграе, ако се окажеше, че госпожа Джърсик си е вкъщи.

Здравейте, госпожо Джърсик, аз съм Брайън Раск от съседната улица. Уча в местното училище и скоро ще набираме абонати за някои списания — трябват ни пари за нови костюми на оркестъра. Та реших да поразпитам из квартала, кой иска да се абонира, за да знам къде да отида, като ни изпратят заявките. Който събере най-много абонати, получава награда.

Това звучеше съвсем правдоподобно, когато го измисляше. Всъщност и сега му се струваше нормално, но все пак се чувстваше напрегнат. Застана пред прага и се вслуша да чуе някакъв шум от къщата — радио, телевизор, настроен на някой от сериалите (беше рано за „Санта Барбара“, но все пак), прахосмукачка, може би… Отвътре не се чуваше нищо, но това не бе кой знае колко по-показателно от пустата алея.

Брайън звънна. Някъде навътре в къщата се чу глухо: „Динг-донг“.

Той зачака пред прага, като се оглеждаше насам-натам от страх, че някой може да го забележи, но на Уилоу Стрийт не се виждаше жив човек, пък и къщата на Джърсик бе опасана с висока ограда. Което си беше жив късмет. Когато човек прави нещо, което хората — майка и татко например — не биха одобрили, високата ограда можеше да се окаже най-прекрасното нещо на света.

Беше минала почти минута, а никой не отваряше. Дотук добре, но човек винаги трябва да се подсигурява и затова Брайън отново натисна звънеца, този път по-настойчиво. Камбанката вътре пак се обади: „динг-донг, динг-донг“.

Отново никой.

Е, добре тогава. Всичко беше наред. Всъщност всичко беше направо страхотно!

Но страхотно или не, Брайън не се сдържа да направи още един подсигурителен (и съвсем таен) оглед, преди да пристъпи към действие. Той забута колелото си между къщата и гаража и влезе в задния двор. Сърцето му думкаше по-силно от всякога. Когато се чувстваше така, гласът му обикновено започваше да трепери и момчето тайно се надяваше, че ако завари госпожа Джърсик да сади луковици в градината, гласът му няма да затрепери, като почне да й разказва за абонаментите. Иначе тя би си помислила, че я лъже, а това щеше да доведе до неприятности, за които не искаше и да мисли.

Той сиря на ъгъла на къщата. Виждаше част от двора, но не всичко. Изведнъж цялата тази работа престана да му се струва забавна. Изглеждаше му непочтена и злонамерена. Някакъв неспокоен глас зашепна в главата му:

„Защо не се прибереш вкъщи, Брайън? Метни се на колелото, иди си у дома, пийни чаша мляко и пак размисли!“

Да. Чудесна идея. Дори много разумна! Понечи да си тръгне и точно тогава в съзнанието му изплува картина, далеч по-силна от гласа.

Той видя дълга черна кола — „Кадилак“ или може би „Линкълн“, която спря пред тях. Вратата на шофьора се отвори и отвътре излезе господин Лийлънд Гонт. Само че той вече не беше облечен в смокинга ала Шерлок Холмс. Онзи господин Гонт, който прекоси декора на Брайъновото въображение, носеше изискан черен костюм — униформата на погребален агент. А и лицето му изобщо не беше приветливо. Тъмносините му очи мътнееха от гняв, устните му бяха разтеглени над кривите зъби, но не в усмивка. Той закрачи по алеята към входната врата на семейство Раск и ножицата на дългите му тънки крака закова в петите му сянката на палач от филм на ужасите.

Като стигна до вратата, той не си направи труда да звъни. О, не! Просто нахлу вътре, готов да премаже всеки, който би се изпречил на пътя му. После тръгна по стълбите, крещейки името на Брайън, и розите на тапета увяхнаха, когато сянката на палача мина над тях.

„Ще ме намери — помисли си момчето ужасено. — Дори да се скрия, дори да избягам чак в Бомбай, той ще ме намери. И тогава…“

Брайън искаше да изключи образа, да го махне от съзнанието си, но не можеше. Той видя как очите на господин Гонт растат и стават сини бездни, чиято ужасяваща, непрогледна отвъдност сякаш го поглъщаше. Видя как дългите му ръце с техните неестествено равни пръсти се превръщат в орлови нокти и се вкопчват в раменете му. Усети кожата си да настръхва от погнуса. Чу нечовешкият глас на господин Гонт да крещи:

— Ти взе нещо от мен, Брайън, но не си си го платил!

— Ще го върна! — изпищя момчето срещу това разкривено, безпощадно лице. — Моля ви, ще го върна! Ще го върна, само не ме наранявайте!

Брайън дойде на себе си, така зашеметен, както на излизане от „Неизживени спомени“ в онзи следобед. Ала чувството сега съвсем не беше приятно.

Той не искаше да връща снимката на Санди Коуфакс и толкоз.

Не искаше, защото беше негова.

8

Майра Ивънс застана под тентата на „Неизживени спомени“ в момента, в който синът на най-добрата й приятелка най-после се реши да влезе в задния двор на Уилма Джърсик. Преди да пристъпи към магазина, тя се огледа по-предпазливо и от Брайън пред къщата на Джърсик.

Ако Кора, която наистина беше най-добрата й приятелка, разбереше къде се намира и още повече защо е там, тя никога нямаше да й проговори. Защото Кора също искаше тази снимка.

„Какво от това“ — помисли си Майра и веднага се сети за две поговорки, които идеално пасваха на ситуацията — кой превари, той завари и невидяно зло, не е зло.

И все пак, преди да слезе в центъра, тя бе сложила големи слънчеви очила.

Сега бавно пристъпи към вратата и разгледа табелката, която висеше там:

ВТОРНИК И ЧЕТВЪРТЪК — ПО УГОВОРКА

Майра нямаше уговорка. Реши да дойде в магазина съвсем спонтанно, след като говори с Кора преди няма и двадесет минути.

— Цял ден мислих! Просто трябва да я имам, Майра. Трябваше да си я купя още в сряда, но имах само четири долара в чантата си, а не бях сигурна, че ще приеме чек. Нали знаеш колко неудобно се получава, когато ти откажат? Но от тогава непрекъснато мисля за това. Не съм мигнала цяла нощ. Може да ти се стори глупаво, но е истина.

На нея изобщо не й се виждаше глупаво. Прекрасно знаеше, че е истина, защото и тя не бе спала цяла нощ. А Кора нравеше невероятната грешка да си мисли, че като е видяла снимката първа, това й дава някакво свещено право да я притежава.

— Всъщност въобще не съм сигурна, че я видя първа — каза си Майра ядосано. — Дори си мисля, че аз я видях по-рано.

Въпросът кой беше видял страхотната снимка по-пръв наистина беше спорен. Онова, което не подлежеше на съмнение обаче, беше ужасът, който тя изпитваше при мисълта, че ще види тази снимка на Елвис, окачена над камината между керамичната фигурка на Елвис и порцелановата му халба, които Кора вече притежаваше. При тази мисъл стомахът на Майра се свиваше точно под сърцето и увисваше там като мокър парцал. Беше се бе чувствала така само веднъж — през първата седмица от войната срещу Ирак.

Не беше честно. Кора имаше всякакви неща, свързани с Елвис, дори го беше виждала на концерт в Портланд Сивик Сентър година преди Господ да го прибере.

— Тази снимка ще бъде моя — промърмори решително тя, събра целия си кураж и почука на вратата.

Още преди да посегне към дръжката, вратата се отвори и един тесногръд мъж почти я отнесе на